В сянката на палмите

Сподели

Трети ден бяхме в Египет, а още не можех истински да повярвам, че се намирам край Нил и пирамидите по следите на една древна и загадъчна цивилизация.

Тук по своеобразен начин са преплитаха минало и настояще. С всяка крачка се потапях в тази необятна култура, която пробуждаше в мен необичайни мисли и преживявания. С много почит влизах във всеки храм, с широко отворени очи и зареден фотоапарат разглеждах каменни стени и помещения с фрески, барелефи, монолити и скулптурни групи, неми свидетели на една  отминала, но забележителна епоха.
Нашият екскурзовод беше арабин, който по външен вид много приличаше на Фараон Ехнатон. Този млад човек с академично образование никога не беше идвал в България, но беше научил езика ни и го използваше твърде добре, съчетавайки в работата си широки исторически и археологически познания, български език и тънко чувство за хумор. Той често се шегуваше, вмъквайки в обясненията си забавни случки и дори анекдоти. Няма да забравим неговото „Горещо, горещо…”Всички харесвахме нашия Набил – Фараон Ехнатон и му го засвидетелствахме полусериозно,  полукомично като към истински Фараон. От своя страна той също не пропускаше да ни накара да се почувстваме специални, наричайки ни гальовно „любимите на Фараона”. И така двадесет и девет жени и мъже от България бяхме привилегированите любими хора на Фараон Ехнатон.
През онзи горещ ден ни предстоеше дълъг еднодневен преход през пустинята и всеки от групата получи по един голям пакет с храна за обяд. Разнообразието и огромното количество  сандвичи, сладкиши и плодове беше чисто разточителство, защото по-често  пиехме  вода, отколкото посягахме към храната.
Пътувахме с автобус, съпроводени от специална охрана. Въздухът трептеше от жаркото пустинно слънце. Многоцветни светлинки се пречупваха в пясъка и ослепително искряха в очите ни.  Измина  около час от нашето пътуване през пустинята и Набил, сочейки с ръка вляво, извика:”Вижте, мираж!” Всички наскачахме от местата си, гледахме, усмихвахме се заинтригувани, щракахме с фотоапарати и камери, но накрая  само Цанка успя да фотографира миража. Защо ли?
Пристигнахме  пред храма на богиня Хатор и слязохме от автобуса. Набил уреди формалностите за влизане в храма и по-голяма част от  групата тръгна натам. В същия момент ги видях. Пет-шест босоноги и зле облечени деца стояха в сянката на палмите и протягаха мургави ръце към нас, говорейки нещо на своя език. Ели първа усети какво става. Тя се върна в автобуса, взе своя пакет с храна и се отправи към децата. След секунди  от пакета нищо не остана. Последвах Ели и се опитах да дам на всяко дете по нещичко. Но броят на децата се увеличаваше. Те прииждаха отнякъде с тъжните си тъмни очи и умолителна глъч.Раздадох всичко, но въпреки желанието ми една слабичка ръчичка, най-малката, остана празна. Нещо сви гърлото ми. Изпитах безсилна и неизмерима болка. Защото тези дечица не искаха пари или шоколад, те молеха за хляб! Гореше ме срам.   У нас ние не знаем що е истински глад и с лека ръка отхвърляме храна само защото не е точно по вкуса ни. Но едновременно с това изпитах своеобразна благодарност, че нашите деца нямат тази незавидна участ на връстниците си тук. Знам, че сам човек, дори най-богатият, не е в състояние да нахрани всички нуждаещи се. Няма справедливост и никога не е имало. Но поне да няма гладни деца…
Екскурзията продължи. Но първоначалният ми необуздан възторг от лукса на многомилионен Кайро и богатото историческо наследство на Египет постепенно се укроти, правейки място и на трезвата ми преценка за реалностите в тази древна, велика и невероятна държава.