Легенда за езерото

Сподели

Там горе, високо в планината, се намира малко селце. Над него е само езерото, каменните върхове и Бог.

Точно в това планинско село преди много години живееха две момичета, две приятелки, умни и работливи. Едната беше руса и светла като ясен ден, другата – тъмна като безлунна нощ. Но и двете бяха толкова красиви и добри, че хората ги обичаха и искрено им се радваха като ги видеха.Случи се така, че двете се омъжиха в един и същи ден, две сватби се вдигнаха в селото. Само дето русата отиде у богат човек, а чернокосата я взе най-бедният ерген… След година се родиха и децата им – момче и момиче. Нарекоха ги Калин и Калина, в чест на голямото им моминско приятелство.

Годините отминаваха, а селцето сякаш беше потънало в летаргичния сън на безвремието. Младите хора изглеждаха все така млади, а възрастните си живееха без да бързат все така сбръчкани и мъдри…

Един ден Калин и Калина се срещнаха на каменната уличка. А там всичко наоколо беше от камък – улиците и оградите, къщите и техните покриви….Калин водеше бялото си конче и Калина тръгна редом с него. И тогава хората в селото забелязаха, че времето все пак съществува, защото тези две деца бяха вече пораснали. Русокосата дъщеря на богаташа беше се превърнала в красива девойка, а Калин беше станал строен ерген с коса като на майка си – черна и буйна…Вървяха двамата и тихичко си говореха, усмихваха се открито на всеки срещнат, но свенливо се поглеждаха един друг. И тогава хората забелязаха още нещо, че двамата млади са си лика-прилика  и това им хареса!…Но  на бащата на Калина това не се понрави. Нещо повече. Когато научи за любовта на дъщеря си, той сърдито свъси вежди  и яростно стисна юмруци.

– Тази работа няма да я бъде – рече и отсече той. За този бедняк аз дъщеря нямам. По-скоро на дивите зверове в планината ще я дам.

Напразно ронеше горещи сълзи Калина и молеше баща си да и позволи да се омъжи за Калин. Безполезни бяха и молбите на майка и като виждаше как страда чедото и. Той беше неумолим…

Калин няколко пъти изпрати хора да искат изгората му за жена. Баща и два пъти ядно ги пропъди, а на третия път заплаши, че ако онзи не остави дъщеря му на мира, лично ще го гръмне и затрие от света …

Тайно се срещаха младите край езерото, държаха се за ръце, оглеждаха се в тихата водна повърхност, плетяха венци и китки от жилави планински треви и мащерка, нашепваха си тайни думи за своята любов. И толкова! Не смееха да докоснат телата си, страхувайки се от жаркия огън, който гореше в тях и злата орис на непозволеното. Додея му на Калин един ден и каза:

– Ще избягаме!

Стресна се Калина:

– Но баща ми ще разбере, ще ни намери и тогава нищо добро не ни чака.

Мина още време. Калин мислеше как най-добре да постъпи, но и на двамата сърцата повече не искаха да траят.

– По вечеря излез край село и ме чакай – каза Калин един ден – Ще дойда с коня и ще забегнем в планината, а пък после…където ни очи видят. Аз ще си почерня лицето за да не ме познае никой и да си помислят хората, че страшна хала те е отнесла. Като не иска с добро, нека това да научи баща ти.

Надвечер Калина облече бяла премяна и тръгна към вратата.

– Ти накъде? – стрелна я с остър поглед баща и.

– Ще се поразходя с дружки из село – сведе поглед Калина.

Тя тръгна, но баща и изпрати ратая след нея, че после всичко да му разкаже.

И се срещнаха Калин и Калина. И тя едва го позна в тъмната му дреха и почерненото му лице. Калин я метна на коня пред себе си, зарови за миг глава в русите и коси и подбра кончето към езерото…

Изтича ратаят в селото и с разтреперан глас разказа, че черна хала на бял кон е отнесла Калина.

– Знам я аз тази хала, сега вече ще стане каквото ще става  – изрева като ранен звяр бащата и грабна пушката.

Той яхна най-охранения си жребец и бясно препусна към езерото. Знаеше добре къде бяха  двамата.

Беше пълнолуние и видимо като ден. Беше нощ на светли желания и тъмни помисли…

Младите влюбени стигнаха до езерото и тъкмо да слязат  от коня, дочуха тропот след себе си. Те разбраха. Обърна се Калина, видя препускащия конник и позна баща си.Тя сключи разтреперани ръце в молитва:

– Моля те планино мила, помогни ми! Скрий ни от гнева на баща ми. Не искам да живея без Калин….

И се дочу тътен:

– Така да бъде!

И стана чудо!

Когато разлютеният баща пристигна видя пред очите си само една скала, появила се незнайно как на брега на езерото…

И ако някога се изкачите до вълшебното езеро в планината и имате ясно око, може би ще забележите каменното конче. А върху него ще видите бялата снага на недокоснато момиче и черната фигура на младия жених…

Веднъж в месеца по пълнолуние кончето напуска каменния си пиедестал и кротко слиза в селцето. Хората чуват конския тропот и знаят, че Калин и Калина са дошли да се видят със своите майки…Но тях отдавна вече ги няма. Останала е само легендата и скалата, приютила завинаги кончето и двамата невинни влюбени край чистите води на вълшебното езеро.