Само преди десетина дни съм се завърнала от семинара на хижа ”Трещеник” в Рила, а Светослав и Анна ме канят да тръгна с тях отново натам, този път за хижа „Марица” и връх „Мусала”.
Не чакам повече покани, грабвам раницата и фотоапарата, хващам първия автобус и се озовавам в подножието на планината…
Потегляме рано сутринта. Рила ни привлича неудържимо с всичките си предизвикателства от чудни скали, води, гори и … мистика.
Хижа „Марица” се намира сред тайнствена иглолистна гора в сърцето на планината. Съвсем наблизо реката ромоли около камъните, изпълнявайки денонощно своята водна симфония. Останала далеко от „цивилизования” автопоток заради трудния път, хижата пази своята първична романтика на истински туристически обект от средата на миналия век…
През нощта е тихо, дочува се само шепотът на реката и откъслечен вик на непозната птица…
Посрещаме изгрева пред хижата с фотоапарати в ръце, нарамваме приготвените от вечерта раници и тръгваме по набелязания от Светослав маршрут. Със стръвта на първооткриватели, Пресиян и Аспарух тичат по едва забележимите пътечки, разпознават туристическите маркировки и бързат да ни ги посочат с чувство на изпълнен дълг. Ние, възрастните от „обоза” се движим с умерена стъпка, поспираме край „плантациите” от боровинки и зрели малини, набелязваме находищата от жълт кантарион и мащерка, от които да откъснем на връщане към хижата, щракаме с фотоапаратите и се чувстваме безгрижни като самите деца, само дето не се катерим като тях и възторжено не скачаме от всеки по-голям камък, попаднал на пътя ни. Както винаги пръв за превземане на скалите се насочва Пресиян, но по-малкият му брат Аспарух бърза да го изпревари. Анна напразно иска да ги възпре от необмисленото им тичане и скачане. Децата са пъргави и неукротими, без страха на възрастните за последствията от евентуално подхлъзване и падане върху камъните.
Една скала изведнъж привлича погледа на всички ни. Тя странно напомня маска, сякаш захвърлена сред планината от някой каменен гигант.Пресичаме реката. Насред водата цъкли очи огромна глава на допотопно чудовище. Продължаваме напред. И колкото по-нагоре отиваме, толкова повече високите иглолистни дървета отстъпват място на ниските храсти и клека. Жълти и ярко лилави планински цветя се люшкат в сочната зеленина, разкривайки завладяващата хармония на недокосната дива красота. Очите ми ненаситно поглъщат хубостта на този земен рай, а ръцете ми бързат да фотографират всяко набелязано кътче.
Скоро виждаме „Близнаците”, два върха, сякаш нарочно създадени еднакви от един и същи гигантски майстор. Вляво забелязваме първото езеро, изтеглило води далеч от бреговете си. Още по-нагоре погледът ни спира в обширно вдлъбнато „огледало”, образувано от склоновете на величествените планински върхове. А в дъното на това природно образувание блестят изумрудените повърхности на две езера. Цветът им се променя при всяко движение на облаците над тях…
Прибираме се обратно към хижата. Минаваме отново през нискостеблената гъста „джунгла” и постепенно се връщаме в същинската гора. В сумрака забелязваме дънери, странно напомнящи известни приказни герои. Върху прогнило паднало стъбло е израснала млада еличка. Краят на един живот е дал началото на ново съществуване в безконечния природен кръговрат. И момчетата проявяват неочаквана заинтересованост в този непринуден извънучилищен урок …
Вечерта хапваме набързо и се приготвяме за сън. Утре тръгваме за Боровец, лифта и хижа”Мусала”.
Утрото е доста хладно, температурата е едва шест градуса.Пием чай, облечени в якета, а още е август. Потегляме към Боровец.Минаваме край Черната скала, чиято тъжна история вече знаем. Мълчим. В миг Светослав спира колата и посочва с очи. Пред нас стои малко грациозно сърне. След него се появява още едно. Гледаме ги и се радваме на красивите малчугани докато най-сетне те пъргаво се мятат върху склона и изчезват в гъстата гора. Малко по-нататък с нисък полет едър фазан пресича пътя ни. Невидима птица издава дрезгав грак и предупреждава горските обитатели за нашето присъствие. А тук наоколо освен нас няма друг човек.
От Боровец се изкачваме с кабинковия лифт на Ястребец. Достигайки горе пред погледа ни се изправя връх Мусала, под него се вижда заслон „Еверест 84”, а по-долу е хижа „Мусала” край едноименното езеро. Отправяме се към подстъпите за върха. Върволицата от туристи и шумните разговори са в ярък контраст с дивния ми възторг от предния ден. Какво да се прави? Цивилизация в настъпление. Около хижата и край езерото има повече хора, отколкото долу в курорта. Правим почивка. Светослав и Анна с децата тръгват към върха…
След няколко часа четиримата се завръщат. Анна и Пресиян са покорили Мусала, но с нищо не показват превъзходство над нас, не успелите от първи раз да го направят. Но ще има и втори опит..някога.
Отправяме се обратно към Ястребец за да слезем с лифта.Децата тичат напред-назад, неуморно закачливи. Светослав отправя забележки, които потъват някъде, неотбелязани в детското съзнание. И изведнъж пред нас виждаме шестнадесет-седемнадесетгодишно момче, паднало на пътеката със странно извит крак. Край него се суети възрастен мъж и явно не знае какво да прави. Момчето крещи от болка. Хората отминават, бързайки за лифта. Спираме. Дядото тревожно обяснява, че внукът му се изкачил нагоре по склона, изтичал бързо надолу, подхлъзнал се, паднал и кракът му се изкривил от коляното. Светослав се навежда и простира длани десетина сантиметра над пострадалия крак. „Повече не ме пипай!” – крещи момчето. Дядото се опитва да го успокои: „Той дори не те докосва!” Анна отива до момчето и внимателно поставя ръка над гърдите му. Знам какво правят. Рейки облегчава. В дланите ми потреперват парещи иглички, но трябва да отведа децата, очите им са широко отворени и тревожни. Може би едва сега момчетата започват да разбират защо непрекъснато им се напомня, че в планината тичането е опасно. Оставяме Светослав и Анна и тръгваме. Те правят най-доброто в момента не само за пострадалото момче, но и за своите деца. Вървим. По средата на пътя срещаме мъжете от планинската спасителна служба с носилка и шини. И тримата си отдъхваме. Аспарух кротко се държи за ръката ми, Пресиян мълчаливо върви до нас. Сега те не искат да тичат, не се закачат, нито спорят. Сякаш изведнъж мъничко са пораснали…
Светослав и Анна ни настигат преди лифт-станцията. Вътре при механизмите Пресиян посочва стоящата наблизо медицинска кабина, приспособена за целта. „Сигурно в нея ще поставят момчето”. Кимваме.Скоро идва нашият ред, настаняваме се в поредната кабина и потегляме към … ежедневието.
Тези дни, прекарани в Рила ще бъдат запомнени от всички нас, както заради общуването ни с прекрасната природа, така и заради изнесения спонтанен урок по милосърдие на Светослав и Анна пред очите на техните малки синове. И си казвам, дано повече родители дават толкова добър пример на своите деца. Хубавите думи учат, но делата възпитават най-силно.
