Сестра Милева дойде до леглото на седемгодишния Петьо и тихо каза:
– Искаш ли да ми помогнеш?
Петьо много се учуди, защото винаги сестрата помагаше на болните деца в отделението. А сега тя имаше нужда от помощ. Момчето нямаше представа какво трябва да направи, но се зарадва, че точно той е избран да помогне на усмихнатата и добра медицинска сестра. Той бързо отметна одеалото, обу си чехлите и каза:
– Да, искам.
– Тогава ела с мене – рече тя.
Двамата тръгнаха към сестринската стая. Когато вратата се отвори, Петьо ахна от възторг. Защото там бяха натрупани най-различни детски играчки – кукли с къдрави коси,лъскави автомобилчета, шарени пумпали, пъзели в кутии. Но най-отгоре Петьо видя едно прекрасно бяло конче с червена юздичка. Кончето беше мъничко, колкото коте, но си имаше всичко, дори кожата му беше покрита с гладка козина, съвсем като истинска. И кой знае защо по средата на челото кончето имаше едно сребърно рогче. Петьо гледаше като омагьосан красивата играчка, съвсем забравил защо е тук.
– Нали искаш да зарадваме децата? – извади го от унеса сестра Милева.
Петьо кимна.
– Добри хора подариха тези играчки на децата от нашето отделение – продължи сестрата. – Предвидена е играчка за всяко дете. Сега ще ти сложа тази червена шапка на главата и ти ще се превърнеш в едно от джуджетата на Дядо Коледа. Ще подредим играчките в големия чувал. После с количката ще минем по стаите и ще ги раздадем на децата. Съгласен ли си?
Момчето се усмихна, взе най-напред кончето, погали го по гръбчето, порадва му се още малко и го сложи в чувала. После наредиха и другите играчки.
Малко преди да тръгнат по стаите, в отделението доведоха за лечение едно ново малко момченце. То плачеше и жално молеше: „Искам мама!”. Една от сестрите се опитваше да го успокои, но без всякакъв успех. Детето се мяташе безсилно, риташе и се обливаше в сълзи. Сестрата го отведе до леглото в крайната стая и затвори вратата.
Сестра Милева и Петьо започнаха своята необикновена визитация. Те влизаха в болничните стаи, разтваряха чувала и Петьо като истинско коледно джудже поднасяше по една играчка на всяко момиченце и момченце. Очите на децата блестяха от радостна изненада, протягаха ръце и прегръщаха своя подарък. Петьо се спираше до болничното легло и заедно с щастливото дете кротко се усмихваше.
Влязоха и в последната стая. Петьо раздаде играчките на другите деца и стигна до леглото на новото момче. Бръкна в чувала. Там беше останала една-единствена играчка. Бялото конче. Петьо взе кончето, притисна го към гърдите си и вдигна поглед към сестрата. Тя сви рамене. Новото момченце още хлипаше със зачервени очи и мокро носле. Петьо стоеше, свел русата си глава над бялото конче. В един миг той пристъпи напред, леко побутна малчугана и каза:
– Хайде, малък, не плачи! Вземи кончето. Аз вече съм голям…
После въздъхна, остави шапката до празния чувал, извърна се и бавно тръгна по коридора. Сестра Милева, свикнала с какви ли не случаи в отделението, сега стоеше безмълвна. Не беше очаквала това. Натъжи се. Защото Петьо беше едно от най-тежко болните деца тук. За лечението му бяха нужни огромни пари, които бедното му семейство не беше в състояние да осигури. Момчето беше обречено… Тя реши след края на смяната да мине през магазина и да купи играчка за Петьо. Неговите родители бяха далеко и нямаха пари дори за влак.
На другата сутрин сестра Милева включи компютъра. И там прочете съобщение, че анонимни хора даряват паричната сума, необходима за трансплантацията на Петьо. Една сълза се търкулна по бузата на добрата сестра и капна върху пакета, в който имаше едно… бяло конче. Тя беше щастлива.
