Всеки се нуждае от обич…
Полумрак. Селцето тъне в предутринно блаженство. Не се чува човешка реч, дори куче не залайва. Само птичките нарушават тишината, изпращайки волни трели в небесните висини. Слънцето наднича иззад планината и лъчите му бавно озаряват върховете на дърветата. Денят започва…
Вървим с Миленка по тесни улички с настилка от необработени каменни късове. Между тях, необезпокоявани от никого растат всякакви треви и тревички. Търся с очи познати билки. Изпод копривата забелязвам крехка маточина, намерила надеждна закрила сред парливите стръкове. Глухарчето се кипри в свежата зеленина и мами погледа с рошави жълтурчета. Разпознавам дивия джоджен и широките листа на живовляка. Над тях бодлива шипка е свела грациозно клонки…
Минаваме край съборени огради и обрасли в бурени дворове. Храсти и дървета на воля вплитат ведно клони и листа.Природата бавно настъпва и си връща онова, що някога е било нейно. Като немощни старци, изоставени къщи цъклят очи-прозорци в нямо безразличие…В края на улицата изведнъж забелязваме наскоро ремонтирана къща с висока ограда. Достигаме до тежката дървена врата. Погледът ми спира върху тежък катинар. В къщата няма никой…И в същия миг от другата страна на улицата се разнася силен лай. Обръщам се натам. Огромно черно-бяло каракачанско куче нервно влачи дълъг синджир през целия двор. Но и там не се мяркат хора. Стопаните са някъде по градовете в търсене на препитание и късмет. Навярно някой от малкото жители на селото е поел задължението да храни кучето-пазач. А то се съсипва от лай докато продължаваме по уличката и най-сетне се скриваме от очите му…
В края на селото виждам столетен орех с изпочупени клони и обезобразен ствол, целият обрасъл в мъх и лишеи, но…жив! Пуснал млади листа и клонки, орехът явно има жилав корен и черпи сили нейде дълбоко в земята. Наблизо съзирам кладенец, обезопасен с капаци, а отгоре – поцинкована кофа. Всичко наоколо е съвършено сухо. Никой не е вадил вода, никой не е поил добитък, никой не е пълнил менци за дома. Надниквам в кладенеца. Лъхва ме хладната влага на чиста вода…
Връщаме се от ранната си утринна разходка и отново минаваме край къщата с голямото куче. То ни усеща отдалеко и с едно пролайване ни припомня кой тук е „пълномощник” на стопанина.Приближаваме. Кучето мълчаливо ни гледа. Говоря му тихо и протягам към него ръка. То се изправя на задни крака върху оградата и… мушва глава в дланите ми. Галя дългата му козина. Кучето доволно скимти, потупва ме с огромните си меки лапи, посяга да ме лизне по лицето…Доверие за доверие…Иска ми се да му дам нещо за хапване, но в себе си нося единствено фотоапарат. И вместо вкусна хапка, то получава…. снимка. Кръщавам кучето Каро. Харесва ми това име, производно от каракачанска порода.Казвам „каракачанска порода”, а вътрешно се смея на себе си, защото нищо не разбирам нито от кучета, нито от породите им…Вървим с Миленка, радваме се на свежата утрин, на хубавата разходка, говорим си и за Каро. Поставен там за да пази къщата, а той се предаде на първата протегната за милувка ръка! Пазачът надежден…
Прибираме се в базата. Дежурните се вихрят в кухнята, други пият задължителното си кафе. Разказваме за случилото се. Слушат ни и снизходително се усмихват на утринните ни преживявания с Каро. Само Ели ни поглежда и сериозно обобщава: „Всеки се нуждае от обич…” Благодаря ти, Ели, ти за кой ли път намираш най-точните думи! Така и ще ги впиша в разказа си за тази чудесна разходка в селцето всред тревненския балкан….
Семинарът свършва. Всички сме край колите. Сбогуваме се с управителя на базата. И какво виждам? По улицата подтичва Каро, върти опашка и радостно ни поздравява. Недоумявам защо е на свобода. Милвам главата, почесвам ушите му и говоря:”Каро, Каро, ти си избягал от тежкия синджир…”. Управителят ме чува и кротко се усмихва, поклаща глава многозначително и… разплита историята. С удивление научаваме, че това куче тук не е Каро, а майка му! Но и онова куче-пазач там горе в къщата съвсем не е синът и, а нейната десетмесечна дъщеря на име…Чара!
Чара, Чара! Чаровно име за една самотна душа…
