Седим в полукръг на поляната пред хижа Трещеник, хвърляме съчки в буйния огън, взираме се в пламъците, отворили всичките си сетива за тази дивна красота около нас. Цветанка говори.
Думите и са премерени и точни, очите и са кротки, а лицето – грее. Ръцете и вземат ту една, ту друга билка. Тя показва и обяснява точното име, качествата, лечебното действие и нужната дозировка на съответното растение. Пръстите и внимателно и нежно придържат билката сякаш в нея е скътана скъпоценна течност и се бои да не се разлее… Ние слушаме затихнали, но не пропускаме да фиксираме с фотоапаратите тези невероятни мигове на съприкосновение между природни дадености и човешка отзивчивост. А Цветанка разказва, разказва…
Тази вечер на никого не му се прибира в хижата. Всеки иска да се докосне до света на Цветанка, да зададе своя въпрос и да получи търсения отговор. А тя щедро раздава знания, опит, мъдър съвет и…човещина.
Вече е нощ. Не наговорили се вън край огъня, се пренасяме в нашата стая в хижата и продължаваме да разплитаме минало, настояще и тук-там се изкушаваме да надзърнем в бъдещи планове и желания. Слушам кроткия глас на Цветанка и изпитвам чувството, че цял живот съм я познавала, че съм била с нея тук или някъде другаде. И разговорът ни върви непринудено, но не за билки и радиестезия, които всеки човек, ако се потруди повече може да научи. А за онова, що се дава само на този, който носи огънчето в сърцето си, който е готов да загърби дори собственото си благополучие за да бъде полезен за другите. И попадам на едно нейно стихотворение:
„За кой ли път се моля да бъда силна.
И да издържа! На всичко!
Преглъщам сълзите. Болката си скривам.
Слаба съм, но не преставам да се боря.
Не издържа ли, прекършат ли ме –
няма да пълзя, не ще се моля.
Ще възпламеня сърцето си. Сама!
И с обичта пак на хората ще светя!”
В миг мисълта ми литва в легендата за Данко, който в омагьосаната черна гора разкъсва гърдите си, изтръгва сърцето си, вдига го високо като факел и извежда хората към светлината. Нима са си отишли Данковците в нашия изтънял на романтика и героизъм технически век? Може би те не са ни напуснали и са още между нас. А ние просто вървим улисани в ежедневните грижи и не ги забелязваме, нашите свидни романтични съвременници, способни дори и на подвиг…
– Не знам как се случи точно на мен – споделя Цветанка. – Започнах да пиша стихове спонтанно, сякаш някой ми внушаваше мисли. И скоро разбрах, че върви някакъв телепатичен канал. Едновременно започнах и да рисувам върху хартия, картон, салфетка, дори трамваен билет или на всичко, каквото имам под ръка. Нямаше спиране. Нещо напъваше отвътре и трябваше да го изразя графично или словом.
Вече е късна нощ, а утре ни предстои целодневен поход. Но така ни се говори още. И Цветанка решава проблема:
-Елате ми на гости в Якоруда. Ще ви покажа филма, ще разгледате картините ми, ще ви подаря стихосбирката си, ще ви направя кафе с мляко.
Ние с удоволствие и не скрита радост се съгласяваме. Та нали човек не може да срещне всеки ден по пътя си една толкова интересна духовно богата личност.
И отиваме в дома и. Цветанка ни посреща усмихната и блага. На масата ни е приготвила първата си стихосбирка „Сънувани звезди”. Разгръщам първата страница. Автограф. А нататък – стихове, придружени с нейните енергийно заредени рисунки. Вдигам очи. Погледът ми е привлечен от огромните библиотечни шкафове. Книгите в тях красноречиво говорят за духовния свят на своите стопани. Върху лавиците е подредена не само художествена литература. Тук има много книги по радиестезия, фитотерапия и други специализирани заглавия. На скромното бюро стои картотека на всички хора, потърсили помощта на Цветанка от двадесет години до този ден. По стените виждам икони и нейни картини, участвали в изложби. Своеобразно настроение създават и интересните малки пластики, намерили тук своето най-подходящо място. И много, много цветя. Като името на стопанката в този уютен дом.
Цветанка налива кафе, предлага ни мляко и пуска филма на БНТ „Недокосната обич”. Гледаме развълнувани прекрасни природни картини, слушаме умело подбрани стихове, актьорските гласове ни звучат като нежна ангелска реч. Дори въздухът около нас сякаш се насища с космически вибрации.
Нашата любезна домакиня стои срещу нас и не иска да ни пусне да си ходим. Уверява ни, че си отпочива с нас. И разговорът продължава за звездния Диляний, който и диктува стихове и рисува картини, който и нашепва думи на обич и се вглежда в земната и същност. Той се интересува от човешките взаимоотношения, непознати са му чувствата на ревност и омраза, твърди, че във Вселената цари само любов и светлина. Диляний и Цветанка са намерили общ език. В едно стихотворение тя казва:
„Прашинка земна съм с образ на жена.
А как искам само да съм сияйна звезда…”
Но Диляний е прозрял в нея нещо съвсем различно и с много нежност прошепва в нейния сън:
„Добро утро, обична моя
Добро утро, мое бяло лале!
Събуди се, слънчице мое…”
Хубаво ни е и не ни се тръгва. Но все пак трябва да си припомним, че доброто гостуване е двустранен процес. Ние сме гостите и трябва да си идем, макар че ни се иска да поостанем, да поемем още малко от очарованието на нашата сърдечна домакиня и нейния гостоприемен дом. И тръгвайки не мога да не запиша нейното послание:
„На тези, които ни обичат – с обич!
На тези, които ни нараняват – с прошка!
На тези, които ни вярват – с благодарност!”
А това изразява много точно житейското кредо на Цветанка, нейния морал и чисто човешки добродетели. Тръгваме си, но съм уверена, че пак ще се срещнем и то много скоро. Няма значение къде, в Якоруда или Мадара, в Шумен или Пловдив, а може би и незнайно къде…
