Влязоха в гората и Иво свали нашийника на Рита. Кучето тръсна козина и изчезна между дърветата. Иво дълго вървя сам. По някое време забеляза, че гората стана по-гъста и по-тъмна…
Пътечката едва се забелязваше. Иво повика Рита, но тя не се появи. Той се притесни и започна да наднича за нея из храстите. Изведнъж нещо блесна и той се оплете в едва забележима тънка и лепкава паяжина. Огледа се. Пътечката я нямаше.
– Къде ли е пътечката? – помисли Иво.
Потърси я с поглед и веднага видя, че е стъпил върху нея. Беше я загубил само за миг.
– Рита, къде …? – не довърши мисълта си Иво.
Защото забеляза, че кучето стои до него, сякаш никъде не беше ходило. Иво го погали и посегна да му сложи нашийника. Рита страхливо се дръпна назад.
– Не се дръж като заeк – каза Иво.
В същия момент от храстите изскочи заек и застана точно срещу тях. Рита наостри уши, но не помръдна от мястото си. Иво използва залисията и бързо й закопча нашийника.
– Хайде, Рита, да си вървим, че току-виж сме срещнали някоя мечка – пошегува се Иво и изведнъж млъкна.
На пътеката беше се появила голяма мечка и втренчено ги гледаше. Рита се сви в краката на стопанина си и жално заскимтя. Иво затвори очи. Студена пот изби по челото му.
– Но в тази гора няма мечки – помисли той и лекичко погледна изпод притворените си клепачи.
Мечката беше изчезнала. Иво си отдъхна облекчено. Рита още потреперваше.
– Сторило ми се е – помисли той. – Е, ако бях срещнал някоя красива вълшебница.
Иво остана поразен. Не можеше да повярва на очите си. Защото само на няколко метра пред себе си видя красива девойка. Още от пръв поглед я хареса. Тя странно приличаше на Лея от съседния вход, с която отдавна искаше да се запознае, но не му достигаше кураж да я заговори. Сега Иво се престраши и пръв направи крачка към русата красавица. Тя се отдръпна. Поиска да й подаде ръка, да я докосне поне за миг, но хубавицата отстъпи още по-назад. Една мисъл внезапно мина през главата му: ”Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се случи”. Иво погледна към девойката и каза на глас:
– Какво пък, нека да проверим дали е вярно. Искам да танцувам с тебе.
Изведнъж всички дървета залюляха клони и дружно зашумяха. От листата им се посипа сребърен прашец. В гората се разнесе музика. Момичето погледна към Иво, дойде до него и двамата се понесоха в плавен танц.
– Това е вълшебство – повтаряше си Иво на ум. – Дано танцът продължи.
Той беше щастлив. От все сърце желаеше да задържи вълшебството, прогонвайки всички други мисли от главата си. Танцуваха мълчаливо. А така му се искаше да си поговорят. Тя също го гледаше, но нищичко не казваше.
– Прекрасна е, но защо и тя мълчи като… дърво? – помисли Иво и бързо съжали.
Беше късно. Всичко свърши. Девойката изчезна. Вместо нея той прегръщаше младичко дърво.
– Съжалявам, не трябваше да става така, без да искам го помислих. Върни се, мило момиче, моля те – говореше Иво и се надяваше чудото да се повтори.
Той се оглеждаше на всички страни, надявайки се да я зърне в полумрака на гората. Но нея я нямаше. Може би мислите му се сбъдваха само веднъж? О, защо го допусна толкова непредпазливо?
– Какво да се прави, казана дума – хвърлен камък – натъжи се той.
Изневиделица един голям камък тупна пред него. Иво едва успя да отскочи встрани. Осъзна, че той сам повика камъка с мислите си. Изплаши се. Обхвана го само едно желание:
– Искам да си ида у дома…
В следващия миг до слуха му достигна познат глас:
– Иво, време е да ставаш. Чакаме те край масата.
Иво разтърка очи. Пред него стоеше майка му. До прозореца блестеше украсената елха. А в краката му кротко похъркваше Рита. Иво поиска да каже нещо, но се спря, помълча малко и едва тогава рече:
– О, заспал съм точно срещу Коледа.
На външната врата се позвъни. Иво отиде да отвори. И каква беше изненадата му!? В цялото си великолепие там стоеше… Дядо Коледа. А до него, в костюм на Снежанка, беше застанала Лея, момичето от съседния вход, което Иво отдавна харесваше, но нито веднъж не посмя да заговори. Лея се усмихна и подаде ръка. Иво поруменя от смущение и радост. И как иначе? Тя беше тук, до него, красива и истинска. Дядо Коледа ги изгледа, усмихна се под мустак и щракна с пръсти.
Звън от сребърни камбанки плисна в коледната нощ.
Антония Aтанасова