Само преди няколко месеца майката беше загубила четиринадесетгодишния си син, а сега и нейната малка дъщеря беше в леглото, изгаряща от висока температура…
Никакви лекарства не помагаха. На третия ден петгодишното дете направи гърч. Възрастният лекар дойде, извърши поредния преглед, вдигна рамене и погледна съчувствено съкрушената майка:
– Направих всичко, което зависеше от мене. Детето е много зле. Бог да ви е на помощ! Само това мога да кажа.
С подкосени крака жената изпрати доктора до външната врата. Нямаше сили дори да заплаче. Мъката по скорощната загуба на сина беше изцедила всичките й сълзи.
Майката се върна в стаята и смени компреса от челото на детето, хвана парещите малки ръце и ги задържа в своите. Детето не помръдваше, лежеше отпуснато и зачервено.Не можеше да откъсне поглед от него. Безсилието я съсипваше. Куп въпроси се блъскаха в главата й. Ще живее ли палавото й момиченце, ще може ли отново да тича и весело да се смее, да лови бръмбъри и пеперуди, да досажда на пилците и стария котарак в двора, да се катери по дърветата, да играе футбол с момчетата от махалата? Страхът притискаше майчиното й сърце, връщайки времето назад с мисълта за най-лошото. Нима всичко се повтаряше? Защо? Дълбок стон се откъсна от гърдите й.
Изведнъж до слуха й достигна тих гласец:
– Помоли се на Бог!
Най-напред тя не разбра откъде идва гласът, дори се огледа наоколо. Но в стаята нямаше никой.
– Така ми се е сторило – каза си тя.
Майката не вярваше в нищо, дори в Бог. Ако имаше Бог, щеше ли да позволи смъртта да й отнеме сина? Тя стоеше и безмълвно продължаваше да се взира в детето.
Момиченцето започна да говори нещо несвързано. Бълнуваше. Майката се заслуша. И в един миг тя чу съвсем ясно:
– Ангелчета. Виждам Ангелчета.
Това я разтърси и в миг проумя, че в семейството им никой никога не беше говорил за Ангели.
Защо тогава малката й дъщеря приказва неща, които нямаше откъде да научи?
Скоро детето отпусна глава и се умълча… Вече не беше тук. То си отиваше. Тази мисъл я ужаси. С неочакван порив тя събра ръце в молитва и думите сами бликнаха от изтерзаното й сърце:
– Моля те, Боже! Запази детето ми…
Колко време стоя, унесена в молитва, майката не разбра. Може би минути или часове. Стресна я гласът на дъщеря й:
– Мамо, гладна съм!
Детето беше седнало в постелята и простираше ръце към нея. Косите му бяха полепнали от пот, но сините очи гледаха ведро и кротко се усмихваха. Майката поривисто го прегърна. В този миг тя повярва! Повярва, че малкото й момиченце ще живее. Сълзи рукнаха от очите й. Тя падна на колене, притискайки детето до гърдите си. От напуканите й устни се отрониха най-горещите майчини слова:
– Благодаря, Боже! Ти чу молитвите ми!
Това момиченце бях аз.
