Думи за Антония и „Пътеката нагоре”

Сподели

Писма на читатели…


Здравейте,

казвам се Мария Станчева и ви изпращам  моя кратък отзив за една от книжките на Антония Атанасова от Търговище. Написала съм го радост и ще се радвам, ако намери място на страниците на вашия вестник.

Желая ви от сърце творчески върхове и планинско здраве, което с удоволствие ви „пращам“ от Родопите!

Свързват ни приятелски чувства и добри творчески взаимоотношения. Тя пише емоционално, винаги са ми харесвали хрумките й със заглавия, с избор на тема, на герои. Но тъй като рядко се виждаме, ми се е изплъзнал онзи момент, когато тя е узряла за свои книги… Когато ми подаде малката книжка с това заглавие, нямах търпение да я отворя. И я прочетох наведнъж. Защото това е книга, плод на наблюдателното око и вътрешно остро виждане на Антония, която предлага своеобразен анализ  на съвременните процеси в човешките ни взаимоотношения, в отношенията природа-човек.

Впечатлена бях, че героите в нейните разкази са хора от приятелския й кръг, на които се доверява, но които са от близо и далеч, хора със свои вълнения и понякога странен поглед към света, с възможности,които са далеч над „нормалното” в нашите очи. Те помагат на другите, разбират ги… Всяка постъпка,за която е разказала авторката, е запомняща се,от тях струи житейска мъдрост и изстрадана вярност към природата, към приятелството, към човешкото ни съжителство на Земята, този наш общ дом.

Всеки разказ кара читателя да размишлява,да търси своята реакция в същите ситуации, да си задава въпроси, да завижда дори на авторката за приятелствата,проверени в живота, за онази птица,кацнала на дланта й и за това, че човек се пита не е ли това най-голямата  мечта…

Без „кълчене“ и неразбрано слово, с уместно употребени думи, хубави и звучни, авторката убеждава своя читател колко е важно да не се нарушава хармонията в природата,защото така се нарушава и нашия душевен мир, колко важно е да възпитаваме децата в любов към Земята и Създателя… Доброта и доброжелателство лъхат от всяка творба, от снимките в книжицата. Едва ли само аз,благодарение на авторката, възкресих спомени от моето детство, от моите преживявания сред природата,усещах онази  нейна и моя вътрешна радост, която топли повече от всичко..

Чистосърдечните разкази на Антония,която с истинско наслаждение „говори” за красотата на Рила, на Мадарското плато,на голямата ни северна река, са истински вълнуващи. И някак дори й завиждаш за уроците на баща й да не се бои от нищо,а всъщност да е доблестна и силна.Разбира се,че читателите разбират и тревогата й за онова,което става в нас и около нас.Това не са просто изблици на гняв, а грижа и отношение с мисъл за утрешния ден,за природата,която е живот,за животните,за илюзиите,които живеят в нас,за онова,което не всички виждат,за онова,  за което малко хора имат сетива, за щедрите послания на светлите сили… И някак сякаш усеща човек съвсем осезателно цветната пролет, есенните минзухари, планинският поток и хубавото време… Усеща се по-добър, облагороден, готов да откликне с Любов!

Всеки от нас би искал да има своята пътека нагоре,която води Антония към светлото, и четирилистна детелина,подарена със сърце,дето сбъдва мечти…

Все нагоре, Антония! Пиши, щом очите ти виждат красотата по такъв начин!

Мария Станчева