
Остава седмица до семинара в Мадара, а мене ме е „тръшнала” дископатията и мира не ми дава.
Обаждат се приятели, готвят се за участие, а аз тъжно обяснявам жалкото си състояние. Всички казват: „Дръж се! Ще се оправиш! Чакаме те!” Не мога дори да се изсмея с глас, боли, че се не види…
Но ден преди обявеното начало на семинара нещо се случва. Болката намалява до търпимост и движенията ми са прилично уравновесени, пътят от Пловдив за Мадара все още минава през нашия град и най-важното – Олимпия се обажда, че ми пази място в „екипажа” на нейната кола. Загърбвам остатъчната болка, стягам багажа и на следващата сутрин пътувам за Мадара…
В базата вече са пристигнали хора от цяла България. За първи път има и младо семейство от Бургас. Радваме се на новодошлите и пожелаваме да се чувстват добре сред нас…
Семинарът включва и полудневен поход из Мадарското плато. Декемврийският ден ни прави реверанс, поднася ни петнадесет градусова топлина с усещане за ранна пролет вместо есенен хлад с намек за предстояща зима.
Вървим с Наталия последни в групата. Единствената пътека ни води право нагоре между дървета и оголени храсти. Тук-там се виждат нацъфтели есенни минзухари.Говорим си за семинара, за лекторите и филмите, за лични впечатления. По някое време зад нас усещам стъпки. Спирам и си завързвам обувката. С периферното си зрение забелязвам младеж и девойка. Момчето неумело се опитва да прегърне момичето, но явно не му се получава. Изравняват се с нас и младежът смутено ме заговаря:
– Това ли е…пътеката за нагоре?
Аз се „замислям”, поглеждам нагоре, после надолу, поклащам глава и „ мъдро” пояснявам:
– Да, това е пътеката за нагоре!
Младежите отминават, вървейки на метър разстояние един от друг, а мен ме „напушва” неудържим смях. Наталия ме поглежда:
– Познаваш ли тези хора?
– Не! Но не виждам друга пътека наоколо.
– Голям чешит си – смее се вече и Наталия. – Как ги редиш все едни такива…
В същия миг аз се плясвам по челото:
– Чудесно! „Пътечка нагоре”! Харесва ми! Това ще е заглавието… !
Продължавам да се смея, завъртам се, правя „самолет” с ръце, радвам се като малко дете. Наталия навярно ми се чуди на ума. И как иначе, аз съм възрастният човек, а се държа като палав хлапак. Тя е сериозна млада жена и съвсем нормално е да не приема лудото ми поведение. А дали е така? Засрамвам се, но…само за малко.Защото сме достигнали до Камъка на колобъра.
Присядаме в края на скалата, греем се на есенното слънце, очите ни се пълнят с красота, а разговорът продължава и сякаш никога няма да свърши. Но ето го и опровержението. Моят телефон иска думата. Обажда се Цанка. Драго ми е, че ни намира на това място, което всички харесваме А как е разбрала, че сме точно тук? Случайност? Интуиция? Или мистерия? Може би!Но аз съм сигурна, че зад всяка случайност стои нещо невидимо, но всеобхватно и напълно закономерно… Говорим си, препращаме си поздрави и приключваме. И отново телефонът звъни. Този път е Тина от Мадара:
– Приготвих ти билка срещу дископатията, ела да си я вземеш.
Приемам съобщението за билковия лек като заслужена награда. А към нея прибавям и бонуса, получен от непознатите млади хора, които без да подозират ме дариха с най-подходящото заглавие за моята втора книжка.
Тръгваме с Наталия по пътечката обратно към Мадара. Вървя и си мисля. Пътечката може да е само една, но има две посоки, зависи човек коя ще избере. На мене ми се иска моята пътечка да е правилната…
