Сподели

Остава седмица до семинара в Мадара, а мене ме е „тръшнала” дископатията  и мира не ми дава.

Обаждат се приятели, готвят се за участие, а аз тъжно обяснявам жалкото си състояние. Всички казват: „Дръж се! Ще се оправиш! Чакаме те!” Не мога дори да се изсмея с глас, боли, че се не види…
Но ден преди обявеното начало на семинара нещо се случва. Болката намалява до търпимост и движенията ми са прилично   уравновесени, пътят от Пловдив за Мадара все още минава през нашия град и най-важното – Олимпия се обажда, че ми  пази място в „екипажа” на нейната кола. Загърбвам остатъчната болка,  стягам багажа и на следващата сутрин  пътувам за Мадара…
В базата вече са пристигнали хора от цяла България. За първи път  има и младо семейство от Бургас. Радваме се на новодошлите и  пожелаваме да се чувстват добре сред нас…

Семинарът  включва и полудневен поход из Мадарското плато. Декемврийският ден  ни прави реверанс, поднася ни  петнадесет градусова топлина с усещане  за ранна пролет вместо есенен  хлад с  намек за  предстояща   зима.
Вървим с Наталия последни в групата. Единствената пътека ни води право нагоре между дървета и оголени храсти. Тук-там се виждат нацъфтели есенни минзухари.Говорим си за семинара, за лекторите и филмите, за лични впечатления. По някое време зад нас усещам стъпки. Спирам и си завързвам обувката. С периферното си  зрение  забелязвам   младеж и девойка. Момчето неумело се опитва да прегърне момичето, но  явно не му се получава.  Изравняват се с нас и младежът смутено ме заговаря:
–    Това ли е…пътеката за нагоре?
Аз се „замислям”, поглеждам нагоре, после надолу, поклащам  глава и „ мъдро” пояснявам:
–    Да, това е пътеката  за нагоре!
Младежите  отминават, вървейки  на метър разстояние един от друг, а мен ме „напушва” неудържим смях. Наталия ме поглежда:
–  Познаваш ли тези хора?
–  Не! Но не виждам  друга пътека наоколо.
–  Голям  чешит  си – смее се вече и Наталия. – Как ги редиш все  едни такива…
В същия миг аз се  плясвам по челото:
– Чудесно! „Пътечка нагоре”! Харесва ми! Това ще е заглавието… !
Продължавам да се смея, завъртам се, правя „самолет” с ръце,  радвам  се като малко дете. Наталия  навярно ми се чуди на ума. И как иначе, аз съм възрастният човек, а се държа като палав хлапак. Тя е сериозна млада жена  и съвсем нормално е да не приема лудото ми поведение. А дали е така?  Засрамвам се, но…само за малко.Защото сме достигнали до Камъка на колобъра.
Присядаме  в края на скалата, греем се на есенното слънце, очите ни се пълнят с красота, а разговорът продължава и сякаш  никога няма да свърши. Но ето го и опровержението. Моят телефон иска думата. Обажда се Цанка. Драго ми е, че ни намира на това място, което всички харесваме А как е разбрала, че сме точно тук? Случайност? Интуиция? Или мистерия? Може би!Но аз съм сигурна, че зад всяка случайност стои нещо невидимо, но всеобхватно и напълно закономерно… Говорим си, препращаме  си поздрави и приключваме. И  отново телефонът  звъни. Този път е Тина от Мадара:
– Приготвих ти билка срещу дископатията, ела да си я вземеш.
Приемам съобщението за билковия лек като заслужена  награда. А към нея прибавям и бонуса, получен от   непознатите млади хора, които без да подозират ме дариха  с  най-подходящото  заглавие за моята втора книжка.
Тръгваме с Наталия по пътечката обратно към Мадара. Вървя  и си мисля. Пътечката може да е само една, но  има две посоки, зависи човек коя ще избере. На мене  ми се иска моята пътечка да е правилната…


0 Коментара

Вашият коментар