Пламен и Таня пристигнаха в хижата късно вечерта. Настаниха се в обща спалня, хапнаха набързо и се приготвиха за сън…
– Утре ще посрещнем Слънцето – каза Пламен.
Таня беше изморена,зави се през глава и скоро заспа.Пламен се повъртя, опита да чете, но скоро затвори книгата и също се унесе в сън.
Сутринта се събудиха почти едновременно. Изтичаха на поляната пред хижата. Слънцето се показа над сънената планина. Всичко още спеше. Само ранобудни лястовички се виеха в утринното небе. Двамата дълго наблюдаваха магическата среща на слънчевото светило с величествената планина.
– Да бяхме тръгнали – каза Пламен по някое време. – Предстои ни дълго ходене край езерата.
Таня го погледна и кимна с глава. Той беше планинаря, а тя идваше тук за първи път и знаеше, че трябва да го слуша.
Метнаха раниците на гръб и се спуснаха надолу по склона. Пътеката само се наричаше пътека. В действителност те се движеха по маркирани камъни, мокри и хлъзгави от нощната роса. Тук-там в оскъдната почва се забелязваха следи от конски копита. Пламен забеляза въпросителния й поглед и рече:
– Оттук минават и товарните коне, които снабдяват хижата с провизии.
Таня се усмихна. Мълчеше. Припомни си неговите думи, че ако човек иска да усети духа на планината и да види истинската красота на езерата, най-добре е да съзерцава всичко в мълчание.
Скоро стигнаха до първото, Долното езеро. Постояха на брега, загледани в гладката водна повърхнина. Пламен обясни:
– В това езеро се събират водите на другите шест езера. Тук е началото и на река Джерман.
След половин час те вече бяха пред Рибното езеро.
– От седемте езера това е най-плиткото и в него наистина има рибки – каза тихо той, сякаш рибите можеха да го чуят. – Погледни ето там.
В същия миг цяло ято пъргави сребристи рибки се стрелнаха към брега. Таня наклони към водата стръкче клек, леко го раздвижи и пъргавите мъничета бързо се скупчиха около него. Тази игра й хареса, но трябваше да тръгват. Тя знаеше, че следващото езеро е Трилистника. Когато наближиха до него тя забеляза, че то наистина прилича по форма на лист детелина.От двете страни на пътеката бяха нацъфтели жълти и лилави цветя, съчетавайки багри в своеобразния планински килим. Таня щракна с фотоапарата. Не искаше да пропусне тази планинска хубост.
Достигайки до брега на Близнака, Пламен предложи:
– Хайде да си починем, защото ни предстои изкачване.
Слънцето беше се издигнало високо и пръскаше жарки лъчи над планината. Таня разтвори раницата и потърси бутилката с вода.
– Забравила съм си водата в хижата – каза тъжно тя.
Пламен се усмихна:
– Тук жадна няма да останеш. След малко по пътя към Бъбрека ще минем край няколко потока с най-вкусната вода.
Започнаха да се изкачват по склона. От двете им страни между камъните клокочеха бистри потоци. Той извади от раницата си сгъваема чаша и бръкна в бълбукащия ручей.
– Да пия от тази вода? – каза учудено Таня. – Виж какво става нагоре…
В този момент няколко натоварени коня нагазиха в потока, пресякоха го и кротко продължиха към хижата.
Пламен само я погледна и сложи чашата в ръката и:
– Няма страшно. Дори нещо да замърси водата, мине ли през четиридесет камъчета тя се пречиства и става най-добрата за пиене. Я виж наоколо колко по четиридесет камъни има.
– Това сега си го измисли, нали? – не му повярва Таня.
Искаше й се да спори, но беше толкова жадна, че изпи водата.Наистина имаше приятен вкус. Наведе се и си напълни втора чаша.
– Увери ли се? – рече Пламен и весели пламъчета заиграха в сините му очи. – И нищо не съм си измислил. За четиридесетте камъчета научих най-напред от дядо ми. Тогава не знаех защо, но го запомних. Сега имам обяснение. Повечето скали в планината са изградени от силициеви съединения. Чувала си за различните минерали. В съприкосновение с водата те отделят силициеви окиси и я пречистват по най-добрия начин.
Имаше толкова сигурност в гласа му, че тя му повярва. Продължиха нагоре по склона. Таня вървеше и се вглеждаше в скалите и камъчетата по пътя. Неусетно започна да забелязва разлика между тях. Взе в ръка няколко камъчета, които й харесаха от пръв поглед. Пламен се правеше, че не забелязва, но му беше приятно, че пробуди нейния интерес към камъните, а защо не и към великата планина.
Стигнаха до Бъбрека. Небето притъмня. Иззад рида плъзна гъста мъгла. Познавайки нравите на планината, Пламен разбра, че най-доброто, което трябва да направят е да се приберат.
Когато се спуснаха надолу и в мъглата изплува силуета на хижата, Таня го прегърна и прошепна в ухото му:
– Това беше един прекрасен ден. Красивите езера, чистата вода, скалите и малките камъчета ме плениха завинаги.
Пламен се почувства щастлив. Беше спечелил още един приятел на планината.
