В една голяма гора имаше малка слънчева полянка, обрасла с мека трева и дъхави билки.
В долния край на полянката растяха бряст и брезичка. Брястът имаше сиво-зелено стъбло и гъста корона.Брезичката беше стройна и белокора, а клонките и бяха толкова нежни, че се люшваха при най-слабия полъх на вятъра, а листенцата и тихичко започваха да звънят. Около полянката в гората имаше много и различни дървета – стари дъбове, перести кестени, шумолящи трепетлики. Общата полянка и отдалечеността от другите дървета сприятелиха бряста и брезичката. Сутрин рано те заедно посрещаха Слънцето. Тогава капките роса в листата им блесваха във всички цветове на дъгата. Беше красиво и те се радваха. Около обяд Слънцето изсипваше най-жарките си лъчи и клоните на бряста и брезичката се отпускаха. Беше морно.Вечер те се съвземаха от горещата слънчева прегръдка и жизнените сокове бързо потичаха в телата им. Това им носеше сила и жажда за растеж. Нощта идваше наситена със звуци, издавани в мрака от дивите зверове.Беше тайнствено. Тогава брястът и брезичката започваха своите безконечни нощни разговори. Те си разказваха интересни неща за Слънцето и вятъра, за дъжда и горските животни, говореха си за ароматни билки и цъфтящи храсти, учеха се да разпознават птиците още преди да докоснат клоните им за нощуване. Брястът и брезичката се радваха на своето съществуване. Те бяха щастливи! Брястът винаги очакваше пълнолунието. На лунната светлина брезичката изглеждаше още по-красива, нейната бяла кора ставаше още по-бяла и блестеше като сребърна. „Колко е хубава!” – мислеше си брястът и дървеното му сърце се пълнеше с искрена радост, че на света има такова изящество. И той не само го мислеше, но много пъти и го казваше така, както само дърветата могат да го кажат. Брезичката слушаше всичко и особено доволство започна да изпълва грациозното и същество. Колкото по-често го чуваше толкова повече се ласкаеше. Това и харесваше…
Един ден Слънцето неочаквано се скри. Тъмнина обхвана цялата гора. Силен вятър дотъркаля тежки облаци и град като орехи се изсипа от продънилото се небе. Земята се застла с разкъсани листа, изпочупени клони и парчета лед. За кратко време всичко побеля. А бурята продължаваше да бушува със страшна сила. Брястът пукаше и се гънеше, простираше клони, стремейки се да предпази не себе си, а своята приятелка.Той все повече се накланяше към брезичката, прикривайки нежните и листа от поривите на бурята. И точно тогава брястът чу гласа на брезичката: ”Дръпни се веднага, пречиш ми да общувам с вятъра!” Най-напред той дори не повярва.Но след малко за втори път дочу гневния глас:”Ти ми пречиш!” Брястът проумя. И усети удар по-зашеметяващ и от камшичните удари на бурята. Той застина. В същия миг бурята го блъсна рязко и той се огъна. Обрулените му клони почти стигнаха до стъблото на брезичката. И тогава само за част от секундата брястът видя нещо, което го порази. Съвсем отблизо красивата брезичка не изглеждаше по-различна от всяка друга бреза. Нито листата и бяха по-зелени, нито клонките – по-нежни, нито стъблото – по-бяло. „Какво направих? – питаше се брястът. – Дали не сгреших? От приятел аз превърнах брезичката в идол. Безмерно се възхищавах от нейната хубост и тя го знаеше…”
Бурята се нахвърли с нова ярост. Брястът усети остра болка. Един клон не издържа на напора, пречупи се и увисна надолу. Брястът се опита да изправи огънатата си снага, но всички сили сякаш бяха го напуснали. Той спря да се съпротивлява. И това беше пагубно. Остана си така – прегърбен, окършен и осакатен. Бурята отне клоните му, изкриви тялото му, но той страдаше заради друго. Беше наранена душата му. От приятел най-много боли.
На следващия ден времето се проясни и в гората дойдоха дърво секачи Стигнаха и до полянката.”Ще отрежа този крив бряст”- рече единият мъж. Той взе триона и тръгна да изпълни заканата си. Брястът разбра. Той сведе клони и се примири. Трионът безмилостно просъска. Мъчителен стон се откъсна от сразената снага на бряста и той си отиде завинаги.
Брезичката оцеля. След бурята тя остана сама на слънчевата полянка все така отдалечена от другите дървета. Може би е щастлива. Но дали е така? Никой не знае освен нея, самотната белокора брезичка.
