Едно познато и непознато светилище край западно-родопското селце Долно Дряново известно под името „Градище“
Скално-изсеченото светилище Градище – Скрибина – Слънчевата книга (Лозята) край Долно Дряново – Западна Родопа
Пътеводител
Почти всеки, интересуващ се от скално-изсечени паметници, ако не е ходил то поне е чувал за това светилище. Преди години съдбата ме срещна с човека преоткрил “Градище“ за всички нас – скромния математик Тодор Л. Бояджиев – за жалост вече не сред нас.
Светла ти памет, Тед!
Та той, тогава успя да разпали у мен искрата на откривателската страст, която прерасна в огън за да се превърне в пепел само две години след неговата смърт.
Надявах се да открия някой да запише събраните материали през четирите години прекарани в ЧЕЧ за да не се загубят, но по една или друга причина не успях. Някои ме караха аз да запиша всичко и да публикувам, но не мисля, че скоро ще успея. А и едно е да искаш, друго е да можеш. Трети пък са ме обвинявали, че задържам всичко за себе си, което не е така. Изпратил съм GPS координати на „Слънчевата книга“, за която малцина знаят на археоложката, която разкопаваше „Градише“, изпратил съм и подробна информация на журналист писал за платото. Тук съм написал кратък пътеводител за любителя, което мисля, че на този етап е всичко, което мога да сторя.
„На около 22 км източно от град Гоце Делчев вдясно от шосето Гоце Делчев – Доспат се намира уникален културно-исторически обект, който по мнението на наши археолози представлява древно Светилище, водещо началото си някъде около петото хилядолетие преди новата ера. Това е едно от най-големите скални светилища на територията на България, а вероятно, и на територията на Европа, като е и най-запазеното като цяло у нас. Светилището е разположено на три хълма на около 2 км над село Долно Дряново отдясно по пътя за Доспат. Приблизителните координати на централния хълм са 41° 35′ 44“ N и 23° 55′ 02“ E.“
Откъс от материал публикуван от професора през 2007 г. През тази година се и запознах с него. А само две години по късно всичко изглеждаше доста по-различно.
„С очите няма да видиш всичко, зрящо е само сърцето“
А. С. Екзюпери
Неземна красота ме заобикаляше отвсякъде, накъдето и да се обърнех. На запад от платото наричано от местните „Градище“ се белееше Пирина. Само Гоцеделчевската котловина и пролома Момина клисура, я отделяха от Родопа. На югозапад Пирин преливаше в планината Славянка или Алиботуш. В древността и в недалечното минало, до около 1920 година, географските граници на Пирин са се простирали на юг до Бяло море, включвайки южните планини Алиботуш, Смийница, Кушница и др., правейки я най-масивната планинска верига у нас с алпийски характер на релефа.
На юг като великан се извисяваше планината Боздаг или Фалакро от чиито високи върхове при хубаво време се вижда част от Халкидическия полуостров и Бяло море. Ски центърът Фалакро се намира на надморска височина 1702 метра и е изходна точка за високите върхове на планината. Най-високата ѝ точка е връх Пророк Илия (Профитис Илияс) – 2232 метра надморска височина.
На изток и на север докъдето поглед стигаше се простираха равните върхове на Родопа планина. Планината в която бе влюбен и приятелят ми Тодор, а и без да излъжа и аз.
По онова време аз и семейството ми живеехме в съседното на Долно Дряново село Долен. Селцето е архитектурен резерват. Запазило е нещо от миналото. Имаше къщи на по сто и повече години и ведно с по старите местни жители ни пренасяха в епоха отдавна отминала. Макар сега населението да не наброяваше повече от триста – четиристотин жители през периода на комунизма броят на хората е достигал до впечатляващите над три хиляди души. Може би и това е била причината ст.н.с. Антон Мельов да напише: „Поглед към историческото минало на село Долен”. Не зная дали тази книга е публикувана някога, но случайно попаднах на неин машинописен препис запазен в къща от селото:
„Поглед към историческото минало на село Долен”, ст.н.с. Антон Мельов кандидат на историческите науки, Благоевград 1985 г.
„Село Долен се намира на 6 километра западно от пътя Гоце Делчев – Сатовча – Доспат. Отклонението е при местността „Банян”,намираща се на 25 километра източно от град Гоце Делчев. Мястото, върху което е разположено селото в близкото и по-далечното минало е важно в стратегическо отношение. През античната епоха от тук преминава един от важните пътища, които свързват Източна Македония с Тракия и Пловдивската крепост. Най-оживен е този път по време на римското владичество на Балканския полуостров, главно след 1в.пр.н.е. Пътят, който преминава през землището на Долен е едно от отклоненията на известния римски път Виа Егнация, които от бреговете на Средиземно море водят към вътрешността на Балканския полуостров. Вникването в най-старата история на Долен е много трудно поради това, че тук все още не са правени системни археологически проучвания. За сега се разчита на откъслечни писмени сведения и следи от стара материална култура намирани случайно в землището на селото. Именно поради липса на такива изворови сведения не могат да се открият най-старите етапи от живота в този район. За сегашното село се знае, че възниква през петнадесетото столетие, когато по тези места се установяват представители на османските поробители. Следи от живот в същия район обаче има и от по-ранен период. За съжаление не може да се посочи кога тук възниква първото населено място и как се развива то през античната епоха.
Няма съмнение, че първите поселници тук са траки. В местността „Панчарево”, разположена на 1,5 километра южно от селото има останки от старо селище с некропол от линейни гробове. То е доста обширно и заема площ от 60 декара. Предполага се, че е основано от местно тракийско население по време на римското владичество на Балканския полуостров. На около 500 метра западно от тово селище се намира т.н. „Голям камък” („Маркови скали”), който е разположен върху голям рид. Всъщност това е група от скали, като на две от най-големите са издълбани най-различни форми. При тези скали археолозите откриват фрагменти от глинени съдове. Специалистите свързват посочените скали с характерния за тракийската култура култ към скалата. (бел. автора – М. Доморадски, Тракийската култура в западните Родопи, подготвен за печат в сборника „Западните Родопи в миналото и днес”, с.12. …”)
Без съмнение Градище не бе единственото място със следи от древните. Вече бе сигурно, че занапред ще трябваше да се отдели сериозно внимание и на околностите около платото.
На по-долната карта съм показал местностите, които станаха обект на нашите проучвания.
В книгата на Мельов се споменаваше за легенда, която разказва, че трите села (виж картата) са възникнали едновременно след изчезването на село Букорово, намиращо се на югозапад от Градище по поречието на р. Бистрица. Това се е случило по време на нахлуването на поробителите по тези места около 15 век.
Долно Дряново се появява край „Градище“ (850 м.нд.в.). В землището на село Крибул се намира връх Скрибина (1150 м.нд.в.), частично проучен от В. Марков. А местността „Лозята“ (950 м.нд.в.) известна до този момент единствено с изкоренените през комунизма лозя на доленци се намира в землището на село Долен. Точно там открихме по мое мнение и най-уникалната част от това светилище. Разбира се не бива да се омаловажава нито един, от останалите паметници от този музей на древната култура – цивилизацията на скалните хора!
На картата с маркер съм отбелязал трите хълма с пряка визуална връзка помежду им, които проучихме в периода от 2008 г. до 2012 г. На долната снимка съм показал връзката между трите хълма.
Слънчевата книга (Лозята)
Бялото петно от картата на всички досегашни изследвачи на светите земи край Долно Дряново се нарича „Лозята“. На това място през 2008 г. открихме поне според нас уникален паметник, който нарекохме „Слънчевата книга“. Трябва да предупредя, че всичко, което помествам тук за Лозята е неофициално и съответно няма статут на археологически обект – т.е. нищо не сме открили. Редът е такъв, че за да бъде признато едно такова място за исторически паметник и вписано в държавните регистри трябва първо да бъде разгледано от правоимащите. После тези правоимащи да преценят доколко този паметник е с изкуствен произход и т.н. и т.н. Неща, които на мен ми изглеждат прекалено сложни и нямам никакво желание да се заемам с каквито и да са официални дейности както професора навремето. Припомням на читателя хронологията на събитията около Градище – За да бъде вписан този паметник в държавните регистри, професора трябваше да заведе почти насила специалистите от гилдията и въпреки тяхното несъгласие да им го докаже по теория на вероятностите, че наистина на Градище има древно светилище. Може би поради непознаване на материята или пък дори поради пренебрежение към откривателя в научните среди не взеха на сериозно този паметник. Светилището дълго време бе оставено на произвола на съдбата и милостинята на иманярите. По онова време Тодор работеше в Института по ядрени изследвания в Дубна, нещо което малцина знаят. Беше ме помолил да му намеря къща в Долен, която да закупи и когато се пенсионира да продължи изследванията си на светилището. Тук отварям една голяма скоба за всички, които определяха професора като човек с доста развинтена фантазия да не кажа, че в прав текст такива като нас ги наричат в истинския смисъл на думата – Луди! Не, драги, това което професора даде на археолози и историци си беше за тях, защото те са специалистите в областта и както казваше той приживе именно те трябваше да продължат проучванията. Въпреки че навсякъде се пише, че той е математик, което е абсолютно вярно, всъщност той бе и физик и именно в тази област бяха концентрирани неговите проучвания на Градище. Всеки сам може да провери с какво се занимава Института по ядрени изследвания в Дубна и колко българи имат честта да бъдат част от този институт.
Чак след смъртта на Тодор „Градище“ намери отзвук сред правоимащите и бяха направени археологически проучвания. За съжаление подробни резултати от това проучване не са достъпни за обикновените хора като мен. Попитах археоложката, която откри според думите и уникален глинен олтар (есхара) – Къде може да се види олтара, както и останалите находки?… Но на въпросите зададени от лаици, отговорите не са задължителни – получих само мълчание. Все пак изпратих координати на „Слънчевата книга“, която може да им е от полза някога.
В археологическата наука има един основен метод, който се гради на базата на сравнителният анализ. Този метод реших да използвам и аз, защото и без да съм учил археология мога да открия разликите и приликите от две картинки, макар, че така и не се научих да пиша на неразбираем език, използвайки дръзки фрази и чуждици, които имат близко звучене до китайската реч. Реших все пак да опитам.
Единственият исторически паметник, за който се сетих, доказан от науката у нас и сходен по замисъл със „Слънчевата книга“ е „Пещерата Утроба“, намираща са в близост до село Ненково (Кърджалийско).
До Лозята и „Слънчевата книга“ можеше да се стигне по няколко основни маршрута. Най-лесният и бърз маршрут е по асфалтовия път до Градище. От там прехода е не повече от 20-30 минути нормално ходене. Тръгвате на север през гората и не след дълго ще стигнете до черен път. Всъщност това е древния калдаръмен път за който споменава Мельов, но не навсякъде калдаръма е запазен.
Поемате на дясно (изток) по пътя и само след минути ще видите беседки и барбекю. Там има и чешмичка. Поглеждайки на юг в ниското трябва да ви се открие и част от Градище. Продължавате на изток по пътя не повече от 500-600 м за да стигнете до Попсимунов мост. Всъщност моста е съборен, но ще го познаете по останките му на двата бряга на малкото поточе, останало вероятно от доста по голяма река, съдейки по масивните основи на някогашния мост. Този поток е и границата между землищата на ДД и Долен. Там пътя променя посоката си на югоизток. Следвате го и след около 300 м. ще достигнете до обратен завой и отново смяна на посоката на север. Точно там на този обратен завой в източна посока ще забележите друг, но този път дърварски друм. Ако продължите на север ще преминете през Долен – не навсякъде обаче пътят е запазен, но ако питате местните ще ви опътят. След селото той продължава да се вие между връх Св. Илия и Долен. След това ще преминете под село Плетена за да пресечете асфалтовия път от Гоце Делчев в местността „Банян“. Там се губи, но съдейки по масивния „римски“ мост, който сега води на никъде, но едва ли преди време е било така, най-вероятно е преминавал през източния склон на Скрибина и оттам на изток към централната част на планината.
При обратния завой се отклонявате по дърварския път на изток. От двете страни ще ви заобикаля гъста гора, ако не са я изсекли вече. Под вас наклона е голям и подсказва, че още е рано да се отклонявате от него. Чак след около 400-500 м ще се озовете на централната част от южният склон на хълма, където наклона е малък и изключително и само на юг. Ако наклона е леко на югозапад или пък на югоизток, това означава, че не сте на правилното място.
Ще забележите отвсякъде тераси изградени от необработен камък. Няма да се спирам подробно на тези тераси. Там, където се намирате наистина те са доста полегати, широки и равни, но повярвайте ми на изток и на юг от това място гледката съвсем не е такава. Терасите започват от основата на хълма, където се вие река Бистрица и на места буквално са една върху друга само през метър при почти отвесен наклон на терена.
Открихме и иззидани стъпала непосредствено до голяма скала, така изградени, че да можете да се изкачите до върха на камъка.
Така терасиран върха наистина на места бе подходящ за градинарство, но защо местните точно там бяха избрали да засадят лозята си, това древно свещено дърво? Имаше ли някакъв скрит замисъл? Това аз не зная. Единствено мога да предположа, че терасиран по този начин хълма оставаше устойчив на свличания и други природни влияния за хилядолетия. Видимо бе, че тези тераси се поддържаха от местните и до днес въпреки, че повече от 50 години там освен изкуствено залесен бор друго нямаше. Бях извървял стотици километри в околностите. Една експедиция с маршрут: Долен – Лозята – Градище – Скрибина – Долен, бе около 40 километра пресечен терен. Бях разширил експедициите в изключително голям периметър, но подобно терасиране не видях никъде. Единствено на връх Илинден (Св. Илия), северно от Долен имаше тераси, но доста различаващи се от тези при Лозята. Такова сериозно терасиране съм виждал при моите безброй скитания насам – натам най-вече из Родопа, но единствено в населените места, където терена е стръмен и трябва да бъде устойчив за по-дълъг период от време. Мога да дам стотици примери. Един от тях е село Бачково. Асфалтовия път се вие по течението на река Чепеларска, а оттатък реката започва терасирането на стръмния склон, където са останали и не много постройки. Над последните къщи се забелязва стар път, който също е укрепен с каменна зидария. Идентично е укрепването и на древния път край Долен описан от Мельов. Такова терасиране имаше и по нагоре по пътя в град Чепеларе, има го и навсякъде, където наклона е голям и има населено място.
Спускате на юг и след не повече от 5-6 тераси трябва да видите търсената скала. Ще я познаета по уникалната гледка към Градище и Скрибина и разбира се тунелът, преминаващ през нея от север на юг.
Цялото съоръжение е изградено от огромни скални блокове.
От матерната скала е отцепен мегалит с тегло над 200 тона, който служи за източна стена на тунела (горната снимка). Уникалното при този мегалит е, че северната му половина е изцяло във въздуха, а южната половина е стъпила върху матерната скала под остър ъгъл (около 45 градуса) само на три опорни точки, едната от които бе едва на десетина квадратни сантиметра. Балансът е подсигурен от друг скален къс горе-долу със същото тегло отцепен от северната страна на матерната скала, който е застъпил източният мегалит от северната му половина. Всичко беше изчислено до сантиметър – минимална грешка в изчисленията и всичките камънаци отдавна да са се търкулнали надолу в реката. Както обичаше да се изразява професора: – Докторат по Статика! Пространството между трите основни мегалита, служещо за покрив беше запълнено със заклещен скален къс с триъгълна форма. Показвам нескопосана скица направена преди около пет години там на място.
През оставените пролуки в „покрива“ преминаваше слънчевата светлина, оформяща светлинния спектакъл от долу в тунела.
Източният мегалит е с приблизителни размери 5,30 м дължина и височина 1,9 м, широчината нямаше как да измеря – камъка виси над пропастта. Северния мегалит е с дължина около 4 м и широчина 1,4 м и горе долу със същата височина, а западната стена е част от матерната скала с размери 3,80 м дължина и h 1,8 м – това са и размерите на оформения по този начин тунел, като широчината му от край до край е 0,8 м. Входът е от север и е препречен от голям скален къс (мегалита върху който съм поставил бинокъла). Тази скала най-вероятно е изпълнявал ролята на олтарен камък, именно върху него през октомври се фиксира слънчевата птица. Ориентацията на тунела е към Градище, отклонението от чистия юг е минимално.
Тунелът завършва с издадена извън него малка площадка в чийто югоизточен край с ориентация към Скрибина е изсечен трон с размери около 1,2 м / 0,7 м. Под тази площадка следва пропаст.
Ако теренът стане твърде непроходим или твърде стръмен просто сменете посоката или се върнете назад. Очевидно не сте уцелили момента за отбиване от пътя.
Това е целият маршрут от Градище до „Слънчевата книга“. Приблизителни координати на скалата: – С41.59865, И23.92014, надморско равнище – 953 м. Ако пътят свърши, това означава, че сте пропуснали да се отклоните.
През 2008 г. нарекохме скалата „Слънчевата птица“. Тогава все още не бях осъзнал, че така както ъгълът на падащите слънчеви лъчи в тунела се изменяше през различните сезони, то този ефект щеше да се получи и през различните чсове от деня. Първата снимка на Слънчевата птица, влезнала в обектива ми съвсем случайно направих на рожденния си ден 19.10. през 2008 год. Това бе най-стойностния подарък, който бях получавал някога (снимката по-долу).
Всъщност снимах тунела. Дори по онова време не знаех нищо за долмените. Бях абсолютно непросветен. Е, все пак щракнах кадъра. Чак по-късно, когато в къщи разглеждах албумчето ми направи впечатление слънчевата фигура върху олтарния камък.
Такива бяха времената. Сега, след подробни описания е лесно. А отговора на Тодор, след като му показах птицата беше повече от красноречив: – „Ама, спирам да водя на Градище само уж приятели. От кога повтарям, че трябва внимателно да се огледат околностите на платото“.
През 2012 г. приключи и моето участие в тази авантюра. Ако четете сега тези редове, най-вероятно съм намерил сили и време да предам част от по-важните материали за следващите любители на камънаците. Към иманярите бих се обърнал със следния апел: Скъпи българи, на едно такова място, като „Слънчевата книга“ можете да забогатеете единствено духовно!
20.10.2012.
Отдавна очаквах този момент. Вече бях осъзнал, че може би ще има и други слънчеви фигури преди и след като се оформи „птицата“, но трябваше да намеря желание и време да си докажа този факт. Това се случи най-сетне и наистина всичко стана като по сценарий.
Още с влизането през входа от север ме посрещна втрещяваща картина, която недвусмислено подсказваше, че скалата не бе оставена на произвола на съдбата и охраната съвсем не се шегуваше…
Изпълнена изцяло от слънчева светлина, от студената скала ме посрещна стопанът на камъка – Голямата змия пазител на входа. Вплетена в някакво непознато същество сътворено единствено от тъмнината. Съществото може би символизираше вечната борба между доброто и злото – между светлината и мрака? Внезапно бях обзет от страхопочитание!
Благодарен съм, че бях допуснат до вътрешността на тунела в този ден. Вече предусещах, че преживяването ще бъде запомнящо се.
Змията се яви на 20.10.2012 г. в 12:47 ч. върху западната стена на съоръжението в дясно от олтарния камък, погледнат от север. На същата дата, но малко по късно в 13:22 ч. отново на западната стена се оформи „Ръката“, която сочеше.
Постепенно показалецът се удължи и прерасна в слънчев лъч, който премина през малка триъгълна ниша изсечена в долния край на същата тази западна стена. Това се случи към 13:40 ч.
Винаги съм се питал, поради каква причина бе изсечена тази дребна триъгълна ниша в долният край на западната стена? Отговорът дойде твърде неочаквано със следващия кадър, който се оформи около 14:00 ч.
Слънчевият фалос е като изваден от учебник по анатомия. Въобще всички скални и слънчеви фигури от това уникално светилище бяха като извадка от анатомически атлас на човешкото или животинското тяло. Това ще потвърди всеки специалист в областта.
Само минутки след 14:00 ч. Слънчевият фалос продължи да пълзи към олтарния камък и след като го достигна пропълзя под него за да изчезне напълно.
И веднага да изпълзи върху него за да оформи следващата фигура към 15:30 ч.
На тази дата приключи „кариерата“ ми като изследвач на древни скални паметници. Надявам се, че това, на което ме направи свидетел съдбата ще намери своето място сред любителите на старините.
През пролетта на 2010 г. вече бях направил първите интересни снимки, но все още не бях осъзнал, че трябваше да се стои плътно в тунела и де се проследява всяко движение на слънчевия лъч. Тогава обикалях около скалата, където локализирах множество долмени и др. паметници. В тунела се изкачвах през определено време за да проверя какво се случва с фигурите. Не мога да твърдя, че съм видял всичко. Така и не се върнах повече там по това време на годината. Ето първата фигура, която ми се откри на 03.04. в 14:09 ч.
Върху олтарния камък се формираха три съразмерно разположени слънчеви стрелки, сочещи към центъра на камъка. Като че ли древните искаха да подскажат на непросветения, че нещо в следващите минути и часове ще се случи. И то се случи.
Най-първо в 14:28 ч. се оформи горната фигура, която бегло ми заприлича на фигура от египетската митология. Наистина трябваше да вложа малко въображение за да оприлича това изображение на онази женска фигура с полумесец над главата при древните египтяни. Датировката на Градище от Лещаков е на над 7000 години! „Слънчевата книга“ има всички необходими дадености за изключително точният метод за датиране чрез фотолуминисцентият метод. Иска ми се някога тази скала да намери своя откривател сред правоимащите, който ще има достатъчно смелост и воля за да довърши, това, което ние не съумяхме!
„…Ако всички учени хора отричат някаква идея, това не следва да се счита за доказателство, че тази идея е абсурдна. Следва щателно да се проучат всички причини за това мнение и да се прецени доколко това мнение е обосновано.”
Prof. B. D. Josephson, Department Of Physics, University Of Cambridge.
Nobel Prize Laureate (1973)
15:14 ч. Вече не ми трябваше въображение за следващата слънчева фигура.
След 16:00 часа отново се получи фигура:
С това приключвам моят разказ за „Слънчевата книга“. Пожелавам успех на всички бъдещи изследователи на неразгаданите западнородопски загадки.
Фигури се образуваха върху скалата и на лунна светлина, но така и не успях да стигна до тях. Горната фотография е от „Слънчевата книга“ по посока на Скрибина, където пълната луна се появи над върха чак след 23:30 ч. и не можах да изчакам да се придвижи на запад, но фигури имаше, макар и все още неоформени. Може би в късните часове на нощта те щяха да се дооформят. Уникално и невероятно красиво бе Градище в момента на изгрева на пълната луна. Като на широкоекранен съвременен филм цялото плато светна в бяла светлина откроявайки се от всичко останало. Горите наоколо останаха тъмни. Наистина уникална гледка, заслужаваща си оставането до полунощ на скалата.
Две слънчеви стрелки, сочещи към полумесец! Може би по този начин древните бяха подсказали за лунните фигури върху скалата. Това тепърва предстои да се докаже от някого. Аз приключих моето участие.
Връх Скрибина
Свещения връх Скрибина е светилището, разглеждано от нас, като основна част от комплекса описан тук. Няма да се впускам в някакви сериозни описания на този връх. Всеки може да прочете достатъчно в нета. GPS координати също не са нужни!
Жена жрец от Крибул се грижи за ритуалите наследени от най-древни времена според местните. Наистина сега в нета изобилстват материали за Скрибина, но само преди 7-8 години съвсем не бе така.
Светилището открих за себе си през 2009 г., почти година след това разбрах, че В. Марков вече бе посетил мястото. Той е и един от малкото да не кажа единствения представител на официоза за западните Родопи. Без да омаловажавам дейността му, ще изкажа само една препоръка към всички изследвачи, било то с дипломи и титли било то просто хора като мен. Никога, ама никога скъпи приятели не използвайте местни за гидове. Това при мен е правило и надявам се дава добри резултати. Всичко, което съм открил по тези места е било плод на извървени стотици километри по баирите, следвайки единствено и само сърцето си!
Мушилката се намира на южния склон на върха и има два възможни маршрута за да стигнете до това култово място. Първият, разбира се е от към с. Крибул, където срещу скромно заплащане можете да си наемете и водач, ако не се чувствате уверени в силите си. Вторият маршрут е от изток. Малко след с. Сатовча има разклон за с. Фъргово. Непосредствено след разклона тръгва черен път на запад. Следвайки пътя ще се озовете на билото. На север ще ви се открие панорама към Долен и Плетена, а в западния край на билото на юг тръгва път, който ще ви заведе до мушилката.
Аз, разбира се, всякога съм се стараел да вървя по неотъпкани пътеки. Въпреки, че вече бях изкачвал Скрибина от изток още преди да се запозная с професора, прецених, че едно такова изкачване ще е безполезно и скучно. Вече бях локализирал скални струпвания от западната и северозападната страна на върха .Това бе най-важната част от Скрибина за нас, защото ориентацията на Градище и Лозята към този връх говореха категорично за общото между трите върха.
Годината бе 2009 и се случи да празнуваме Коледа в Долен, още не знаех за смъртта на професора. След празничната вечеря на сутринта за разтоварване бях планувал най-после да опитам да щурмувам Скрибина от запад.
Обикновенно тръгвах рано сутрин още по тъмно за да си подсигуря време за връщането. Който е участвал в такива експедици знае, че повече от важно е правилната планировка на маршрута за да се избегне прибирането по тъмно, а повярвайте ми, това, което бях предначертал като преход съвсем не беше за начинаещи. Още от сега предупреждавам, който не се чувства достатъчно подготвен, както физически така и психически да използва описаните по-горе маршрути от юг и от изток – маршрута от запад е през гората и при изключително голям наклон и GPS-са се превръща в ненужна вещ, но пък остават спомени.
Навих будилника за сутринта за 6:00 часа, но този път се събудих мноого преди да звънне часовника. На вън се бе разразила гръмотевична буря. Когато скалите са мокри не препоръчвам на никого да тръгва. Така сторих и аз. Чак след 8:00 – 9:00 часа времето започна да се поуспокоява и към 10:00 ч. дори изгря слънчице. Който е ходил по такива места, който някога е усетил откривателската тръпка се досеща, какво трепна в мен, когато слънцето надникна иззад облаците. Веднага в главата ми започна да регенерира маршрута обмислян преди ден, а ума ми трескаво започна да прекроява трасето за да се опитам все пак да изпълня предварително плануваното. Нямаше как, трябваше да се простя с красивия преход от Долен до Градище, както го бях планувал по-рано. Въпреки, че това щеше да ми спести само около час и още толкова на връщане реших да опитам. Стигнах с колата до Градище и без да губя и минутка се мушнах в мокрите храсти под пътя. Можеше да се спусна до подножието на Скрибина и Градище по два маршрута – от запад на Градище и от изток. Аз избрах от изток. Идвайки от Гоце Делчев веднага след Градище пътя прави остър завой и след него има отбивка и просека. От там направо през гората се тръгва на юг. Трябваше да бързам и не се захласвах много по красотите наоколо, оставих това за друг път. Пътьом открих долмен, който професора беше публикувал в руския ФБ, но и него оставих за следващите експедиции, целта ми този път бе Скрибина. Вече чувах шума на реката. Предварително бях поразпитал за бродове по поречието. Оказа се, че и от запад да спуснете и от изток все имаше по един брод, където да прeкосите реката. Колкото повече обаче приближавах реката се засилваше и безспокойствието ми, чувайки рева на водата под мен. В подножието на Градище забелязах малък „римски“ мост, под който течеше същия онзи поток, преминаващ край „Лозята“ и Попсимунов мост. Този мост маркираше древен път!… Нали някой не си е помислил, че ще откриете стар мост без път?… Може би товa бе пътя към изчезналото село Букорово от легендата записана от Мельов?
След моста повървях още съвсем малко през гъсти шубраци и най-накрая се озовах на северния бряг на реката. Гледката въобще не беше добра. Там, където трябваше да има брод, сега тъмнокафявата стихия влачеше пластмасови шишета и всякакви боклуци примесени с натрошенни клони от околните дървета. Ако до сега скиорският ми екип ме бе предпазил от мокрите храсталаци, то в този момент пред мен имах едно много сериозно препятствие, което заплашваше да прекрати експедицията ми. Ако някога изпаднете в подобна ситуация по Коледа на около 800 м.нд.в. бих ви препоръчал да се откажете от всякакви налудничави идеи. Аз също бих се отказал, след като разбрах, какво е да прекосиш ледената придошла река на връх Коледа.
Все още ме напушва смях, като си спомня каква гледка представлявах тогава. Скиорско яке раница на гърба и… слипове! Сюжет достоен за касова кинокомедия. На първия метър усетих само режещия студ, а после дойде и болката, за да започна да губя контрол върху крайниците си броени секунди след тази необмислена постъпка. Но това не бе най лошото. Лошото дойде, когато водата застрашително се приближи към слиповете ми, а бях изминал едва метър и половина от брега. Върнах се и започнах да разтривам краката си за да върна кръвта отново там. След като се освестих малко, докато ума ми трескаво обмисляше, какво да правя взех единственото възможно решение – Да продължа!
На запад към платото брега беше непроходим. На изток, докъдето успях да стигна реката бе дълбока и не даваше никаква надежда за прекосяване. Повече от ясно бе, че не бях объркал мястото, където преди да се появи голямата вода е имало брод. Намерих една тояга, която да използвам навместо лот и след като се убедих, че няма друго какво да сторя цамбурнах отново във водата. И отново същото – режещия студ, болката и дълбока вода. На всичкото от горе бързото течение не позволяваше да се върви по-бързо. Трябваше да опипвам внимателно дъното с крака, защото едно падане във водата водеше до край с много неизвестни. Късмет извадих, че нивото на водата върху измерителният ми уред започна да спада, а течението след като преминах половината река поотслабна и ми позволи да побързам преди да загубя напълно контрол върху крайниците си. Стигнах жив и здрав на другия бряг. Е, дали и на другия ден щях да бъда здрав, това щеше да покаже бъдещето. Сега по-важното бе да наваксам допълнително изгубеното време и да се опитам да достигна върха. Това, че на връщане щях да „плувам“ в ледените води на лунна светлина се разбираше от само себе си. Надявах се поне течението да поотслабне малко до вечерта.
Прехода по западния склон на Скрибина почти изцяло върви през гъста гора и при изключително голям наклон. Може би това бе и причината всички изследвачи на Скрибина да предпочитат източния и южния маршрут към него. Но пък там се губеше връзката с Градище и Лозята.
Бих препоръчал на решилите все пак да последват предложения от мен маршрут – Не го правете през лятото, може би есента е най подходяща, а не като мен тогава през зимата.
Продължих да дерзая по изнанагорнището и вече мъничко започвах да съжалявам, че не се отказах, когато имах тази възможност. Не че щях да го направя в действителност. Време за почивка нямаше, само когато вече си мислех че ще припадна и белият ми дроб застрашително се приближаваше до гърлото, само тогава спирах за минутка – две и отново на горе. Какво ли щях да правя сега, ако преди време не бях отказал цигарите?…
Изпод гъстата растителност на северозапад се мярна небе и част от камък. Това е възможно най- добрия GPS, когато се намирате в гората и наоколо освен дървета и храсти не виждате нищо друго. Видите ли просека, която ви дава шанса да зърнете някакъв ориентир от околностите на хълма, не пропускайте шанса си. Не го пропуснах и аз.
Когато камъкът е мокър усещането е като при начинаещия скиор. По-добре не го правете!
Аз, разбира се, нямаше как да не се изкача върху мократа скала, та нали за това бях тръгнал!
Озовах се на малка площадка, върху която забелязах релефни издялквания, нещо като стрелка или може би двуостра брадва, не зная .Встрани от релефа няколко пълни с вода култови кладенчета ми потвърдиха предположението за общото между Скрибина и останалите два хълма Градище и Лозята.
Насреща горе-долу на същата височина бе Градище, а по диагонал от дясната ми страна зърнах и „Слънчевата книга“.
Градище
Оставаше ми още много път до върха. Реката все още бучеше на петдесетина метра под отвесната скала. Трябваше да тръгвам. Върнах се внимателно назад и продължих да изкачвам.
Катерих още десетина минути, сторили ми се като цял час. Усещах как силите ми започваха да ме напускат и точно тогава, като по някакъв сценарий стигнах до равно място. Искаше ми се това да е билото, но много добре знаех, че ми предстоеше още мноого път.
Пет-шест минутки, точно толкова терена остана равен и отново на горе. Продължих да катеря, а когато отново в ума ми премина мисълта, че може би ще умра от задъхване стигнах до втора такава равна площадка. Това второ „стъпало“ даваше възможност малко да отдъхна, макар че време за почивка нямаше, но едно е да вървиш по равно, а друго бе да катериш почти отвесните наклони на върха.
Пристигайки на третото „стъпало“, ако не сте се загубили ще ви посрещне и първата скалноизсечена фигура.
Откриете ли това място можете да си отдъхнете – трудното е вече минало и сте близо до целта.
На това място открих множество следи от древните: кладенчета, зооморфни фигури, долмени и т.н. Оставих това за друг път и продължих напред.
По нататък става малко по-цивилизовано. Ако сте на правилното място ще видите черен път, който не зная откъде идва – може би от изчезналото село Букорово? Но тръгвайки по този път на изток ще стигнете до билото. Пътьом може да забележите в ляво група скали. Ако имате достатъчно време може да им хвърлите едно око и ако сте натрупали достатъчно опит ще има какво да видите. Аз продължих на горе докато пътят свърши. Всъщност пред мен се откри друг дърварски път, който тръгваше нагоре (север) и надолу (юг). Ако тръгнете на север след минутка ще видите билото.
Аз поех на юг. Вече не изкачвах, а спусках. Това бе и добра и лоша новина, та нали на връщане отново щях да изкачвам…
След около стотина метра още на първия завой забелязах, че измежду храсталаците в южна посока тръгваше някогашен път почти невидим за неопитният изследвач. Когато наблюдавах Скрибина от запад, идвайки от Гоце Делчев малко преди с. Долно Дряново, от там, където бяха забили табелата, рекламираща “Градище“ бях забелязал голяма група скали. Точно тях търсех сега. Следвах интуицията си, която никога не ме бе лъгала. Посоката лесно определях по слънцето и околните планини, които бяха повече от компас.
Кривнах по разклонението и само след около пет минути стигнах до оголено място, което позволяваше да зърна, какво се открива на изток под мен. Не това търсех, но панорамата беше повече от интересна. Върху склоновете на два съседни хълма – източен и западен, бяха разположени множество скали. Деренцето бе ориентирано на юг, а измежду камънаците ромолеше малко поточе. Със сигурност на връщане трябваше да проверя това място, което по късно разбрах, че бе мушилката описана от Марков.
Интуитивно промених посоката и кривнах на запад. Почти веднага гората свърши. Пред мен се откри ливада и уникално красива панорама на запад. Веднага разпознах това, за което бях тръгнал.
В продължение на почти година наблюдавах тези скали. Дали щях да открия сред „камънаците„ следи от древните щях да разбера само след миг.
И разбрах! Култови кладенчета, така наречените шарапани, различни зооморфни форми, улеи изсечени в камъка, тронове и т.н. или всичко както бе по древния канон ме заобикаляше накъдето и да се обърнех.
Това светилище най-малко познавам. Така и не остана време да разширя познанията си за същността му, но пък разбрах, защо местните му бяха дали името „Белия Орел“!
Светилището е разположено само върху пет основни скали, ориентирани на запад и видими от пътя Гоце Делчев – Долно Дряново, но пък с нищо не отстъпва и на най-култовите известни на науката скални светилища. На юг се намираше с. Крибул. На север един хребет преграждаше пътя към Градище, а на изток оставаше да проверя онези камънаци, които забелязах, когато спусках от билото.
Потеглих обратно. Когато стигнах до мястото, където се бях отклонил, просто продължих да спускам по пътя и само след 5-6 минутки стигнах до първите скали. Повечето скални паметници при едно такова скалноизсечено светилище са видими при строго определен ъгъл. Поех по западният склон на източния хълм на деренцето за да огледам от високо, какво криеше това място. Първата фигура, която привлече вниманието ми нарекох – „космонавта”. След консултация с хора на изкуството стигнахме до заключението, че единствения начин да бъде изсечен от камък летец, пилотиращ съвременен самолет – изтребител или дори космическа совалка бе този от снимката. Дори ъглите на шлема бяха идентични със съвременните шлемове на пилотите ! – No comment – !
На Скрибина открих изключително много човешки и зооморфни форми, както и множество кладенчета, улеи стълби и т.н. Надявам се някога да намеря време да запиша всичко, което видях.
А този връх крие още мноого, мноого загадки!
Градище
Този разказ записах в памет на проф. Тодор Бояджиев.
Почивай в мир приятелю!
22.12.2009 г. се случи мрачна дата. Небето неочаквано си прибра проф. Тодор Бояджиев.
2009 година.
Почти две години обикалях около Градище без да успея да стигна до самото плато. То и нямаше смисъл да го правя. Въпреки, че професора ме бе набедил, че съм бил предопределен за това светилище и съм „виждал“ повече от него и т.н. и т.н…
Той казваше така: „Едно е да гледаш, друго е да виждаш и в това се бях убедил, когато водех разни приятели на Градище“…
А пък аз мислех по-простичко. Нямаше смисъл да се дублираме при положение, че толкова обширна територия около платото очакваше внимателно да бъде проучена. А и едва ли ученика бе надминал учителя си.
Такъв бе професорът, такъв искам да си остане и в спомените ми. Запилян някъде в Родопа далеч от прашните кабинети…
Зная, че той сега бди отгоре и ще ни помага с каквото трябва и познавайки скромния му характер съм сигурен, че една добра дума от благодарност за това на което ни научи и за това, което ни остави ще е достатъчна – Поклон!
Есента на 2009 г.
За съжаление есента на 2009 година се случи тъжна и мрачна. След двете прекрасни години прекарани в ЧЕЧ обстоятелствата така се завъртяха, че отново се озовахме в развратната столица. Сякаш бях внезапно отзован от светите места край ДД. Наистина и аз и професора бяхме доста прибързани, нетърпеливи. Това го разбрах по-после, когато той вече бе потеглил за другия, по-добрия свят. И тъй като тайните на светилището започнаха да падат много бързо, като изтъркалян камък по изнанадолнище по късно стигнах до извода, че не е бивало да се бърза с разкриването им. Небето не позволяваше тайни съхранявани хилядолетия назад във времето да бъдат разкривани за някакви си няколко години.
Когато прибързваш повече от сигурно е, че няма да разбереш смисълът на едно такова място. Това, разбира се си имаше своето разумно обяснение. Хората днес бяхме загубили чувствата си. А без да почувстваш мястото оставаш слепец. Силно искам и се надявам отдалечаването от древните да не е безвъзвратно. Днес разни учени хора се пъчат, имайки голямо мнение за себе си без да осъзнават, че дипломата не е сърце. Колко ли бяхме избелели във времето – от древността до днес?
Още си спомням онази картинка от училище с която ни преподаваха теорията на Дарвин. Показваха ни как постепенно маймуната се е изправила и е станала човек, но никой не ни обясняваше за съзнанието! Как съзнанието от животинско се е превърнало в човешко? Или това предстои тепърва да се случи? Не зная!
Животът ме е научил да не питам, а да се подчинявам. Със съдбата не биваше да се спори. Само два месеца по-късно и професора бе „отзован“, но за съжаление завинаги. Нека не описвам това, което се случи вътре в мен след като научих лошата вест.
Запознавах се последователно с много хора любители на „камънаците“. Някои познаваха професора други не, но и така нищо не се случи. Всичко вече е минало. Много израснах и прогледнах и всъщност стигнах до същата „бетонна стена” за която професора все ми повтаряше, а аз все не му вярвах!…
Тя, науката, ако знаеш, къде са я набутали!…
Юли месец 2010 г.
Прескочихме до Долен и разбира се не пропуснах възможността да си направя една приятна разходка до любимите места. Датата бе 03.07. Надявах се да успея да стигна до „птицата” и да проверя, какво се случва със слънчевите фигури по това време на годината макар и малко след Еньовден.
Времето не беше лошо. Тук там имаше облачета, но като цяло беше слънчево и към единадесет реших все пак да отида до скалата. Тръгнах пеш от Долен. Прехода е около час и е невероятно красив. Древния калдаръмен път се вие през дъбова гора. Отвсякъде чуруликат птички, ухае на загнила дъбова шума. От някъде ще се надигне някаква горска гъба или пък някакво малко горско цветенце, засенчващо с красотата си и най-големия и скъп градски букет. Винаги съм предпочитал да извървя пеш този маршрут за да се насладя на приятните изживявания.
Почти бях стигнал до скалата, когато внезапно отвсякъде се насъбраха облаци. Не можех да повярвам на очите си. Та нали до преди малко нямаше и помен от тях?…
Слънцето се скри зад плътна стена от сиви дъждовни облаци, насъбрали се незнайно откъде. Едва стъпил на скалата и заваля тихичък летен дъждец. Приютих се в тунела. Чак тогава разбрах, колко гениално бе изпълнението на цялото съоръжение. Вътре не капваше нито капчица .Само тук-там се стичаха вадички по източната и западната стена. По този начин цялото съоръжение бе защитено от изветрянето и ерозията на камъка през хилядолетията.
Седях и се любувах на красивата гледка. Дъждовните капчици и образуваха прозрачно перде през което прозираше Градище и долината. Преживяването бе неповторимо. Чувах как водата нежно докосва камъка и дърветата наоколо. Шума прерастваше в тихичка песен. Песента на природата, която всеки човек трябва поне веднъж в живота си да изслуша. Това бе най-великото представление, което някога бях наблюдавал.
Така и не разбрах как изминаха почти два часа. На всички бъдещи любители на „камънаците“ бих препоръчал, когато имат възможност да посещават такива места поне веднъж да го направят сами. Тогава е различно. Тогава мястото ти се разкрива – то не харесва шумните и търсещи място за барбекюто компании.
Прецених, че няма смисъл да чакам повече. Ясно бе, че нямаше да бъда допуснат до слънчевите фигури в този ден. Всичко наоколо бе мокро, а облаците не даваха и най-малката надежда, че ще се разотидат. Реших да си тръгвам. Сух нямаше да се прибера в Долен, това вече го знаех. И точно тогава дойде идеята! Мокър от дъжд не се бои! Щом щях да се мокря, то защо най-накрая да не се спуснех и до Градище. Време имаше предостатъчно, а и по-удобен момент едва ли щеше да ми се отдаде някога. Небето се бе погрижило да не срещам натрапници по време на обиколката. Друг луд под дъжда едва ли щеше да се намери.
Платото буквално беше в краката ми на някакви си петнадесетина минути пеш. Години наред обикалях около Градище. Безброй пъти наблюдавах от високо шумните туристически групи, подскачащи по камънаците. Изглеждаха ми толкова смешни. Задавах си въпроса – дали въобще исках да отида някога там? Трудно издържах на шума наоколо.
Като че ли сега небето най-накрая избра момента да ме заведе на това място. Като, че ли професора, макар вече от небитието най-накрая бе решил да ме посвети в тайните му. Като че ли бе дошъл моментът да се дипломирам. Бе дошъл моментът да проверя дали бях готов, дали бях достоен за това място.
Без повече мисъл просто тръгнах. Напряко през гората само за миг и се озовах пред входа. И тогава стана чудото! Облаците сякаш, изпълняващи команда започнаха постепенно да се отдръпват и когато вече бях стъпил на платото напълно се разотидоха. Не се шегувам, това наистина се случи точно така, както го описвам. Всичко в този разказ е по действителни случки, случили се през няколкото години прекарани в ЧЕЧ, когато бях допуснат до едно от най-сакралните места на България.
През главата ми светкавично премина мисълта да се…, върна на „птицата” за да снимам! И също толкова светкавично взех решението да остана. Чрез множеството житейски неволи през които ме бе прекарала съдбата се бях научил да вземам правилното решение без да се колебая и само за миг.За всичко случващо се в нашия живот няма нищо случайно! Напълно споделяйки това правило продължих напред.
Тогава светилището още бе девтсвено. Само дупките останали след иманярите и битовите отпадъци завещани от невъзпитани туристи напомняха за човешко присъствие.
Сега, въпреки, че реконструкциите не са чак толкова трагични нямам никакво желание да се върна отново там. Усещането се е променило. Не зная, някои неща с думи не могат да се опишат. Чувстваш, усещаш, но е трудно да го обясниш.Някак си усещаш, че не си сам. Осъвременяването му те кара да се чувстваш като в някакъв евтин филмов епизод с калпави кино декори наоколо …
Идвайки от ДД след около 2-3 км при леко изкачване идва отбивка от пътя в дясно. Сега има бариера, а зад бариерата е паркинга, чешма и беседка, ако не е паднала. На около 20-30 м. след тази отбивка е „входа“. Преди време, когато местните още не се бяха предали и очевидно искаха да не се дава гласност за Светилището струпаха точно на този вход купчина битови отпадъци, а гъстите храсталаци зад тях не позволяваха и на най-развинтената фантазия да предположи, какво се крие зад тази преграда. По онова време хората, които искаха да посетят мястото наистина доста трудно го откриваха. Но пък имаше тръпка. Мястото само ти се разкриваше,ако си достатъчно търпелив.
Сега е различно. Подминаваш ДД и след 2-3 км те очаква вход като за царски палат. Охраната те посреща любезно и ако си някой може и и да се обади на Хасан – историк от Долно Дряново да дойде и да ти направи един стандартен тур по бърчинките.
За съжаление онези времена никога няма да се върнат и занапред ще трябва да се съобразяваме с новото време. Истински щастлив съм обаче, че „Слънчевата книга“ и Скрибина не са в община Гърмен!…
Издържах изпита с шестица, поне така предположих. Открих безпроблемно всички паметници за които професора бе писал, а и тези за които разбрах по-късно е знаел, но не е публикувал. Имах чувството, че вече бях ходил там. Като, че ли някой ме водеше. Може би Градище бе последния ми изпит за полувисшето ми със специалност „Скалноизсечени паметници“?…
Висше имат само древните!
Сега, след като преминете през „входа“ ще се озовавате на място, което с нищо няма да ви подскаже, че ще разглеждате Светилище. Но пък на децата ще им е интересно.
Отдясно има въжени забавления, а отляво разни сгради и беседка. Единствено, ако въобще я забележите, паметната плоча на професора ще ви напомни за някогашното Светилище и скромният му откривател. Когато я поставихме още не предполагах какво ще се случи в близкото бъдеще. Ако знаех, че входа ще заприлича на фоайе на луксозен хотел със сигурност щях да настоявам да я поставим по-навътре в Светилищната част, която все още има нещо общо с миналото. Сега плочата седи някак си не на място. Прости ни, Тед!
Наоколо всичко бе мокро, но пък топла слънчева светлина озаряваше цялото светилище и създаваше приятно усещане, а водните изпарения се носеха насам -натам и изнасяха поредния за днес красив спектакъл с главно действащо лице Нейно Величество Природата. След като преминах през „входа“ забелязах, че измежду храсталаците на юг тръгва пътечка.
Когато на едно такова място има път или пътечка всякога това е сигурен маркер накъде да се продължи. Без никакво колебание се мушнах в мокрите храсти. И!… веднага отляво забелязах „мушилката“, която преди почти десетиление бе привлякла вниманието и на професора.
Продължих надолу по пътечката и се озовах на първата равна площадка. Там вече е важно накъде ще тръгнете. Ако продължите наляво по пътеката, откъдето ще трябва да се изкачите на следващото ниво, може и да не забележите „Тангра“ – първият и най-внушителен страж на мястото…
В ляво пътечката, а в дясно Тангра.
Оригинална снимка от професора с негов коментар в руския ФБ: Тангра. Болгария, древнее Святилище у дер. Долно Дряново. „Тангра“ смотрит на запад. Ergo, смотрящий на Тангру смотрит на восток.
Сега вече такава снимка няма как да се направи. Най-малкото в кадъра, ако не влезе някоя беседка със сигурност ще има някоя лампа…
Това е керамика захвърлена от археолозите по западния склон на следващата площадка. Първо недоволствах, че не са събрали парчета за местните музеи, но Хасан може би беше прав. Като историк той даде мнение, че керамиката е била толкова много, че било безсмислено да се събира всичката. Археолозите били събрали предостатъчно.
Помислих си, че при толкова керамика Светилището едва ли е било на регионално ниво.
То и до ден днешен на Скрибина идват хора от цяла България…
Архивни снимки от професора. Керамиката е събрана от него след иманярската инвазия.
Откъс от интервюто му пред „Вяра: „С колеги от Историческия факултет отидох за първи път на 20.05.2006 г. и те ме возиха гратис!
– Кое Ви накара най-накрая да разкриете съществуването му?
– На 13 май т.г. наминах към Светилището и забелязах изкопите от иманярската дейност. Много сериозна беше тази тяхна „дейност“ точно под „Тангра-1“ и „Вълка“ до него. Това е едно от централните места в Светилището, в района на което вероятно са били извършвани ритуални действия. Какви точно, аз не мога да зная, но значителният по дължина скален подход към „божествата“ и очевадно изсечените в скалите стъпала и „олтари“ обосновават такова допускане. От тук произтича и изборът на иманярите – в този район разкопките са едни от най-сериозните. Около изкопите имаше (и още се намират!) много керамични фрагменти, а „прочутото“ гърне лежеше на тревата на около 5-6 метра от „брадата“ на „Тангра-1“.
„The Sanctuary (Святилище)” Горшок
Описание: Болгария, Святилище у дер. Долно Дряново.
Археологи говорят, что это мугоршку более 7000 лет!“
Със следващите две снимки останали от архива на професора се изчерпват археологическите артефакти от Градище публикувани от професора.
Тук на втора площадка приключва съвременната човешката дейност. Е, поне дразнещата. По натам проекта е спазил някакво почитание към светото место и освен дървените стълби и ако си спомням правилно последната беседка други груби човешки действия нямаше.
На тази площадка се намира и звездната карта за която всички говорят.
Звездната карта!
Има такава приета хипотеза, че този род изсичания всъщност представляват карта от звездното небе. Разбира се, така както споровете за трапецовидните ниши преминаха от урни за тленни останки до запис на информация и т.н. и тук хипотезите са много и едва ли някога ще се стигне до категоричен отговор. Но като съвременници, мисля, че сме длъжни да съхраним за поколенията информацията, която ни е дадена,а пък нека те,ако им е предопределено подредят древния пъзел.
Друга хипотеза е тази на астролозите, че това е звездна карта, служеща за календар. Те и така я наричат, но аз не зная подробности. Може и така да е.
Това е общ изглед на “картата“. Но как ли е изглеждала тя през очите на математика? Това е неизбежен въпрос, който не бива да подминаваме.
Откривайки тази „карта” неизбежно през ума на професора е преминала мисълта за Декартова координатна система. Картата се намира в горен десен квадрант. И наистина, съвсем логично тук може да сме свидетели на най-древния вариант на координатна система! Може би? Направих повърхностно сравнение.
Дори може да се предположи, че дупката в центъра е перфектната нула!…
Може би е време да спрем за всичко мистично веднага да поглеждаме към небето…
Ето един пример, как професора се бе опитал да ни начертае Светилището. Този „чертеж“ бе част от статия публикувана от него през 2007 г.
Близък план на картата от „координатната система”.
Но така, както логично може де се приеме, че „картата“ е древен чертеж на важни места от трите хълма на Светилището може да се направи и друго интересно предположение.
„ПАВЕТО“ – Нали софиянци с това се славим… Така иронично нарекох тази триангулачна точка изсечена буквално на метри от „картата“. Разбира се най-вероятно това се е случило по време на комунизма и сигурно е дело на военните. Нямам представа, но повече от ясно е, че не е оставена от древните, съдейки по прясната боя останала след геодезистите заснели светилището по време на археологическите проучвания:
Как изглеждат тези точки на територията на една цяла необятна държава като Германия?
Ами, не забелязвам голяма разлика от горния линк и картината оставена ни от древните върху камъка! Може да се предположи, че всъщност древните са ни оставили карта на важни точки от обширна територия – примерно Родопа или пък дори още по голяма! … Не зная, но, мисля, че по-горните две хипотези би трябвало да вървят успоредно с тази за звездната карта и всички останали. Така мисля аз.
Трябва да се проведе сериозна консултация с геодезисти, астрономи, математици, физици и т.н., а не да се разчита единствено и само на археолозите. Това е една сравнително млада наука и по мое мнение не са достатъчно подготвени за подобен вид паметници. Нищо лично. Математиката е наука на хиляди години, астрономията и физиката също. А Археологията?…
С това спирам да градя каквито и да са хипотези за тези дупки. Едно обаче е сигурно – Тези дупки са изсечени от хората в древността и са имали и мисля все още съдържат важна информация. Хипотези като тези, че са били пълнени с благовонни масла и са били палени ми звучат някак си по детски и не мисля, че трябва да се вземат на сериозно.
Цялото плато е осеяно с такива дупки. Това бе и в основата на теорията развита от професора пред историци и археолози за доказване на „Градище“ като част от древно Светилище. Аз ще се спра само на още една група от тях.
Тя се намира в основата на скала от носа на платото и е уникална по своята същност.
Изсичанията този път са по вертикала, а летвата и ролетката са метър на метър.
Едва докоснал се до същността на светилището и вече ти идва да полетиш в необятното. Тук на тази площадка бе границата между земното и неземното. Тук, който не бе готов да остави предрасъдъците си, обремененото си съвременно мислене нямаше смисъл да продължава!
Спуснах се някак си по мократа скала, придържайки се за клоните на едно дърво и през цялото време си задавах въпроса: – Как ли щях да се покатеря обратно на връщане? Всъщност, почти веднага всички въпроси останаха за в бъдеще. Мисълта ми се пречисти от излишните човешки предрасъдъци. Всичко наоколо бе озарено от светлина. Само тук там се издигаха към небето малки облачета от изпарена дъждовна вода.
По стъпките на боговете
Първо открих „Стъпката”. Макар, че от водата бе позагубила малко от формата си все пак нямаше как да съм сбъркал, че това е стъпката за която говореше Тед, в това бях повече от сигурен.
Следващата скала той наричаше „ Птицата”
По-късно разбрах, че точно тук е разпръсната и неговата прах.
Бяха изминали години от това мое първо ходене. Бях започнал да преосмислям всичко, намиращо се там. Полека, лека информацията започваше да регенерира в главата ми. Започнах да осъзнавам замисъла, започнах да се докосвам макар и бегло до древните, до гениалната древна мисъл.
Извървял стотици километри по свещените земи нямаше начин да не ми направи впечатление думата „птица”. Навсякъде, накъдето и да тръгнех в която и част да отидех на това уникално светилище, отново и отново се сблъсквах с тази дума. Не знам дали не бе по правилно светилището да се нарича „Светилище на Птиците“, вместо клишираното „Градище”…
Оставих „Стъпката” зад гърба си и дълго стоях изправен обърнал поглед на юг. Но истината бе, че не виждах нищо. Не зная, колко време съм останал така. Витаех някъде измежду земята и небето. Мислите ми се връщаха назад във времето, когато професора още бе сред нас.
Месеци след това осъзнах, че именно духа на професора ме бе завел там. Беше ме повикал за да ми покаже това място. Мястото, където вятъра още носеше неговата прах.
Застанал на ръба на скалата най-накрая се приземих и започнах да виждам това, което се намираше пред очите ми, а то бегло ми заприлича отново на… птица.
Само за миг пред очите ми картината се смени и зачетох интервюто на професора пред в. „Вяра”:
„При първото посещение не забелязах „Тангра“. След като преминеш „Чистилището“ е важно накъде ще тръгнеш – наляво или надясно. Въобще, повечето от обектите в Светилището са „видими“ в предназначената им от сътворилите ги светлина предимно от определени ъгъл и място, съвсем не от всякъде. Пък и за да бъдат „видяни“, не е достатъчно само гледане. Нужно е и време за да се добереш до Духа на Светилището. Време за да разбереш посланията му. Които, макар и с общочовешки смисъл, очевиден „отпосле“, са, уви, позамацани в паметта ни от информационните вълни наоколо.”
Без да влагам мисъл краката ми направиха няколко крачки на запад и отново без да приемат команди спряха за да ми разкрият най-грандиозната част от Светилището на Птиците!
Патицата…
„Що се отнася до миметолитите, представени чрез снимки в материала на „168 часа”, мога да Ви посоча аналози, които съм видял и на други места в Родопа. „Американският” миметолит (другият не се вижда добре за преценка) е c достатъчно характерен. Колеги биолози ми обърнаха внимание на факта, че неговата структура наподобява морфологията на човешкия череп! Инак казано, снимката на „миметолита” е аналог на картинките в анатомичния атлас на човешкото тяло. Визуално можем да предположим, че миметолитът е конструиран от 3-4 предварително добре оформени каменни къса с последваща подходяща сглобка. Наблюдаваната устойчивост на съоръжението е резултат от конкуренцията на предимно две сили, тези на теглото и триенето. Така че, наличието на клиновидните съединения в „миметолита“ съвсем не е случайно. Напротив, съответният механичен модел може формално да бъде сметнат и обяснен от всеки студент, взел си изпита по статика в СУ или ТУ достатъчно добре!
В Светилището при Долно Дряново аналогични конструкции се срещат на много места. Срещат се и на други места в България, а вероятно и съвсем не само у нас. При всички тях сглобяването е добре видимо при условие, че човек може и иска да го види…
„От друга страна, трудно е за вярване, че значително количество скални обекти са ерозирали (изветрявали) по един и същи начин, групирайки фиксиран брой (три-четири вида) тройки зооморфни фигури. Тъй че, „Патицата“ е бисер на строителната механика!„
Цитат от интервюто на професора пред в. „Вяра”
Този най-важен паметник от светилището, заслужаваше да му се отдели цяла страница. Задължително трябваше внимателно да се проучи и да му се отдаде специално внимание.
Това, разбира се не го осъзнах веднага и нямаше как да стане другояче. Та имаше изследователи преминали покрай него дори без да го забележат, а аз исках веднага да проникна в тайните му…
Трябваше да изминат години. Да извървя дългия път към просветлението за да изградя най-щурата хипотеза, която можеше да се роди някога в нечия луда глава.
Веднъж при поредния щурм към Скрибина се прибирах изморен през източното подножие на Градище. Тогава за първи път ми направи впечатление другото лице на „патицата”.
Човекът – птица?
Тук ще спра, въпреки, че мога още много да напиша, но за това друг път.
Така изглежда южния край на платото погледнат от югозапад (долината на река Бистрица).
Направих снимки на същата фигура, но от изток. Това, че от изток човешкия профил изчезна и се превърна в птицечовек въобще не ме учуди – вече бях свикнал с тези двоични и троични образи.
Седях на мократа скала там, където платото свършваше. Зареял поглед някъде на изток, а под краката ми бе пропастта. От ляво се извисяваха „Лозята”, а от дясно връх Скрибина. В главата ми преминаваха като на кинолента всякакви мисли, всякакви спомени. Мислех си за всичко изминало. Как професора ме бе изоставил да се лутам в блатото наречено „наука” без да забележа ни най-малката светлинка в тунела. Изведнъж разбрах всичко. Трябваше да се оттегля. Да се оттегля не като неразбрания мъдрец. Това на което съдбата ме направи свидетел не бе по мое желание. Не се дължеше и на някакви мои специални умения, отличавайки ме от всички останали. Всичко ми бе дадено за да го предам така, както ми го показа небето!
Обърнах гръб и тръгнах. Нямаше повече, какво да видя. Стигнах до асфалтовия път. Облаците отново се насъбраха и заваля тихичък летен дъждец. Нищо вече не можеше да ме учуди. Не обърнах внимание на тази „случайност”. Продължих. Пътьом ми се откри мушилката при Попсимунов мост. Докато снимах дъждеца прерасна в порой. Това също вече не можеше да ме учуди. Вече бях мокър, а мокър от дъжд не се бои!
„Преди много години при беседите по време на многобройните разходки с моя професор в околностите на Киев стигнахме до следната дефиниция: “Красотата – това е външният облик на функционалното съвършенство”. Години по-късно, когато той си беше вече тръгнал от този свят, разбрах, че горното не било дефиниция, а обосноваване на жаждата ни за познание.“
Проф. Тодор Л. Бояджиев
Материалът може да бъде препубликуван в другия сайтове и медии без изрично разрешение от автора.
За въпроси пишете на: slunchevatakniga@gmail.com
