20 ЮЛИ сряда
Цяла нощ ми прескачаха леглото, защото беше до вратата, а и беше на земята, ама хайде да не сме дребнави… няма да си го спомняме…
Сутринта видях Хорхе на вратата и исках отново да му благодаря, а една испанка ми вика шшшшшш. Отговорих и на български. А на Таня и станало смешноооо… Както и да е. Та Хорхе ни каза, че в следващия град Естея ще има фестивал. Ще бързаме, казва, за да сме в купона. Имаме да минаваме 19 км. Времето е с нас. Бог най – вече! По пътя на излизане от градчето вървяхме с тексасеца и едно момче от Германия. Като го попитах защо е на Камино той ми отговори – за да порасна поне малко. To grow up little bit. .Много хубаво си говорихме с тия хора. По пътя изтананиках на едни унгарци унгарски танц номер 5. Забавлявахме се в общи линии. Пътят ни заведе в една изоставена църква – Сан Мигел Архангел. Писахме си желания на листчета. Танчето чете молитви на Учителя. Повече от прекрасно беше… Не само този ден, през цялото време берем къпини, ядем круши, ягоди, ябълки, прасковки- каквото Бог дал. Чудно е. То няма и как да се опише. Днес ходя с крокса на босо. Идеално! Спим по около половин – един час с Танчето върху бали сено. Така отмаряме най- добре. Вечер краката ни болят, ама минава бързо. Понапечена малко от слънцето, вечерта ме втресе. Беше ми студено. Имах и разстройство. Спах с още едно одеало отгоре. Разходихме се в Естея. Набрах си дебела мара, за да си наложа на малкото пръстче, дето ме поболва отвреме навреме. Видяхме къде ще е фестивала, но ни теглеше кревата. Поизпрахме си част от дрехите, снимахме се с едни костюмирани хлапета с мечове в ръка, бяхме на изложба. Албергето беше добро. 5 евро.Собствениците – кофти. Иначе атмосферата е чудесна. До мен спи един испанец – колоездач пилигрим. Над него холандското семейство, дето идват с колелетата чак от Холандия – 1400 км. Пълно е с татковци и майки с деца. Шарено… и хубаво. Спах добре. Сънувах Халваджиян. Чудата работа.
21 ЮЛИ четвъртък
Сутринта кафе, закуска подарък от албергето и пак на път… към Лос Аркос. Малко не харесахме настроението и нагласата на домакините на албергето, ама карай-нали тръгваме вече. По пътя се засекохме с венецуелците Алехандро и Мигел. Те бързали за Логроньо. Запознахме се с корейци, с един от Саламанка, с един поляк, който е на Камино за 8 – ми път. Всяка година идвал и каза, че му било като дрога. Анджей се казва, ама ние с Таня му викаме Андрей. Беше ни много интересно да вървим с него. Много е начетен и ни дава практически съвети за много неща по пътя. Времето – пак чудно. Бог както винаги с нас! Албергето в Лос Аркос беше доста хубаво. Бяхме в стая само с две французойки. Две готини лелчета. Собственикът много любезно ни разведе навсякъде. Посетихме уникалната катедрала, послушахме органа и песните вътре. Напазарувахме в готиното магазинче, срещнахме се пак с Андрей и му намерихме компания – три сладки полякинки. Бяха щастливи да се срещнат. Земляци…После пак в албергето. Готвихме си ангелска супа. Опитаха я и корейското семейство, и италианеца Франческо, и испанеца. Хареса им. Разказах им малко история, защо и откъде иде тая супа. Беше много приятелска и хубава вечеря. Аз – пак с разстройство. Лягаме и заспиваме. Под прозореца ни някой пее и говори на висок глас. Пийнал си вино човека. После разбрахме, че е бил японеца. Утре имаме да вървим 27 км. до Логроньо.
22 ЮЛИ петък
Сънувах Станчев и Ася нещо. Потегляме за Логроньо. Почти без почивка минаваме 20 км.. По пътя срещнахме чудна сладка австралийка – Алекс. Като извадена от буквар. Със сламена шапчица на главата, къса поличка, къси чорапки, върви по пътя, край нея лозя. Едни готини канадки и един кореец също бяха наша компания по пътя. Запознахме се с японеца Чиба. На 54 години, знае за България, за нашето кисело мляко. Майстор на суши. Беше облечен в японска национална носия и шапка и така решил да измине Камино. Ризата му била на 100 години. Показа ни и фамилния герб на ръкава и. Както той се изрази- ризата му била от марихуана /от коноп /. Естествено –направих му снимка. Снимахме се с него, с корееца и с американката от Колорадо. Разменихме мейли и телефони и така – по пътя.. Той върви по – бавно и затова поиска да си разменим координати, защото сме щели да се загубим. Пак срещнахме семейството от Унгария и умореното момиче от Вилнюс. Литовката вървеше сама. Говореше мноооого изискан английски. Иначе с германци е пълно. Отсвсякъде народ. Говоря си с всички, защото съм една любопитка. Вървим, вървим и насреща ни Виана. Чудно малко градче, което ни изненада приятно – имало фиеста – прочутия Сен Фермин, онова тичане на биковете из улиците. Ура. Срещаме едни хора, празнично облечени, всички до един с бели, бели, бели дрехи и червени шалове и колани, с червени обувки. Деца, възрастни, бебета, всички! На площада – сцена, музиканти мариачи, певци. Настроение до небесата. Няма как – преобличам се и аз. Добре, че имам бяла блуза и червени бермуди. Танчето си беше с червената блуза. Сливаме се и ние с празнуващите. Раздават безплатно вино, кафе и безалкохолно. Танцуваме с един от нашите пилигрими / Жан Пиер от Белгия/ и с някакъв местен испанец от Памплона. Снимала съм всичко – цялата гонитба на биковете, бягащите хора, препускащите бикове, всичко, атмосферата, децата, Танчето, нашите приятели Магдалена, Хорхе Франческо. Ядем сладолед и излизаме от фиестата. Още 10 км. и сме в Логроньо. По пътя се засичаме пак с литовката, която съвсем беше здала багажа. Починахме си малко под едно дърво. На влизане в Логроньо си сложихме печати от една лелка, която седеше зад една сергия край пътя и гледаше уморено. Може би от топлото, ама беше нещо сърдита. И така – в чудния град Логроньо сме. Минаваме по моста с катинарите. Танчето им се чуди, ама я светкам защо се слагат тук. Любовни някакви такива. Намираме албергето и почти сме със забавени движения. Копнеем само да вземем душ и да легнем Дори нямаме много желание да разгледаме този толкова красив град. В албергето обаче има само едно легло и на въпроса – ама не може ли двете заедно да спим, отговориха – не. Вече ни е все едно, важното е да легнем и да се погрижим за краката си. Тъкмо тръгваме да търсим друго алберге, зад нас литовката. С радост и съобщаваме, че последното свободно легло тук е за нея. Тя е повече от щастлива, защото едвам, едвам ходеше. До следващото алберге имаше само около стотина –двеста метра. То е в прекрасна голяма и красива църква. Звъним на звънеца и влизаме. По стълбите надолу, за да ни посрещне тича една красива, слънчева жена, не в първа младост (около 50 те) и много лъчезарна. Слизайки ни пита откъде сме. Отговаряме, че сме българки. А тя: ооооооооо, България!!! Съпругът ми е българин. За първи път срещам пилигрими – българи… Ихаааа! Много се зарадвахме да срещнем тази жена. Чудно ни стана на душичките. Това е Дона. Дона Каргьозова по мъж, но и казвали и я знаели тук просто Дона. Било трудно за произнасяне името Карагьозов. Питам я – знаеш ли какво значи карагьоз, а тя казва – да, знам. Черни очи. Браво на нея. Каза ни, че обича имамбаялдъ, баклава и че е била в България. Решихме с Таня да и пратим като се приберем. В албергето на Дона е на донейшън. Пускаш колкото искаш или колкото са ти възможностите. Поканени сме всички на вечеря. Дона държи да присъстваме всички, които спим тук. В 20.30 ч. всички сме на вечеря. Беше прекрасна вечеря, с молитва от пастор от Филипините, с прекрасна благословия от Дона. Поканиха ни и на закуска сутринта преди да тръгнем отново на път. Всичко бе много, много вкусно. Салата, супа, кейк, плодове. Имаше и вино, от онова, с което дават причастие. Всички бяхме около една маса. После през едни подземия отидохме всички на вечерна меса в самата катедрала. Месата беше на няколко езика и молитвите се четяха от някои от нас – пилигримите, всеки на своя език. Беше повече от вълнуващо. После тихо отидохме в една друга част на катедралата, където ни подпечатаха паспортите и получихме благословия. Толкоз. Подарихме на Дона беседата за любовта на Учителя с посвещение за нея и съпруга и. Снимахме се пред катедралата с Дона, каза ни какъв е адреса и и уморени, но щастливи заспахме.
