26 ЮЛИ вторник
24 км. без почивка. Луди сме за връзване. Не спах цяла нощ заради зъба и тръгнах уморена. 12 км. през една гора нон стоп и ето ни в Дон Хуан де Ортега…
Албергето е в манастир. Чудесно. Много сме щастливи от това. Стигнахме рано. Бяхме на месата в 18 ч. Получихме блесинг за пилигримите. Магдалена, Франческо, Жан Пиер, Айда и Хорхе продължиха още 6 км. до Атапуерка. Преди това си почивахме заедно с тях, играха си на разни игри, ядохме шоколади. Говорих с Христо по телефона от апарата срещу манастира. Направих си масаж на краката на една чудна масажна машина. Спим в едно много хубаво помещение в манастира, вътре с колони и прекрасен старинен двор. Уютно ни беше.Утре тръгваме за Бургос. Ура.
27 ЮЛИ сряда
Вървим 28 км. с една почивка и една малка почивчица в индустриалната зона. Не знам защо, но част от групата решиха да минат през индустриалната зона с автобус, защото била много замърсена. Не ми се стори такава. Интересно беше даже. Бургос се оказа много готин град. Изнанада ме. Бяхме решили да продължим още 10 км., но останахме. Албергето е много модерно. Имахме разходка из Бургос с гид. Беше организирано от албергето и най – вече, благодарение на желанието на Магдалена. Беше хубаво, макар да не разбирах всичко, от това, което говори младежа. Снимах си на воля. Успяхме да отидем и на месата. Пак. После пуснахме картичките до мама, брат ми и Христо и Танчето до техните. После бяхме на вечеря с цялата група – на тапас и вино в едно готино заведение. Нямаше за нас нищо вегетарианско, така че аз хапнах само един сладолед. Танчето беше нещо уморена и малко изнервена от това, че не сме се доразбрали с келнера, ама – нищо. Част от нещата е. Сега съм в леглото и пиша. Преди цялата разходка изпрахме почти всичко, което имахме. Снимах Таня изненадващо как излиза от банята и се получи готина снимка. Бързо реагира Танюш и много се смяхме. В албергето се оказа, че работи като чистачка българка, по думите на рецепциониста и Таня и остави една книжка за любовта от Учителя Дънов. Хем се отървахме от няколко грама тежест, хем подарихме книжка на жената. Тя щеше да се зарадва, защото оставихме книжката на леглото като тръгвахме. Знаехме, че ще я намери. Хайде, лека нощ.
28 ЮЛИ четвъртък
Вървим от Бургос към Кастрохерис. Решили сме да минем 2 дестинации по 20 км., ама както дойде. Важно ни е да спестим ден- два и затова е цялата тази работа.:)
Пътят – пак селца, ниви – нищо ново. Кореецът – нашето момче си намерил две корейки- няма да го мислим. Добро момче. Пуши по 2 кутии цигари, ама ходи мъжката. Срещнахме и двама румънци – много симпатични. И те като предишния румънец от Бургос (дето знае да казва – „лека нощ, деца” на български). Аз му броя на румънски до 10, както баба ме е учила, а той почва – едно, два, три… и той знае до 10 на български. Ха ха. Бооожееее, колко е хубаво като се случват такива мили неща. Минахме 30 км. до Хонтанас. За останалите 10 нямахме сили. Имахме почивка върху балите – то е ясно. Хонтанас – егати хубавото селце. Уютно, с много стари сгради, с много кафета и ресторантчета, естествено и катедрала. Ние с Таня – право в бара, дето ни заръча Момчи. Оня бар с басейна. Ама тази Дана я няма вече там. Няма Дана – няма парола. Трябваше да научим една тайна парола, която е важна за Момчи, за да си допише книгата, ама… туй то. Поседяхме край басейна и понеже по пътя си мечтаехме за циганска баница с чубрица – тук имаше подобно нещо- сандвич с някакви мерудии. Ееееей, каквото си почмечтаем – това става. Още едно чудо, от ония дето все си ги разправяме с Таня. Знаци! Знаци! После – в албергето, баня, малко разходка, по един сладолед и в креватите. Нашите приятели – германчето, холандчето – балетиста, американката от Калифорния и другите здравата се бяха почерпили, ама няма лошо. Разтоварват. Весело да става. Венецуелците Мануел и Алехандро са в нашето алберге и си готвиха пак спагети, ама гледам, че им няма нещо канадките. Спахме на едни дейнджър кревати – на 2 – рия етаж и двете. Едвам слизаме и се качваме. Особено аз. Нощеска си умряхме да се смеем, защото като се върнах от тоалетната, не можах 15 минути да се кача. Едни гадни стълби, напълно невъзможни. Внимавам да не събудя тези под нас, а се смеем, едвам пазим тишина. Както и да е. Качих се криво ляво. Сънчо пак дойде.
29 ЮЛИ петък
Тръгваме за Фромиста. Сутринта тези под нас се изнесоха рано рано. После единия се върна с фенерче да търси нещо, ама май не го намери. После когато станахме, видях какво са търсили – слънчевите очила. Взех ги, за да им ги дам като се засечем някъде. Спомням си само, че единия е нисичък с гола глава. Ще гледам по пътя, пък дано.
Ще гоним днес да минем 32 км. Първо – до манастира Св. Антон – руините. Ейййй, че хубаво местенце. Можело и да се преспи тук. Прекрасно място. С румънците вървим към Кастрохерис и едни кучета с нас. Напред – назад, вървят си с нас, собственика отзад ги вика, ама те – с нас. Малко фортиции, една бойна Тойота дойде и ги качи. После Кастрохерис. Чуден замък на върха над Кастрохерис и много красив манастир. В ляво пък един друг манастир, оня женския, за който ни говореше Момчи, за където всъщност била паролата. А пък защо била тая парола – срещу нея можело да се получат някакви специални сладки, правени от монахините. Абе не е лошо, ама подминахме. Вървим си, малко почивчица, да се поразсъблечем, че ни стана топло, едни младоци румънци – групичка, и те – „лека нощ, деца” ни пеят на български, като разбраха, че се сме от България. Ами това е то – навремето Чаушеску като не им пускал телевизия (имали са само по 2 часа дневно телевизия) и те завалиите гледали само нашата. Оттам идат и знанията им по български език. Знаят ни новините, по света и у нас, наши певци и т. н. Та с тях се поразговорихме и – напред. Вървим си кротко, тихо, красиви къщички, с красиви цветя по прозорците… не щеш ли до катедралата се обръщам и що да видя – Франческо. Върви си нашия сам. Тръгваме заедно. И той за Фромиста. Катерим една доста стръмна урва, с голям наклон, бавно и полека. Вървим, вървим, говорим си, снимаме се. На върха починахме малко, Танчето естествено си напълни вода и хайде сега по нанадолнището – пак стръмно, много стръмно. Франческо даде на Таня сгъваемата си тояга, уж да и е по- леко. Вървим и си говорим за разни неща. Не подминахме и Берлускони, Пополюхме малко по политиката и разни социални неудачи и отвреме навреме си мечтаем – ние с Франческо за кафе, а Танчето за кроасанче. Вървим, вървим и аз: Еееее, Франческооо, къде е сега нашето кафенцеее? Той също въздиша и пита същото. Говорихме си колко е красива Тоскана и как аз искам много да отида там. Говорихме си също за предишното изминаване на Франческо. Минал е Камино с велосипед, но сега повече му харесвало, защото се наслаждавал повече на красотите наоколо и можел да си говори и да се среща с други пилигрими. С велосипеда не било лошо, но било много бързо и не било същото като да ходиш пеша. Франческо даже каза, че следващото му идване на Камино щяло да бъде с китара. Искал много да свири и да пее с приятели. Насреща ни чудна стара църква. Много стара. Св. Николай. Влизаме вътре да починем и що да видим – един италианец (от Тоскана !!!) Аугусто се казва. Разговориха се с Франческо. Оказа се, че Аугусто е доброволец и седи в църквата 3 месеца, за да служи на пилигримите. Даде ни безплатно кафе и бисквити (нашето кафенце – пак чудо – мечтаехме си и ето го). На всичкото отгоре вътре имаше православни икони и попитах как и защо са такива. Църквата била Св. Николай, затова, каза Аугусто. Сигурно има и някаква по – специална и друга причина, ама – карай ще го разбара като се върна. Ще прочета повечко в интернет. На всичкото отгоре Франческо си намери китара в църквата и засвири. Снимах го и още как. Три неща ни се сбъднаха тутакси – кафето, китарата и срещнахме човек от Тоскана, всичко, за което си говорехме. Оставаше да срещнем и Берлускони… ха ха. Иконите бяха изненада за мен. Приятно ми стана. Много даже. Само на Танчето кроасаните ги нямаше, ама пък имаше бисквитки. Ура! Толкова ни беше хубаво. Всичко, за което си говорехме по пътя се случи. Господ ни обича и ни дава всичко, за което мислим. Такива чудатости се случват, че чак не е за вярване. И китарата, за която Франческо мечта по пътя се появи, и кафенцето, дето си го искахме, и Тоскана дойде в образа на Аугусто. Лелеееее. Много ни е хубаво. За църквата – нямам думи. И за Аугусто така. Много симпатичен. Сложи ни печати и напред, да търсим мястото с кроасаните за Танюш.
Вървим към едно селце. Вече преваля обед. Гладни сме. Намерихме магазинче. Купихме си хляб и разни за хапване. Аз и маслинки даже. После на едно гадно място, ама сянка – ядохме. После пак на път. После търсим сянка за почивка. После 1 час спане на сянка на една височинка. Жан Пиер ни намери. После пак плюхме с Франческо по Берлускони (да ми се чуди човек на акъла, понеже аз не познавам Берлускони, ама Франческо плюе. Е, и аз така… ха ха). После пиш, пием кафе, хайде и по един сладолед в един кооп социал бар. После Жан Пиер остана в албергето за 3 евро, а ние – към Фромиста. Вървим край една река. Супер хладничко, че днес много ни дойде жегата. Говорим си за артисти разни. Стигаме Фромиста. Извървели сме 32 км. Албергето не е лошо, ама 7 евро. Мръщим се малко. Болят ни краката, аз съм изгоряла и изприщена на прасците. Таниното коляно – и то се обажда. Абе – уморени, но щастливи. Баня, пране, ядох точно два залъка хляб с кашкавал и пиша. Танчето ходи за праскови. Срещнала Анджей (ние му викаме Андрей, да напомня). Еееееейййй, все си говорим за него . Много ни е на сърце. Излязох да се видим. Жена му пристигала на 5 – ти и ще ходят пеша заедно последните дни до Сантяго. Даде ни още напътствия по списъка. Лелеее, да е жив и здрав. Радвам се много, че Камино ни запозна. Той пък отседнал в един готин хотел, отишъл в един прекрасен ресторант (от ония със знака Мишлен- т. е. много добра кухня, поръчал си разни глезотии, пил някакъв готин алкохол, не помня какъв, че не разбирам, запалил си пура… ейййй, така се живее, вика Анджей. Угажда си човека. Защо не – това му е осмото поред Камино. Той си е все едно у тях. Връщам се в кревата да допиша и да си прочета малко от новия завет и от завета на Учителя – лъчите. Навън пее някой мнооооого хубаво. И все хубави песни. Станах да му пригласям от прозореца. Аплодирах го от сърце. Танчето се кефи. Питам го откъде е. Той: – „Аз съм от Германия. Казвам се Ханс и съм щастлив”. Нямам какво повече да кажа.
Спим в една стая с Танчето (естествено над мен), с Франческо и с каталунеца Жоре (както му викам аз – иначе е Жорди). Той все си медитира. Много е весел и симпатичен. Болят ме краката – ходилата да съм по – точна. И за пръв път прасците. Ама и аз като Ханс съм щастлива.
