2 АВГУСТ вторник
Ставаме последни. Тръгваме около 8. По пътя преди Мансила де лас Мулас ни настига каталунеца – повече от щастлив, че ни вижда…
Прави ни снимка след снимка, от ония неговите, с неговия патент. Нагласява апарата на автоснимачка и тича да се снима с нас. Много е весел и добронамерен. Вървим си заедно. В Мансиля пием кафе и ядем кроасанени десерти с крем. Купихме си и от пазара плодове. Добре ни се получи. По пътя почти не правим почивка. Времето – с нас. И ние с времето. Леко хладничко. Снимаме паун и разни хубавини точно преди Леон. Едно чудно магаренце ми напомни за нашия Маринчо от село. Стигаме в Леон изплезили език от умора. Нещо се навъсило времето, едни тъмни облаци над Леон, ама каквото такова. Изминали сме 25 км. Албергето – пак в манастир – Бенедиктински. С монахини. Настаняват ни много готини доброволци помагачи. Извоювахме си долни легла. Напълни се. Рано, рано всички легла бяха заети. После разбрахме, че доста от нашите приятели от пътя си търсят хотел или хостел за преспиване. Навън повалва малко, но е хубаво. Душ, хапваме малко, поспиваме почти час и половина. После – разходка. Чудно хубава разходка из Леон. Сградата на Гауди дето е банката. После улици, хора, сгради, цветя. Мноооого цветя по балконите и улиците! Катедралата!!!Голяма и красива. Казват, че била много по- красива от тази в Сантяго де Компостела. Влизаме да я разгледаме. Нямаме думи. Понаснимахме, поразгледахме и хайде навън. Докато сме били вътре – валяло. Изведнъж. Ама нас дъжд не ни плаши. Тръгвам боса по улицата. Връщаме се за месата. Меса с монахините. После пощата – да пратим картичките до мама и тате, после уж да намерим пица – хайде в супера. Сиренце бри, хляб, шоколади. Възнаградихме се. Три дни – голямо ходене падна. Чипс от едно готино магазинче / добра идея за у нас/. Връщаме се в манастира, а там!!! Там…. там – чудо! Свирят класика на цигулка и китара. Едни доброволци музиканти свирят красота. Седнахме. Събраха се много пилигрими. Беше повече от чудна вечер. Пяха. Жан Пиер – и той. Винцето, винцето…Сладур е Жан Пиер. Хипар по душа и за него ще пиша някой път специално. Чудак е, ама е готин. Бяхме в компаниата на Нати от Словакия и Михаел от Германия. Черпих ги с шоколад. Абе прекрасна музикална вечер беше – за лека нощ. После ни извикаха пак при монахините, в църквата към манастира. Вечерна молитва. Знаех си. Бяхме яли смешно с Таня, та заразихме и словачката Нати и скромното германче Михаел. Както и да е. Вечерната молитва също беше придружена от изпълнения на цигулки и тържествено съобщиха страните, откъдето има пилигрими в манастира. От България – също. Само ние сме. Уха. После – по леглата.
3 АВГУСТ сряда
Тръгваме към Хоспитал Пуенте ел Орбиго. Адрей каза, че там било добре да се отседне. Това значи пак етап и половина. Общо 33 км. Справяме се бе…Почиваме във Вилабангос дел Парамо.Спим на сянка, пиша, ядохме и се кефим. Днес пихме кафе малко след Леон в едно ресторантче. Сервитьорката беше рускиня. Катя от Воронеж. Добре си изкарахме. Попях и на руски. После в Сан Мигел дел Камино на един тротоар пред една къща ни чакаха подредени бисквитки, семки, нещо като зрънчо, сливи и печат за паспортите. Всичко без печата бе сложено в една специална щайга. Човекът от къщата ги поставил, за да подкрепи нас – пилигримите. Сложил и пожелание за буен камино. Писали в списание за него и той го сложил да го видим. Няма да коментирам.. Този човек просто е щастлив, че дава радост. Толкоз. Излезе лично да се запознаем и да се снимаме. Даде ми визитка и ни обясни къде наблизо има чешма да си налеем вода. Какви хора само бе!!! Докато си почиваме с Танчето пред едно алберге на сянка – аз пиша. Тя ходи на два пъти да се чуе и говори с Емо. Дойде си много разплакана. Седи на тревата и реве като магаре с глас. Защо плачеш сега, питам. Хубаво е, че Емето отива в Америка, казвам. А тя, реве та се къса… Не, казва, за Емо плача, мъчно ми е за него, че не го виждам. Аз пък се радвам, че Таня плаче. Не, че и е мъчно, а че плаче. Тъкмо да изхвърли напрежение. Много им се радвам аз на Таня и Емо. Обичат се. Това е то. Цунках Танчето по палеца на крака. Плачи, Танче, че има за кого да плачеш, мисля си. Тръгваме за Пуенте ел Орбиго. 10 км. и 600м. Часът е 16.40. Доста си починахме. Нямаме много време. Да търгваме, че да не замръкнем. Вървим си през едни царевични ниви – точно като за нас. Пак ще си берем царевица. Обещали сме на румънското семейство. В Сан Мартин дел Камино срещнахме Франческо с готина мацка. Бяха тръгнали да търсят вино. Браво на мацката, защото той сега ще намери отдушник на напрежението. Продължаваме още 6 км. до Хоспитал Пуенте ел Орбиго. Преди да стигнем успяваме да си понапълним раниците с царевица. Големи крадли сме. Ама то, като ни викат, какво да правим. Албергето в Хоспитал е чудно. Докато стигнем до него минаваме по невероятно красив старинен каменен мост. И албергето е доста старо. Готино е. Селцето също. Дългият каменен мост, хубави къщи, порти, ресторантчета, барове – атмосфера. Щъркели върху купола на църквата. Андрей ни праща все в готини места. Французойчето ни черпи с ориз, ние него с царевичка. И Жан Пиер, и венецуелцте. Доволни много от царевичката. Абе – да се радват хората. Това е важно. Масаж на краката с готината машина, и – по леглата.
4 АВГУСТ четвъртък
Имаме да минем само 17 км. до Асторга. То е защото предния ден минахме повечко -33 км. Почнахме деня с ябълки петровки, после чудно вкусни сливи. Не пих кафе, защото кафеджийката не беше любезна, но пък направих добри снимки на едни кръгли бали със сено. Вървим си из планината. Минахме през една животинска ферма с едни готини теленца. Пътят е каменист. 8 км. до предпоследното селце преди Асторга. Излизаме от гората и що да видим – на височината стара запустяла къща със сергия отпред. Виждам отдалече нарисуванато червено сърце и надпис – оферта. Посреща ни енергичен синеок хубавец с коса на опашка, облечен като хипи във винени дрехи. Бос е. Наредил е на сергията хиляди неща. И всичко – безплатно – за пилигримите. Около 20 вида сокове, чай, кафе в термуси, бискивити, хляб, масло, мед, смокини, орехи, ядки, плодове – всякакви видове плодове, включително и диня. Онемяваме. Направил навес, тента, отдолу диван, пейка. Вързал хамак, написал красиви думи върху портата, безброй сърца, подредил на прозорчето духовни предмети и символи на различни религии и духовни учения, кръст, книги, Ганеша, кристали, снимки на духовни водачи. Събраха се хора. Един по един пилигримите прииждаха, спираха се и не вярваха на очите си. Всеки казваше – итс нот посибъл. А синеокият домакин отговаря – евритинг ис посибъл. Всичко е възможно. Освен всичко имаше и печат, и книга за мнения, и поздравления. С Таня седнахме онемели и наблюдавахме като ударени с чук. Разплаках се. Седя и тихичко плача. Дейвид! Така се казва ангела, с който Господ ни срещна тук. Тичаше непрекъснато между сергията и голямата кутия с лед, за да зарежда соковете, за да бъдат студени и приятни за пиене. Ако свършеха плодовете, добавяше веднага нови, поздравяваше всеки новодошъл, всеки който се спира или отминава. Хората се снимаха с него. Не отказваше на никого. Ядох бисквитка, орехче, смокиня, пих кафе, опитах му специалния бял нектар, после портокаловия. После ни разряза диня. Поразпитахме го малко. Бил е в Индия два пъти. Има две деца. Дошъл тук и седи и зиме и лете. Служи! „Аз служа, казва. Не помагам. Аз служа! Когато помагаш, ти автоматично се поставяш над другите. Служенето е нещо друго.Това ми доставя радост.” Знам, Дейвид. Знам. Ти си целия любов. Даваш любов и я получаваш. Затворил си кръга и любовта циркулира. Доставяш радост на всеки, минал оттук. Просто си прекрасен. Този човек ни изпълни с толкова енергия, че през целия ден след това само за него говирихме. Никога няма да го забравя. Подари ми и книга, която ще се опитам да издам на български като се прибера. Измислихме и схемата с Танчето. Дейвид е ангел. Истински. Има си и помагач – Карлос. Снимахме се, бъбрихме. Стояхме почти час при него. Благодаря на Бог, че ме сращна с Дейвид. Камино е магия. Наистина! Пътят ни носи толкова много изненади. Дори с Таня нямаме книжка, в която да гледаме какъв ни е маршрута на следващия ден, както правят повечето пилигрими. Знаем, че пътят ни води. Това е. И каквото ни даде – това е. Щастливи сме. Много даже. Тръгваме си от Дейвид заедно с каталунеца, който винаги много се радва да върви с нас и все ни изчаква. Покатери се на една кула, снима ни отгоре. Ние пък – отдолу него снимахме. И после – пак по пътя. Ей такива щуротии си правим . Скоро ще сме в Асторга. Албергето в Асторга е собственост на асоциацията на пилигримите и приятелите на Камино. Много добре уредено и служителите са много любезни. Строга и бърза организация по настаняването. Оказхме се в стая пак с каталунеца, двойката австрийци – млади влюбени и една германка. Днес си боядисах косата, защото беше крайно време. Асторга е приказен град. Ходихме в музея на Гауди, видяхме и катедралата, после на едно чудно място – разпродажба, с цел подпомагане. Едни мили жени продават вещи по 1 и 2 евро. Купихме гривничка за австрийката, за да я зарадваме, защото имаше нова рокля и решихме, че ще и отива на новата придобивка от Асторга. За мен и Емето също има нови гривнички Сантяго де Камино. Ядохме от характерните за този край сладки. После Франческо ни черпи с паста. Добре ни се получи. Поседяхме на един прекрасен площад сред много хора, дошли на някакъв местен празник, много деца, много игри , скачаници на въже. Поседяхме на една пейка, за да си изядем сладоледа и да погледаме оживения площад. Хора пиеха бира и се веселяха. Кафетата и кръчмите бяха пълни с народ. Спахме добре. Утре ще вървим към Фосебадон – 28 км. общо.
