Търсил ли е някой дъха на Земята, на тази черна и благодатна материя, неизчерпаема хранилница на живота?
През пролетта Земята е мека и ласкава като пробудено момиче, лете е плодна и гореща като жена, очакваща свидна рожба, през есента е корава и спечена като майка, отгледала достойни синове и дъщери. А през зимата Земята замира в бяла дрямка, набира сили и скътва жизнени сокове, за да се преобрази през пролетта отново като палаво момиче. Един вечен и настъпателен кръговрат, една безкрайна спирала в пространството и времето.
Земя, ти ме зашеметяваш с дъха си! Жаравата на твоето сърце разпалва искрите червени на буйната ми кръв! Ти ми нашепваш странни звуци, които мога само аз да разчета. Кога за първи път усетих твоя глас? Беше отдавна за мене, но само вчера за тебе, защото моите измерения за времето са смешно малки в сравнение с твоите.
Дунав. Присядам на брега, очарована от величествения залез на Слънцето. Могъщата река бавно носи водите си на изток и с ненаситен глад поема последните за деня животворни лъчи на небесното светило. Затварям очи и се отпускам назад. Слънчевото злато изчезва, главата ми опира о земната твърд, в ушите ми нахлуват звуците на древна реч, плисък на весла и смях, моят собствен смях…
– Подай ми ръката си, Ния! – прошепва ми някой. – Дълбока е тука реката, трудно брега ще достигнеш.
– Братко, мили – казвам аз. – Тангра ме пази, водата сама ще премина.
– Погледни, сестрице, тази земя, слънчева, прекрасна! Тя за хората ни славни топъл дом и майчица ще бъде.
Скачам и глава разтърсвам. Бях говорила с пръстта! Бях надзърнала във вековете! Странно и велико чудо! Ще се повтори ли някога пак?
Плиска, столица древна на силни и смели мъже, родени от красиви и умни жени. От нявгашна каменна крепост са останали само основи. Галя с ръка тъмната пръст, засипала тайни човешки. Хиляди дребни иглици бодват дланта ми, овладяват ума ми, нахлуват в сърцето и чудото става отново.
– Сабино! – някой ме вика и тропа.
– Кой дошъл е в таз тъмна доба?
– Излез, вярна Сабино! Твоя стопанин мъртав ти носим.
Примирам. Откъсвам мъжкото чедо от бяла си гръд и отварям вратата. Внасят го моя млад сокол неналюбен.
– Той сражава се смело с вразите, византийци десетки без страх и пощада посече. Той с обич се би за род и за тебе, Сабино, за свидни ви щерка и син.
Навеждам се ниско, главата студена до сърце си притискам, нежните думи, що устните ронят, скръбта нечовешка да скрият не могат.
Преслав. Реката Тича се пени, бърза в своето русло зелено. Тук има останки от царски дворец, църква златна и крепостна дълга стена. Спирам пред каменна бяла колона и съзирам мъничък знак по детски несръчно изписан.
– Дядо, деденце! – самички говорят мойте уста. – Искам и аз букви да правя с длетото!
– Момиче си, чедо. Що ли ти трябват букви на тебе? Момче ако беше – бих те научил. Гледай дом да въртиш и гозби вкусни да правиш.
– Трябва да зная четмо и писмо! – мълнии литват от мойте очи.
Гледа ме старецът с бяла брада, клати усмихнато мъдра глава.
– Деворо, умница на дядо си ти. Трудно е всичко да знаеш, ала с четмо и писмо се много постига. От утре двамата с тебе букви ще учим, български букви, Деворо.
– Искам веднага! – тръсвам свилено руси коси.
Дядо оставя чука и длетото, отива на сянка да седне за кратка почивка и глътка водица. Той сега не ме вижда. Грабвам длетото и в камъка правя чертица, после още едничка. Така…това е разказа мой за цар Симеона, обичан от простите люде и тачен от силни царе и велможи. Разказвам безгласно за родния град с мраморни къщи, бедни колиби и манастири цветущи.
Янтра обгръща твоята снага, Търновград, както невеста прегръща любимия мъж.
Всяко камъче тук е легенда, всяко дърво е порасло със сокове кръвни от битки жестоки. Опирам се в тебе, земьо свещена на моите деди и се вслушвам в гласа си шест века назад.
– Не отивай, либе Добрине!
Повдигам се на пръсти и обвивам шията му в прегръдка. Той нежно сваля обръча от двете ми ръце, мъчи се весел да бъде, но дълбоката бръчка на високото чело тревогата страшна издава.
– Ще отида, Яно! Може пък мир да предлага султана.
– Не хващай вяра на чуждоверска дума, Добрине! Страх ме налита за теб, за децата, за целия град.
– Сто и десет човека, все първенците на Търнов ни сбират. Ще опитаме с ум да се борим там, гдето меч не помогна.
– Сърцето ми лошо предрича. За сетен път те моля, по султанска воля в църква не ходи!
Но той вдига красива глава и тръгва. Знам, че го изпращам за да не го видя повече никога. И той ще бъде посечен от налетелите в църквата орди, както сто и десетте първи люде на Търнов, отказали вярата чужда…А аз трябва да спасявам децата ни, за да не затрият вразите корена стар на Добриновци.
Пловдив, град приказка! Град, откърмил велики мъже, съхранил ума и таланта на своите майстори. Вървя по живописните улички и с нямо учудване се вглеждам в изкусни резби по стари чардаци и дъбови порти. Присядам под зелена лозница и обвивам стъблото и с длани. Усещам трепет живителен.
– Не мога, майко, дома да седя и млада вдовица да крея. Децата ще ми отчуваш, а аз дрехи мъжки ще сложа и в Балкана ще ида. С дружина юнашка ще тръгна, страшна хайдутка ще стана, за черна си орис да мъстя!
– Бояно, дъще на мама! Що ще кажа на твойте дечица, кога се заран събудят и
ме още запитат за своя баща и за тебе?
– Кажи им, че душмани баща им убиха, а майка им пушката грабна и си в гората отиде, хайдушки живот да води, върли зверове да гони. Не се ли, майко, завърна, знайте, че съм умряла в люта битка с тирана.
Тръгвам. Там горе в Балкана бия се редом с мъжете. Изведнъж …куршум ме жестоко застига. Огнена мълния прерязва кости и мозък. Политам олекнала в безкрайността… Мъртво е тялото ми. Но аз ще живея! Жива ще бъда аз – Ния, Сабина,Яна, Бояна, Девора.Умирам аз, но ще се раждам отново.
Аз съм жена – Мария или Елица, Албена или Росица. Името значение няма, защото аз съм майката и сестрата, аз съм любимата и дъщерята. Аз съм плод на земята свещена. Българка вечна съм аз.
