Епопея на Свободата

Сподели

Освобождението стои извън всяка човешка мярка и оценка.

Изминаха 140 години от онова героично и славно време, което ни донесе толкова дълго лелеяното освобождение от 5 вековното турско иго. Изстрадано с Баташкото, Старозагорското, Новозагорското кланета и с безбройно още незнайни жертви на турските жестокости, с героичните битки при Плевен, Стара Загора и особено при Шипка – Шейново…

Защото то освободи 500 години потисканата енергия на българския народ и направи възможен невероятния културен и цивилизационен скок на една нация, като само за няколко десетилетия от едно почти примитивно битуване я нареди на достойно място сред европейските държави, развивали своята култура с векове. Защото съзнателната саможертва на всеки, участвал в тази епопея, стои над всяка благодарност, така както не можем да бъдем благодарни на Апостола на свободата Васил Левски. Можем само да помним и тази памет, предавана от поколение на поколение, ни свързва в едно цяло, в една жива човешка цялост, наречена български народ. Тази памет диша във всяка наша клетка и независимо от политическите игри  на самопровъзгласилия се елит не може да бъде изтрита в полза на техните временни господари, на които се покланят заради собствената си изгода. Думите „Здраствуйте, братушки” са запечатани в родовата памет и на българи, и на руси. Запечатана е с пролятата кръв, смесила се по бойните полета, кръвта на руските войници и българските опълченци.

Тази памет и до днес прави Самарското знаме, ушито на далечните брегове на Волга, символ, познат на всеки българин, символ, който ни свързва с братски чувства с руския народ. Знамето, извезано от монахините от Иверския манастир в Самара и осветено   с думите: „… Молим Господ да даде сила да се увенчае това знаме със слава… и да стане то знаме на свободата на нашите братя. Нека това бъде знамето на въдворяването завинаги във вашата многострадална страна на мир, тишина и просвета”.

А  войводата Цеко Петков, наречен  „Балканският орел”, благославя светинята с думите: „Да помогне Бог на това свято знаме да премине от край до край по цялата нещастна българска земя. Нека то изтрие сълзите от печалните очи на нашите майки, жени и дъщери. Всичко нечисто поганско и зло да бяга от страх пред вида му, а подире му да настане траен мир и благоденствие!”.

Самарското знаме е осветено от архимандрит Амфилохий на 6 май 1877 г. в със­лу­же­ние със све­ще­ник Пе­тър Дра­га­нов, като   се от­с­луж­ва тър­жес­т­вен мо­ле­бен.

Под това знаме българските опълченци проявяват невиждана храброст и създадени като помощен защитен отряд на руското командване, много бързо си извоюват участие като пълноправна бойна войска наравно с руските войници. Показват чудеса от храброст и твърдост, особено в битката при връх Шипка, където защитават прохода и не позволяват турската войска да премине. Това е решаващото сражение за спечелване на войната от Русия – и донася освобождението на България.

Днешните ни политолози и историци коментират имперските желания на Русия да завладее излаза на Босфора и Дарданелите. Но каквито и да са били намеренията на руския император, едно е неоспоримо – на щиковете на руските, украински, финландски, румънски войни и на българските опълченци се ражда свободата на нашето Отечество – пише журналистът Петър Увалиев.

Тези думи ни разкриват една непозната истина – че дълбоко под повърхността на политическите игри, исторически манипулации и властови мотивации действат други закони, законите на любовта и саможертвата, които свързват хората с енергийни потоци и създават връзки на нива, които са неподвластни на профанното разбиране. Още повече когато става дума за древни корени, каквито са нашите, общи с братята ни от Волжка България, присъединена от Иван Грозни към Русия.

Тези наши братя, които изработиха и ни дариха Самарското знаме и проляха кръвта си по бойните полета за нашето Освобождение, редом с българските опълченци. Непознати за човечеството и разкривани едва днес чрез методите на трансперсоналната психология, законите на любовта  разкриват връзките ни с турските поробители и с руските освободители. Ние танцуваме танца на смъртта с едните и танца на живота с другите.

Проявили чудеса от храброст, българските опълченци са наградени с указ на княз Александър Първи от 17 април 1880 година, с който на Българското опълчение е връчен орден „За храброст“. В мотивите за удостояването е посочено, че отличието се връчва „за безпримерната саможертва на опълченците“ и всъщност те са първите носители на този най-висок военен орден в новата българска история.

Свидетелства на чуждите кореспонденти за проявените „чудеса от храброст“ на опълченците е събрал писателят Стефан Бобчев в книгата си „Руско-турската война – 1877-1878 г.“, издадена година след Освобождението. Екземпляр от нея се пази в регионалния исторически музей в Стара Загора. Наскоро бяха преиздадени за пръв път от 115 г. спомените на Стефан Кисов, “Българското опълчение в Освободителната Руско-турска война 1877-1878.“ Авторът Стефан Кисов е завършил руско военно училище и е офицер от руската армия преди създаването на опълчението. Той бива призован да създаде опълчението и разказва своите живи спомени от първите дни покрай Кишинев, боевете при Стара Загора, Шипка-Шейново, Казанлък, Елена до края на Руско-турската освободителна война и прерастването на опълченските дружини в новата българска земска войска.

Опълченецът Теню Начов – издава книга „Спомените ми”. След Освобождението Т. Начов става мирови съдия, после областен съдия и юрисконсулт на Столична община.

Все още чакат своето издаване спомените на опълченеца Петър Балабанов от Трявна, които могат да бъдат намерени само в ИНТЕРНЕТ.

Оригиналните документи за създаването и дейността на Българското опълчение, се съхраняват в Държавния военноисторически архив във Велико Търново. От съхранените документи е видно, че предварителните нагласи на руските генерали са били опълченската армия да бъде съставлявана от един генерал, 111 офицери, 6012 строеви и 204 нестроеви опълченци. Тези цифри са заложени в рапорт от 1 май 1877 година. Само три месеца по-късно в друг съхранен документ е посочено, че записалите се опълченци са над 12 хиляди, групирани в 12 дружини с 213 офицери. Много от тях загиват геройски в епичните боеве при Стара Загора, Шипка- Шейново, Плевен. Останалите живи стават ядрото на новата Българска армия.

След войната някои от опълченците се завръщат към своите домове и занаяти или продължават да обработват земята на село. Но много от тях стават кметове, околийски и окръжни управители, някои участват в изработването на Търновската конституция, други остават да служат в новата българска  земска войска, или завършват военни училища и се издигат във военната кариера, достигайки генералски чинове.

Едни от първите закони на младата българска държава, са законите за оземляването и пенсионирането на поборниците, както са наречени опълченците. Съгласно тези закони всеки нуждаещ се поборник опълченец получава 660 кв.м земя и право да построи на нея къща. Мнозина от оцелелите опълченци получават това право и се заселват в различни градове – Габрово, Сливен, Ямбол, Казанлък, Стара Загора, Варна и др. градове.

Положението се променя, когато княз Александър Батенберг е принуден да абдикира и на власт идва регенството, начело със Стефан Стамболов, по-късно станал министър-председател на България. Върл русофоб, изключително алчен и жесток, той предизвиква недоволството на своите бивши съратници, участници в Априлското въстание и опълченците. В спомените си опълченецът Петър Балабанов пише: „След 1890 година в България настъпи голям и открит терор. Стамболов се обърна срещу църквата и срещу нас – участниците във въстанието и във войната. Махнаха закона по който се пенсионирахме като ветерани от въстанието и войните. Който успял, успял, пенсионирал се. За другите– нямат право.”

Настъпват години на преследвания, арести, побоища, интернирания,  особено след неуспешния атентат срещу Стамболов, при който загива финансовият министър Христо Белчев. Поборниците подозират, че Стамболов сам е инсценирал атентата, за да се разправи с недоволните си бивши другари. Стамболов подписва множество смъртни присъди, дори Петко Каравелов, бивш министър председател, е хвърлен в затвора и само успешният атентат срещу Стамболов го спасява от смъртна присъда. Разстрелян е героят от войните, военен министър и бивш опълченец, майор Олимпий Панов, капитан Коста Паница,  опълченец- поборник, след войната деец на Македоно-одринското революционно движение е обвинен в заговор за сваляне на правителството и също разстрелян. Арестуван, подложен на изтезания, ограбен и интерниран в Трявна е героят – легенда капитан Петко Киряков, известен като капитан Петко Войвода. След атентата срещу Стамболов на 3 юли 1895 г., когато  се налага да ампутират двете ръце до китките на Стамболов и той умира в мъки, коментарът на един опълченец е следният:

„Тия ръце, които подписваха смъртни присъди и заповеди за изпълнението им, бяха отрязани.”

Историографията слави Стамболов като „българският Бисмарк” за „твърдата му ръка” според мненията на чужди политици, но съратниците му от Априлското въстание и по-късно опълченци са познали подлата му душа и не могат да бъдат измамени.

Варна е един от градовете, в които след Освобождението се заселват много опълченци-поборници. Според запазените архивни документи те са над 80 души. Някои от тях са емблематични фигури в борбата за освобождение. Както навсякъде из страната, те създават Поборническо дружество „Шипка”. Сред тях е и единственият опълченец, роден във Варна,

Георги Минков Сивков (23. IV. 1848 – 28. II. 1940). Той се връща в родния си град и продължава да се занимава с   обущарския си занаят.

Някои от останалите са:

Александър Дякович (1860 –  1931)

Роден в гр. Болград, Бесарабия. Шестнайсет годишен се записва доброволец . По време на Руско-турската война се сражава храбро на Шипка. След Освобождението се установява във Варна.Като председател на Варненския окръжен съд се заема с обществено-политическа и културна дейност за “побългаряването на Варна”.

Желю Попов Душев (1858 – 6. XI. 1931)

Роден е в гр. Шумен. През май 1877 г. се записва в редовете на Българското опълчение.  Герой от боевете при Шипка и Шейново, награждаван с множество ордени. След Освобождението е държавен служител в Бургас, Поморие, Шумен, а след 1885 г. е окръжен управител в Преслав, Чирпан, Провадия, Разград.  2 пъти е   е градоначалник на Варна.   Умира в Габрово. Секретар е на Българското Поборническо дружество „Шипка” във Варна.    

Господин ХаджиИванов (1857 – 8. XI. 1930)

Роден е в с. Башикьой, Тулчанско. В редовете на Българското опълчение влиза на 1 май 1877 г.  През 1905 г. е окръжен управител във Варна, след това в Бургас. За постоянно се установява в гр. Варна, където го заварва и смъртта.

Иван Илиев Владиков – Владиката – опълченец, родом от Македония, участник в четата на Филип Тотю. Занимава се със строително предприемачество. След Съединението участва със 150 доброволци в последвалите войни. Установява се в с. Галата, днес квартал на Варна, през 1903 г. където умира през 1923 г.

Драган Стоянов (1856-1931) – околийски началник в  Нови Пазар, Айтос, Ихтиман, София.

Станю Божилов – родом от Копривщица, градоначалник във Варна и Добрич.

Майор Мавродин Петков/1860-1929/ от Шумен,ветеран от шест войни.  1877-78-ефрейтор в трета знаменна опълченска дружина,заедно с брат си, който загива при Ст.Загора в боя за Самарското знаме. През 1920-29-настоятел на поборническо опълченско дружество „ШИПКА“

Генерал-лейтенант Тодор Габарев (1864-1958) който по време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. е най-младият опълченец, само 13 годишен.

Аз имам личен спомен от среща с опълченеца като ученичка в 4 клас.

Никола Корчев (1836-1921) – прочутият опълченец, спасил Самарското знаме в битката при Стара Загора. Този 2,10 м. висок як българин е увековечен от художника Ярослав Вешин на прочутата картина със Самарското знаме.

Роден е през м. март 1836 г. в с. Горна Диканя, Радомирско и животът му е подобен на роман. Той е прототипът на описаната случка във воденицата в романа „Под игото” на Иван Вазов.  В битката при Стара Загора, когато край знамето загиват 5 души и командирът на 3-та дружина подполковник Калитин, Никола Корчев с невероятна храброст, воля и сила на духа се добира до Самарското знаме, откъсва го от дръжката и го предава на друг опълченец, за да не бъде пленено от турците. Награден е с Войнишки кръст „За храброст“.

След Освобождението е последният знаменосец на Самарското знаме в Радомир, където е била разположена Трета опълченска дружина. След демобилизацията се установява във Варна.

Капитан Петко Киряков (Капитан Петко Войвода) – макар да не е служил в опълчението, с четата си 18 години брани и прочиства от безчинстващи турски башибозуци населението в Родопите и Беломорска Тракия. Национален герой, спечелил обичта и признателността  на всички българи. Репресиран, ограбен  и интерниран в Трявна по времето на режима на Стамболов. След падането на Стамболов се връща във Варна. Учредител на Тракийско дружество „Странджа”, днес наречено на неговото име. Във Варна е издигнат негов паметник в градинката пред Тракийския дом.

През 1880 г. в цялата страна се създават Поборническо-опълченски дружества „Шипка”.  Такова е създадено и във Варна, а през 1898 година започва да излиза вестник „Юнак“ – орган на поборниците и опълченците в България.

Последният секретар на дружеството във Варна  е поборник-опълченец  Иван Драганов.

Чудесно проучване на живота на опълченците във Варна са направили децата от 6-ти клас на у-ще „Ангел Кънчев”, под ръководството на класния си ръководител М.Андреева, което може да се намери в Интернет.

Доскоро на къщите на опълченците имаше поставени възпоменателни плочи. Сега обаче, при все по-разрастващото се строителство във Варна,

тези плочи изчезнаха и никой не се грижи да ги постави отново, за да обозначи къде са живяли тези прославени герои. Затова апелирам да се постави въпросът за тяхното поставяне отново.

Това са наистина знаци за памет и наш дълг като българи е да пазим тази памет жива. Тъй като в учебната програма на българските ученици е предвиден само един урок за Руско-турската освободителна война, ние сме

тези, които ще предадем на поколенията паметта за героизма на българските опълченци. Именно това чувство за преданост към националната памет кара Иван Вазов още в ония години да напише „Епопея на забравените”, която завършва с одата „Опълченците на Шипка”. Защото улисани в катадневните си битки, боричкания за власт и трупане на пари и богатства, управляващите бързо забравят кому дължат социалното си издигане. Защото ние сме свидетели как се опитват да манипулират паметта ни, като ни внушават, че не е имало турско иго, а мирно съвместно съществуване, че не е имало Баташко клане, и не се говори за кланетата в Стара и Нова Загора и на колко още места. Ние трябва да пазим паметта за тях не за да поддържаме омраза, а за да  запазим България свободна и независима държава. Дължим това на потомците си.

YYYYYY_YY_YYYYYYYYY_Autosaved.pptx