Излизам от дома си. Горещината ме грабва още от прага. Слънцето безмилостно е нажежило всичко наоколо. Тръгвам нагоре по широката улица. Краката ми са боси. Парещ пясък хрипти при всяка моя крачка, промъква се между пръстите, стърже ходилата ми. Оглеждам ръцете си. Мека памучна дреха покрива тялото ми. През главата ми е преметната дълга бяла кърпа.
Вървя край сгради с плоски покриви и тесни прозорци. Пред тях има цветя и дръвчета с червени плодове. Тук-таме палми морно свеждат клони. Вдясно виждам гора от тънколистна тръстика, достигаща чак до зелените води на голяма река.
От къщите излизат загорели мъже с препаски, жени в бели дрехи и голи деца със смугли лица. В ръцете си носят палмови клонки. Всички са слаби и недохранени, но се усмихват, говорят високо и весело. Гласовете им се сливат в обща улична глъч. Долавям откъслечни думи, които разбирам, но не мога да разгадая причината за празничното настроение.
Тълпата набъбва след всяка къща. Продължаваме да се движим нагоре по улицата недалеч от реката. Минаваме близо до висока сграда с красива фасада. Отпред стоят въоръжени мъже и строго наблюдават минаващите. Слънцето жари лицата им, но те не помръдват. Разбирам. Войници.
Колкото по-нататък отиваме, толкова повече нараства радостната възбуда от очакваното събитие.
Най-после пристигаме до висок закрит мост, свързващ две изящно построени каменни сгради с фризове и стройни колони с позлатени капители. Пред тях са изсечени скулптурни фигури. Върху стените на моста има открити прозорци, обградени с картуши и орнаменти от незнайни растения. Над самите прозорци се вижда огромен каменен релеф на слънчев диск с разперени криле.
Разнася се гонг. Множеството притихва. Дори децата се умълчават с вперен поглед към моста. Вдигам нагоре очи. В същия миг в сянката на централния прозорец, точно под слънчевия диск, се появява фигурата на жена с горда осанка. На главата си носи висока корона, а на врата си има тежка златна огърлица, обсипана със скъпоценни камъни. Жената излиза напред. Слънчевите лъчи я докосват. И изведнъж тя засиява с всички цветове на дъгата.
Красавицата държи ритуален предмет. Познавам го. Това е символът Анк, дъхът на живота.Тя кимва приветливо. Върху лицето и, изваяно сякаш от фин алабастър, се появява широка усмивка. В бадемовите очи бликва непринудена радост. Тя вдига грациозно ръка и заговаря. Думите и литват в простора като свеж повей в жарка пустиня. С размахани палмови клонки и нестихващи възгласи множеството отвръща на поздрава. Въодушевлението обхваща и мене. Искам да извикам. Успявам. И само след миг моят възторжен глас… ме връща тук и сега.
Аз бях в Египет. Някога.
