През най-древния период на цивилизацията – палеолита – светът е бил обитаван от расата на могъщите титани, притежаващи силна духовност и мотивация към съзидание, благодарение на която те достигнали забележително развитие, въпреки че тогава планетата била дива и некултивирана.
Бидейки малобройни, титаните сътворили, влагайки част от личния си генотип, расата на примитивния работник Лулу Амелу (прототипа на бъдещия човек), за да разполагат с необходимите им земеделци и строители на канали за градините в Едем, Южна Месопотамия, и копачи за металодобивните мини в Югоизточна Африка.
В следващата епоха, тази на боговете, човешката популация бързо нараснала. Боговете поели управлението на териториално разделените човешки групи. Влизайки в ролята на пастири, те започнали да ги облагородяват морално, възпитали човешки лидери, на които предали сложните ритуали на слънчевия култ, както и повечето свои знания и обществени достижения.
С времето обаче двете раси се смесили, а божествената постепенно се претопила и изчезнала. Управлението, култът, езикът, писмото и другите технически и културни аспекти били продължени от царете-жреци, смятани по произхода си за полубогове.
Посочените три епохи разграничават и определени фази в развитието на езика и писмото. Ще ги набележа накратко, за да покажа мястото на разглежданите в тази статия български кански надписи в цялостната историческа система на писмеността.
Първата и най-стара писменост била тази на Богинята-майка Гея/Ева. Нейното пиктограмно-идеограмно (образно-символно) писмо било наричано в Египет Меду Нетер (“Знаци на боговете”), в Месопотамия Китаб Илани (“Писмо на небесните богове”), а в останалия древен свят Йероглифи (Йе-Ра-Глифи, Хе [Ге]-Ра-Глифи, т.е. “Знаци на Гея и Ра”). Ползването на тази сложна писменост, чийто идеограмни знаци страдали от двусмисленост и полифоничност, било улеснено донякъде чрез специално обособена група от близо 30 идеограми – смислово-звукови определители (ключови йероглифи), които сами по себе си образували фонетично писмо.
Именно от тях Отецът Уран/Атон и Синът Кронос/Ра съумели да съставят първото фонетично-буквено писмо. По-късно синът им Зевс/Озирис, възложил на своя син Хермес/Тот, ученият на боговете, да направи реформа. Последващо усъвършенстване извършил през своето управление Дионис/Хор. По неговото име писмеността получила названието Бохарица. Със своята простота, функционалност и универсална многовариантност на комбинациите, божественото писмо станало съвършен изразител на Магичното Слово. Такова е то и досега.
В зората на неолита от Бохарицата произлезли 5 версии, всяка от които тръгнала по свой собствен път:
1. Бохарица в Азия на Хоровия внук Иджик (от дъщерята на Хор Лизианаса ІІ), създателя на империята Хон, на неговия син Бурджан, и на техните потомци от прославения жреческо-кански род Дуло.
2. Бохарица в Тракия на Хоровия верен другар Харопс, сина му Еагър, внука му Орфей, пазена сетне от жреческото племе Беси – кръвни потомци на бога.
3. Бохарица в Либия, поддържана от Хоровия правнук Данай (от дъщерята на Хор Ливия и нейния син Бел) и наследниците му, последна от които била фараонката Бастет, живяла през VІІІ в. пр.Хр.
4. Бохарица в Египет при Хоровия правнук Египт (също от дъщерята на Хор Ливия и нейния син Бел) и потомците му. Преди и в началото на Христовата епоха тя се пазела в храмовете на гр. Александрия и обслужва бохаирския езически култ, преминал в бохаирска литургия. Между ІІ и ІV в. от тази Бохарица се породило Коптското писмо.
5. Бохарица в гр. Тир, унаследена от Хоровия внук Агенор (от споменатата му дъщеря Ливия). Синът на Агенор – Кадъм – я пренесъл в гр. Тива, Беотия; другият му син Тасос – на о. Тасос; третият син Киликс – в страната си Киликия; а най-малкият Финикс, който заел бащиния трон в гр. Тир – я поддържал в държавата си Финикия.
Потомци на Финикс, изселили се от Тир в Картаген, а оттам в Италия под името Тирсени/Етруски, отнесли и ползвали в новата си земя етруския вариант на Бохарицата. Архаичната Латиница е съставена през VІІ в. пр.Хр. от 21 етруски букви, към които с времето били добавени 5 други.
В науката е възприето мнението, но неокончателно, при отворена дискусия, че гръцката версия, оповестявана като финикийско писмо, донесено в Елада от Кадъм (без да се уточнява, че той е правнук на Хор), стои в основата на няколко писмености: Латиница (VІІ в. пр.Хр.), Коптско писмо (ІІІ в.) и българска Кирилица (ІХ в.).
Както се уверихме от посочените 5 версии на Бохарицата, Кадъмовият (гръцки) вариант не е прототипен за останалите, а се е развил успоредно и отделно от тях. Това личи впрочем само от елементарното сравнение на графиките на буквите им: известен състав от еднакви букви, поради произход от единен източник (Бохарицата), но и наличие на голям брой коренно отличаващи се букви.
* * *
Именно този стар историко-езиков проблем ме провокира да предложа свой различен подход, в конкретния случай по произтичащата от същия проблем спорна тема за имената, титлите и монограмите на българските канове Кубрат, Аспарух и Омуртаг, които и са предмет на настоящата статия.
* * *
Първо ще насоча вашето внимание към един надгробен надпис, който кан Омуртаг (814-831 г.) е посветил на своя копан (чашник) Корсис (текста вж. по-долу). Той започва с особен кръстен знак-монограм 
(снимки 1, 2).
В сравнително добре запазен митреум в гр. Остия, Италия, има кръст на бог Митра (трако-гръцкия Кронос, или египетския Ра), издълбан върху олтарна мраморна плоча (сн. 3), който, изненадващо, съвсем прилича на Омуртаговия.
Ако кан Омуртаг е поставил пред своето име кръстния монограм на Митра (Мит-Ра, или Мит-Ре, т.е. “Ра/Ре, светлината”), то първият ред на надписа “Канас Ювиги Омуртаг…” би трябвало да се чете буквално “[Поставения от] Ре, Канас Ювиги Омуртаг…”, или “[В името на] Ре, Канас Ювиги Омуртаг…”
Снимка 1, взета от http://forum.abv.bg/lofiversion/index.php/t96635.html
Снимка 2, взета от http://solinvictys.blog.bg/history/2010/05/02/omortag-i-krysta-mu.538321.
Надписът гласи: “ [в името на Ре – б.а.] Канас Ювиги Омуртаг [рече – б.а.]: копан [чашник – б.а.] Корсис, от моите хранени люде, като отиде на война, се удави в реката Днепър. Той бе от рода Чакарар.” /ср. Христоматия по история на България. Т. І. Съставители П. Петров и В. Гюзелев. С., 1978, с. 131/.
Снимка 3. Олтарна мраморна плоча в митреум в гр. Остия, Италия http://forum.abv.bg/lofiversion/index.php/t96635.html. В двоен кръг (слънцето) с релеф е вписан кръст, чието отвесно рамо е представено като буквата Р. От този кръст на Митра (Ра) вероятно е произлязъл подобният по форма кръст Анкх, познат ни от египетските стенописи.
Тъй като в плочата, посветена на Корсис, кръстният знак на Ре не се вижда достатъчно добре, ще покажем още една Омуртагова плоча, написана в памет на “Негавонас, зера таркан” (сн. 4).
Снимка 4, взета от http://solinvictys.blog.bg/history/2010/05/02/omortag-i-krysta-mu.538321 . Надписът гласи: “ Канас Ювиги Омуртаг [рече – б.а.]: Негавонас, зера таркан, от моите хранени люде, като отиде на война, се удави в реката Тиса. Той бе от рода Кувиар.” /ср. Христоматия по история на България. Т. І, с. 131/.
В подкрепа на казаното за монограма на бог Ре е самата титла Канас Ювиги, използвана в надписите на Омуртаг. Да разчепкаме и нея. Двете думи в титлата са съставени от по два термина: Кана(с) – Ка-На, Ка-Ан, т.е. “Син на Небето” ; Ювиги – Юви-Иги, т.е. “[От] Тангра [поставен] владетел”. Три от посочените термини – Ка, Ан и Иги – са ползвани от дълбока древност в Египет и Месопотамия ; четвъртият Юви е на българите в Азия. Макар че Иги има и тракийска връзка, доколкото Гиг (Гега) се наричат и сега гегите на родопските овчари, а Хик е пастирският жезъл на египетските фараони.
Нашето тълкуване се потвърждава от титулуването на Омуртаг в другите му надписи, например в Чаталарския – “Канас Ювиги Омуртаг е от бога владетел”, както и в Мадарския – “От бога поставеният владетел Канас Ювиги Омуртаг”/Христоматия по история на България, т. І, с. 132, 133/.
Излиза, че в началото на ІХ век българският кан Омуртаг е легитимирал своята власт с изречението “ Канас Ювиги Омуртаг …”, в което е скрит тайния смисъл: “В името на Ре, синът на Небето, от Тангра поставения владетел Омуртаг”.
Защо Юви да се тълкува като Тангра? Защото Юви е фонетичният израз на идеограмата IYI, с която е обозначаван бог Тангра: фалическият символ І (Отеца) – звучи като “И”, женският утробен символ Y/V (Майката) – звучи като “Ов”, или “Ув”, и отново фалическия символ І (Сина) – звучи като “И”. Получава се И-ОВ-И (Иови), или И-УВ-И (Иуви), т.е. Юви.
В Рим най-старото латинско име на висшия бог Ю или Йовис получило мъжки вариант Ю–питер (Ю-Отеца) и женски вариант Ю-нона (Ю-Майката) /Елена Блаватска. Разбулената Изида, с. 16, 17/.
Необходимо е да дообясним средния знак от руната ІYІ – Y. Графемата Y е съставена от V – знака на Чашата-Утроба, предметен символ на Богинята-майка, и Фалическия знак І, поставен отдолу като столче на Чашата, по-скоро като Фалос, оплождащ Утробата (сн. 5). По този начин ІYІ може да се разглежда като руна-уравнение, изразяваща акта на сътворението: Отецът І и Майката V, съчетани в Овоида Y, дават Сина І. Оттам средният знак Y придобива четенето ОВ – Овоид, Яйце, в което се сливат женското и мъжкото начало. Съответно пълното четене на ІYІ става, както споменахме по-горе, И-ОВ/УВ-И, Иови или Иуви, т.е. Юви.
Снимка 5. Представата за Чашата-Утроба според Хелиополската версия на “Книга на мъртвите”, отразена на стенопис в пирамидите на платото Сакара, т.нар. Текстове на пирамидите. Сцена на сътворението на Дионис/Хор от мъртвия Зевс/Озирис и живата Йо/Изида. Детайл: Изида държи дръжката, т.е. Фалоса на Озирис, втъкнат в Чашата, т.е. нейната утроба. От дъното на Чашата/Утроба (вагината) се подава главата на раждащия се Харпократ – малкия Хор.
Очевидно графиките на знаците V и Y са изведени от формата на чаша: в първия случай на обикновена чаша без столче, а във втория – на чаша със столче. Тези знаци, както и много други, представляват идеограми – графични знаци, чрез които опростено, схематично и стилно са изразени определени пиктограми (рисунки).
На пръв поглед като графично изображение знакът Y (или V) няма нищо общо с формата на яйце (сфера, овоид) и това влиза в противоречие със строгите норми на свещеното писмо. Обаче секретът в случая е, че когато е с връхчето надолу, този знак изразява градивната половина на живота – тази на раждането, началото и развитието. Щом той се сглоби с обратния знак – с връхчето нагоре (пирамида или могила), изразяващ огледалната деградивна половина на живота – тази на стареенето, смъртта и отлитането на душата, се комплектова двойната двупосочна пирамида. Нея жреците са виждали вписана в духовно-енергийна сфера (яйце), където протича пълният жизнен цикъл.
Графично тази идея е представяна по следния начин: основата V плюс надстройката Λ дава двойната пирамида 
, около която е описано яйцето на творението Пуруша, или първата сфера (Сефирот) 
. Обаче тази тема ще ни изведе встрани от нашия предмет, затова с нея спирам дотук.
* * *
Изглежда семантиката на божествените имена Юви и Тангра е била достояние само на българските висши жреци (боили), затова тя от древността до днес остава забулена в дълбока тайна.
Впрочем този феномен е характерен за свещените практики в целия древен свят. Така например върховното божество на финикийците, халдеите и юдеите в Леванта и Месопотамия, разбирано като Духовен принцип на светлината (Ноут, Ноус), Демиург и пр., имало отначало мистично, тайно и непроизносимо име – при различните народи: ИАО, IEVO, YAHO, от което сетне възникнало име, записвано с четири съгласни букви Йод-Хе-Вав-Хе, в латинска транскрипция YHWH, фонетично – YAHVE, YEHOVA /Е.Блаватска. Разбулената Изида, кн.ІІ, с. 289/.
Сега, когато очите ни се “отвориха” и “видяха” същината на херметичната символика на Омуртаг, дали не можем да надзърнем в тайните и на други български канове?
Твърде любопитни са името и монограмът на Омуртаговия прадядо, известен от византийските хроники като кан Аспарух (665-700 г.). В “Именник на българските канове” създателят на Дунавска България е записан с антропонима Есперерих. Изглежда писарят, оставил ни “Именника”, е бил посветен познавач, защото при детайлното разглеждане на тази именна форма намерихме, че всяка буква в нея тежи на мястото си: Ес-Пер-Ре-Рих, т.е. “[Ти] си цар, [поставен от] Отеца Ре”.
Почти идентично е името на този български кан, отпечатано с неговия монограм върху гърдите на сребърния орел, намерен сред артефактите на богатото канско погребение край с. Вознесенка, Южна Русия. В канския монограм са вплетени буквите Е С П О Р Е – Ес-Пор-Ре, т.е. “[Ти] си портата [на] Ре” (сн. 6, 7).
Снимки 6, 7, взети от http://apollon.blog.bg/izkustvo/2010/07/11/orelyt-na-asparuh. 575354.
Сребърен орел на българския кан Аспарух, върху гърдите на който е отпечатан неговият монограм с правилното му име “Еспоре”, четено в кръг по посока отдясно-наляво, сетне от най-ниската точка на кръга – нагоре до центъра на кръста и надясно (вж. лявата фигура). Ако си представим монограма на Еспоре без буквите, долепени към краищата на раменете на кръста, ще видим монограма на бог Ре, който Омуртаг е поставял в началото на своите надписи (вж. дясната фигура). По същия начин е композиран монограмът на бащата на Еспоре – кан Хорват/Корбат – върху неговите пръстени; в средата неизменно стои кръстният знак на Ре (сн. 8).
Снимка 8. Графики с вариантите на монограма върху трите златни пръстена на Хорват/Корбат http://samoistina.com/kubrat.htm
Според нас Еспоре е прозвище на кана, което той е получил при церемонията за даване име на новороден член от българската аристокрация, или пък при погребение на загинал или починал знатен войн. Приемането на нова душа от небесния Тангра и съответно изпращането на стара душа към него е било прерогатив на висшия жрец, който единствено е можел директно да общува с бога.
Че кан Еспоре (Есперерих) е съвместявал владетелската функция с тази на висш жрец на Тангра, се вижда от самото му име: Ес-Пор-Ре, в което Ес (Еси) е формата във второ лице единствено число на старобългарския глагол Есмь (Съм), Пор е обичайно ползваната в древността форма на сакралния термин “порта”, а Ре (Ра) е синът в троичния бог Тангра (Атон-Г[ея]-Ра). Така че името Ес-Пор-Ре означава “[Ти] си портата [на] Ре”, възглас, който са извиквали когато канът е вдигал към небето новородено момче и е изричал за пръв път кръщелното му име.
Именната форма Еспоре днес е непривична като мъжко име; по-добре стои името Еспор. Но подобната структура на другото българско име на кана – Атилкесе /Бахши Иман. Джагфар тарихи. Свитък от булгарски летописи, събрани в 1680 г. С., 2005, с. 24, 25/ – разсейва съмненията в този аспект. Впрочем сходна морфологична конструкция са имали антропонимите на египетски фараони като Менкауре, Джедкаре, Неферкаре и др. от ІV, V и VІ династия /Сергей Игнатов. Египет на фараоните. С., 2004, с. 179, 180/, не за друго, а защото суфиксите им са комплектовани от името Хор (Кор/Кар) и името Ре.
От казаното можем да направим извода, че българското боилско жреческо съсловие, в това число – избираните от него български канове, са знаели много добре, че Тангра (Тан-Г-Ра, т.е. “Атон-Гея-Ра”) е троичен бог, в състава на който влиза синът Ра/Ре, за да извеждат от него своя произход и да легитимират изконното си право на народни пастири. Защото “Ти си портата на Ре” може да бъде обръщение само към върховния жрец на Тангра (касаещо в случая кан Еспоре), посредника между земните и небесните дела. Съгласете се, че гордите думи “В името на Ре, Канас Ювиги …” са волеизявление на владетел с неоспорима власт, за какъвто с право се е смятал кан Омуртаг.
Важно е да отбележим още, че сакралната именна форма Ес-Пер-Ре-Рих съдържа два гетски/скитски/келтски термина: Пер – “отец” и Рих (Rix или Rex) – “цар”. Това може да означава само, че духовно-светското върховенство на кана е било признато не само от българското, но и от гетското жречество, следвани от техните народи, които по това време са били в края на етническото си обединение. И че народът на Есперерих е бил не чисто мизийски, т.е. чисто български, а етносна сплав между Мизи и Гети, т.е. Масагети. Народът на Дунавска България, простираща се тогава южно и северно от р. Дунав, е бил масагетски преди пристигането на кана през 680 г., такъв е останал той и след това, само че под утвърдилия се етноним Българи.
Има и друга възможност за тълкуване на кръстно-буквения монограм на Аспарух. Ако започнем четенето му от лявото рамо на кръста и го продължим по познатия вече начин, то ще получим “Песпоре”, име, сходно с горното, което също подлежи на точно тълкуване чрез свещения език: Пес-Пор-Ре, т.е. “Пастирът [при] портата [на] Ре”.
Комбинацията на името Еспоре/Песпоре с божествения царствен Орел (Ор-Ел, т.е. “Бог Хор”), ипостаза на Дионис/Хор, който стиска в краката си Змията Хадес/Сет, афишира прекия произход на рода Дуло от великия бог. От друга страна Дуло се явяват кръвни роднини на тракийските царе, които по същия начин изтъкват произхода си от бог Дионис, отпечатвайки на монетите си известния иконографски сюжет “Орел убива змия” (сн. 9, 10).
Снимки 9, 10. Сребърна монета на тракийския цар Спарадок (~448~440 г. пр.Хр.). На лицето има изображение на кон и надпис “… на Спарадоко” ; на опакото е отпечатан династичният сюжет “орел държи змия”. НАМ-София.
Името Спарадок носи следния херметичен смисъл: Спа-Ра-Док, Сап-Ра-Док [Дук], т.е. “Жезълът на водача [владетеля] Ра”. Естествено и този цар е съвместявал ролята на върховен жрец.
Сакралният термин Сап (сопа, тояга) е ясен. Сопата, с усукана около нея лоза, е била атрибут и на бог Дионис. Правели я от здравото дърво Дрян – Д-Ра-Ан, Д[еус]-Ра-Ан, т.е. “Небесният бог Ра”. Кронос/Ра бил дядото на Дионис/Хор.
Конят, отпечатан на монетата на Спарадок, е ипостаза на единия генетичен родоначалник на трако-българите – Посейдон, Орелът – на другия отец Дионис, а Змията – на Хадес, убиеца на Зевс и узурпатор на неговия трон. Орелът, уловил Змията, е Дионис, победил чичо си Хадес и възстановил справедливия божествен ред.
От друга страна животното Кон символизира представата за “Син/синове на слънцето” и неговото название (Ка-Он) означава точно същото. Оттам идва сакралният образ на българите в Тракия – тракийският конник, а същевременно и етнонимът на българите в Азия – Хон, Хони, или Хуни, т.е. “Синове на слънцето”.
Членовете на рода Дуло са се смятали и са били почитани като преки кръвни потомци на троичния бог Тангра, на сина Ра и особено на неговия внук Хор (Дионис). Българският народ, българската историческа общност и сериозните изследователи по света трябва да уважат светлата памет на Дуло, проявили се като добри народни пастири и всеотдайни държавотворци. Крайно време е да се отпуши пътят на историческата истина за тези големи личности и да узнаем всичко за тях и делата им, онова, което е било.
Разбира се, Есперерих и Омуртаг, за които се говори досега, не са единствените в българската история жреци на Слънчевия култ. Можем да дадем за пример и други канове от рода Дуло, чиято свещена роля е белязана с хорическо име:
Органа (628-630 г.) – Ор-Ган, [Х]ор-Наг, т.е. “Хор, змията”;
Хорват (630-665 г.) – Хор-Ват, Хор-Бат, т.е. “Големият Хор”;
Кормесий (721-738 г.) – Кор-Мес, Хор-Сем, т.е. “Хорово семе”;
Севар (738-753 г.) – Сев-Ар, Сев-Ра, т.е. “Пастир на Ра”;
Умор (766 г.) – Ум-Ор, Му-[Х]ор, т.е. “Хор [от] Му [родината на боговете]”;
Крум/Коръм (803-814 г.) – Кр-Ум, К[о]р-Му, пак “Хор [от] Му” и др.
Освен това има кански имена, назоваващи зооморфните ипостази на бог Дионис/Хор, напр.:
Албури (605-618 г.) – Ал-Бури, т.е. “Бог-Вълк”;
Телец (760-763 г.) и Телериг (768-777 г.) – Теле-Рик[с], т.е. “Цар-Телец [бикът Апис]”;
Борис І (852-889 г.), по-точно Баръс – Барс – дребен лъв или пантера.
Освен изброените, почти всички останали български канове, включително живелите от Х в. пр.Хр. до VІ в. сл.Хр. (за по-ранните няма данни) са спазвали древната родова традиция да си съставят хорически имена. Но това е обемна тема, данни от която сега ползваме илюстративно в подкрепа на настоящото ни кратко изложение.
* * *
Длъжни сме да кажем няколко думи и за писмото, на което са изписани коментираните текстове. Българско или гръцко е това писмо?
Ако Кирилицата е съставена през втората половина на ІХ в. и ние се плъзгаме по пътя на най-лекото съпротивление, няма как да не ни се стори, че е гръцко. И все пак това е българска писменост!
Да, гръцката и латинската писмености имат прилики със старобългарската. Това се дължи на общия им източник – писмото на бог Хор, т.нар. Бохарица. В Тракия нейни пазители били Бесите, от средите на които произлизали тракийските царе; в Азия я съхранявало боилското съсловие на Българите. В Северен Египет Бохарицата служила до ІV в. на нуждите на култа на Атон-Ра и Хор, упражняван от Бохаирския етнос, и до VІІ в. – на Коптите-християни в цялата страна. В Елада финикийският вариант на Бохарицата бил донесен от Кадъм, син на Агенор, царя на гр. Тир. Но Агенор и Кадъм са внуци на бог Хор; като негови преки наследници те се явявали пазители на неговия култ и употребявали неговото писмо. В Италия Етруското писмо било привнесено от колонисти от гр. Тир и колонията му гр. Картаген, наричани Тирсени, т.е. Етруски. Явно и Етруското писмо, което е станало прототип на Латинското, произлиза от финикийска основа. Видно е: посочените няколко писмености са варианти, производни от Бохарицата.
Така че не бива да се подлъгваме по приликите между българското и гръцкото писмо, а трябва да огледаме разликите. За целта нека разгледаме отново първия стандартен ред на обсъжданите два Омуртагови надписа. Мога да ви уверя, че това, което ще открием, важи за множеството други кански надписи и монограми, включително и за Еспериховия.
Видно е, че буквите, които изобщо не съществуват в гръцкото писмо, са поред шеста, седма и четиринадесета. Шестата буква, оригинална старобългарска С, на гръцки би трябвало да е сигма Σ . Седмата буква, оригинална старобългарска V (“Ю”), на гръцки би трябвало да се изпише ОU (“У”), защото гърците нямат буква аналогична на българското “Ю”. Четиринадесетата буква, оригинална старобългарска 
(“У”), също няма аналог в гръцкото писмо.
Останалите букви от разглеждания ред съвпадат като графики в двете писмености бохарска (българска) и гръцка.
Очевидно когато гледаме канските надписи, трябва да знаем, че имаме пред себе си късни образци на твърде древната свещена писменост Бохарица, датираща към края на ІХ хил. пр.Хр., епохата на бог Дионис/Хор.
През тази епоха Тракия била управлявана от исполина Ликург, когото господарят на света Дионис заменил със своя верен другар Харопс, дядото на Орфей. Дионис посветил Харопс (Ха-Роп, т.е. “Великата Порта”) в своите тайнства. След време Харопс предал това ценно духовно наследство на сина си Еагър, а той, на свой ред – на сина си Орфей, който станал поредният (х)иерофант (първожрец) на Дионис. /Иван Венедиков. Медното гумно на прабългарите. С., Изд. Наука и изкуство, 1983, с. 156/. През следващите VІІІ-V хилядолетия, а и след това, в Тракия се е развила мощна цивилизация, без аналог в останалия древен свят. Около двадесетина градове-майки се появила гъста селищна система с добра инфраструктура. Археологическите проучвания констатират истински бум на материалната и духовната култура. Целият този подем се дължал на градивната и благотворна среда – съчетание на творческа свобода с необходима обществена дисциплина, – култивирана от жизнелюбивата доктрина на Дионисовия култ.
Удивително старото божествено писмо е въплътено в канските надписи, които са едни късни негови образци:
от първата половина на VІІ в. – на кан Хорват,
от втората половина на VІІ в. – на кан Есперерих,
от първата половина на ІХ в. – на кан Омуртаг.
Въпреки превратностите на времето и благодарение на устойчивостта на сакралните неща, ние имаме щастието чрез тях да се докоснем до него. Ако само за миг бихме били поставени на мястото например на Омуртаг, ще разберем, че един “син на Небето, от Тангра поставен владетел” се е чувствал свише и вътрешно длъжен да ползва божественото писмо на своите предци.
* * *
И накрая нещо за езика на надписите. Той е гръцки, смесен с български думи.
По този въпрос е възприето общо взето мнението, че гръцкият език е бил ползван за нуждите на администрацията и дипломацията. Но нещата изглежда са по-дълбоки, дори да приемем, че по силата на обществената консервативност и инерция гръцкият език е запазил официалния си статут в бившите земи на Византия.
Ако обаче се върнем седем века преди управлението на кан Аспарух, когато Рим завладява Тракия? Ако си зададем резонния въпрос на кой език са говорели тракийските племена – на гръцки или български?
Според някои български учени траките са били “безписмен народ”. Продължавайки тази “брилянтна” мисъл, ще я допълним шеговито, че нямайки писменост, горките траки не са говорели много-много, общували са с някакви свои, никому неизвестни кратки думички, употребявайки особен жесто-мимичен език.
И така, щом майчиният език на траките не е бил български, няма никаква друга възможност освен той да е бил т.нар. гръцки език, езикът на Омир, но и на Орфей. Езикът на елините, но и на едоните, дероните, пеоните, одрисите, витините, мизите, кробизите, уздицените и др. Езикът, на който е говорено преди и след Крито-Минойската епоха на о. Крит, в Елада, Македония, Адриатика, Тракия, Мизия, Дакия и в трако-хетската диаспора на Мала Азия.
От ІІ до VІ в., когато български миграционни групи, спускащи се от Скития, минават р. Дунав и се установяват в Мизия, византийските императори дават на техните князе правото да създадат конфедеративни княжества в рамките на Византия, със задължението да охраняват северната й граница. Кой е бил езикът на компактното местно население, и кой език са ползвали придошлите български конфедерати? Естествено гръцки, т.е. тракийски.
Ситуацията се повтаря в края на VІІ в. Първо кан Аспарух неизбежно възприема, а сетне и неговите наследници ползват местния език. В края на следващия VІІІ в., при управлението на княз Борис-Михаил, в общи линии завършило обединението на българо-тракийския етнос. Съчетаването обаче на тангризма и християнството, което техните предшественици практикували, вече изчерпало доктриналните си възможности и дори започнало да се усеща като проблем в междудържавните отношения. Борис и синът му Симеон трябвало целенасочено и системно да реформират религиозната, езиковата и въобще културната сфера, стъпки, жизнено необходими за по-нататъшното съществуване на българската държава в европейски условия, и то по такъв начин, че промените в посока към културно стиковане с Византия и Рим да не накърнят българския суверинитет. Ето защо техните действия придобили патриотична доминанта: постигане на независима и самостойна българска църква; осъвременяване на древното свещено бохарско писмо, за да се разполага с писменост, най-точно отговаряща на българската лексикална идентичност, но и различна от гръцката; бързо развитие на литература, изкуство и дори архитектура с характерен български облик, опирайки се отново на древната ни традиция.
Дали тези трудни промени са постигнали желаната цел? Несъмнено да. Можем да го преценим от позицията на по-широкия обществено-исторически хоризонт, който ни дават изминалите столетия.
И тук изниква свещената ни отговорност пред всяка оцеляла автентична трако-българска старина – златен или сребърен култов сервиз, керамична фигурка, рисунка, надпис или знак, – за нейното опазване от завистливи съседи, но също и за нейното правилно разбиране и тълкуване. Нима някоя гръцка буква, която всъщност не е толкова гръцка, колкото тракийска, може да ни възбуди така, че да предизвикваме смеха на сериозните изследователи по света с надпреварата си да обявяваме тракийските си светини за продукт на вещи гръцки майстори и така светините на нашите деди да се превръщат в изделия от т. нар. “периферия на влияние на гръцкото изкуство”.
Напротив, влиянието винаги е вървяло в обратната посока – от Тракия към Елада. Родопският мист Орфей, пред когото са се прекланяли всички посветени гръцки авторитети от Хезиод (VІІІ в. пр.Хр.) насетне, отнесъл в Елада Дионисовите мистерии, представляващи сложно синкретично изкуство – сюжет, роля, музика, поезия, танц, облекло, свещен предмет – обединени в едно изпълнение. Дори жанровите названия от онова време ни информират на кои богове животът се е играл в роли и сцени. Семантиката на тези сакрални названия е загадка за гърците. Те не могат да усетят какво значи Театър – Деа-Та-Ра, т.е. “Богинята, Тан [Небето] и Ра”; или Трагедия – Та-Ра-Ге-Дея, т.е. “Тан [Небето], Ра и богиня Гея”; или пък Драма – Д[еус]-Ра-Ма, т.е. “Бог Ра и Майката”. Забележете името на троичния български бог Тан-Г-Ра, скрито в тези древни жанрови названия. Както и същото име, закодирано в топонима Тракия – Та-Ра-Гея, родината на трако-българите.
Кадъм пък отнесъл в гр. Тива, Беотия, писмото, наречено по-късно финикийско (по името на брат му Финикс). Но Кадъм е получил тази словесна благодат от баща си Агенор, който е внук на Дионис/Хор и един от наследниците на херметичната тогава писменост Бохарица. Така че и т.нар. гръцко писмо е вариант на Бохарицата, затова то прилича на свещеното българско писмо, употребено в надписите на кановете Дуло.
