Родителски послания и формиране на жизнен сценарий – Част 1

Част първа
Кратко запознаване с концепцията на Ерик Бърн

От детските си години всеки човек, по-скоро безсъзнателно, си мисли за бъдещия си живот, представяйки си различни видове сценарии. Всекидневното човешко поведение се обуславя от неговия разсъдък и от нагласите, получени в миналото, а бъдещето си може само да планира.

Един от новаторите в психологическата наука, Ерик Бърн, предполага, че всеки човек има свой жизнен сценарий, чийто модел бива зададен още в ранните детски години. Сценарият – това е постоянно разгръщащ се жизнен план, психологически импулс, който с голяма сила тласка човека напред, на среща със съдбата му и много често – независимо от неговото съпротивление или свободен избор.

Това не означава, че поведението на хората и целият човешки живот могат да се сведат само до някаква формула. В съответствие със своя жизнен сценарий хората постъпват по един или друг начин, определяйки съществуването си.

Процесът на осъзнаване на събитията в личния живот често е много труден и продължителен…
При много хора той никога не настъпва.

Какви са процесите, довели до различни събития в собствения ни живот от ранно детство до днес, които ни тласкат към определен тип взаимоотношения, и които по някакъв начин стимулират определено поведение? Какви механизми използват родителите на безсъзнателно ниво, за да „помогнат” на своите деца да се насочат към определен тип поведение или вид взаимоотношения, към формиране на някои черти от характера и към избор на конкретен жизнен сценарий?

Между моделите на забраните в ранно детство и избора на жизнен сценарий съществува връзка. Моделът, формиран посредством родителските забрани в ранно детство, е определящ фактор за избора и създаването на жизнен сценарий от страна на личността.

До създаването на собствена теория Е. Бърн стига след емигрирането си в САЩ, където започва кариера на психиатър, като едновременно продължава обучението си и специализира в областта на психоанализата. В работата му на армейски психиатър се изисква за минимално време да се вземе решение дали е годен човекът за армейска служба – нещо доста трудно, ако се опира на ортодоксалната психоанализа. Това става причина Бърн критически да преосмисли много от теоретичните принципи, които преди това са изглеждали неоспорими. Още един подтик за окончателно „скъсване” с традиционната психоанализа и създаване на собствена теоретична система е личният му опит – забраната от собствения му психоаналитик да се ожени (за втори път) преди завършване на курса на лечение.

Ерик Бърн приема съществуването на несъзнавани явления в човешката психика, както и тяхната роля в живота, но не и психоаналитичната техника. Той определя себе си като фройдист, но не психоаналитик. Неговата теория е фройдистка в смисъл, че приема някои основни постулати на Фройд и така спазва „духа на фройдизма”, докато психоанализата се реализира в точното и подробно прилагане на методите на Фройд. Своята теория Бърн нарича Транзакционен анализ и публично я̀ представя през 1957 г. на конференция на Американската асоциация за групова психотерапия. От времето на създаването ѝ за целите на психотерапията до днес тя постепенно се превръща в „сложно и богато на идеи психологическо направление, структурирано на няколко нива от надграждащи се една над друга психологически мини-теории, които в своята съвкупност съставляват цялостна система. Тази цялостна психологическа система в наше време е подложена на интензивно развитие, доближаващо я̀ все повече и повече до чертите на съвременна психологическа теория” (Левкова, 2008).

Бърн обръща внимание на това, че у всеки човек има нещо от детето, което той някога е бил, нещо от родителите му и нещо от възрастния човек, какъвто се явява в момента. „Всеки възрастен човек преди това е бил дете. Всяко човешко същество, на което мозъкът фонкционира нормално, натрупва необходимия опит в реалността. Всеки индивид, който става възрастен, има или родители, или такива, които ги заместват” (Берн, 1992). Всички наши взаимодействия („транзакции”) с другите хора се осъществяват посредством една или друга от тези „роли”. Също като децата понякога реагираме твърде импулсивно, опитваме се да „изврънкаме” нещо или хитруваме, за да постигнем целите си. Понякога се отнасяме с другите хора, като че ли сме техни родители – порицаваме ги или ги наставляваме. Като истински възрастни хора се стараем да не губим чувството за реалност, здрав смисъл и логика пред житейските проблеми.     

„Транзакционният анализ дава нов отговор на тези, които по-скоро биха искали да се променят, отколкото да се приспособят; на тези, които искат преобразяване вместо подчиняване” (Харис, 1991). Той кара човека да разбере, че сам е отговорен за това, което ще се случи в бъдеще, независимо от всичко, което се е случило в миналото; дава възможност на хората да се променят, да установят самоконтрол и да насочват действията си, както и да познаят съществуването на свободата на избор. Верният последовател на Е. Бърн – Томас Харис, нарича Транзакционния анализ „интелектуално средство за разбиране основата на поведението и чувствата”.

Р. Шмидт вижда Транзакционния анализ като безценен помощник в ежедневието, като „разбиране и подобряване на междуличностните отношения, установяване на „съзвучие” между хората, умение да си обърнат внимание” (Шмидт, 1992).

Съвременният Транзакционен анализ включва в себе си интересна и оригинална теория за личността и междуличностните взаимодействия, а също система от практически методи, ориентирани към различни практически области.

Основа на Транзакционния анализ е Структурният анализ – теория за структурата на личността. Според Структурния анализ личността се състои от три отделни психологически същности – Его-състояния, наречени Родител (Р), Възрастен (В) и Дете (Д). Его-състоянията се изписват с главни букви, за да се отличават от конкретните родител, възрастен и дете.

Трите Его-състояния се различават по съдържанието на записите в тях – дали идват от външната действителност, дали са записи на вътрешни реакции или систематизации на собствения изследователски опит.  Те са:

1. състояния, сходни с образите на родителите – екстеропсихика;
2. състояния, автономно насочени към обективна оценка на действителността – неопсихика;
3. състояния, все още действащи от момента на фиксацията им в ранното детство и представляващи архаични отживелици – археопсихика.

Разговорните наименования Родител, Възрастен, Дете Бърн въвежда, за да обясни феноменологичните прояви на т.нар. „психични органи”, функциите на които са свързани с организацията на вътрешните и външните стимули.

В състояние Родител се намираме, когато:

• се опитваме да отстояваме нормите и стереотипите, които са насложени върху нас от собствените ни родители;
• когато не се опитваме критически да ги осмислим;
• когато направляваме някого, поучаваме някого, загрижени сме за някого или поемаме отговорност за някого (Левкова, 2008).

Родителят в теорията на Бърн съответства на Супер-егото в теорията на личността на Фройд. Това Его-състояние включва в себе си придобитите форми на поведение, привичките и ценностите. Поведението на авторитетните хора в социалното обкръжение учи на определени норми на поведение и способи на действие личността, която ги възприема чрез своята „родителска част” (Горячев, Долгополова).

В състояние Възрастен се намираме, когато:

• участваме в ситуацията „тук и сега”;
• адекватно и критично използваме цялата актуална информация, която ни предоставя действителността;
• когато критически преработваме миналия опит, опирайки се на собствените си сили и способности;
• когато поемаме цялата отговорност за собствените си чувства и поведение (Левкова, 2008).

Възрастният в личността действа последователно. Като свойства на Възрастния могат да бъдат посочени систематичната наблюдателност, рационалност, обективност, следването на логическите закони.  С това Его-състояние се свързва всичко съзнателно, започвайки от развитието на сензо-моторното ниво на възприятието и стигайки до формалното и абстрактното мислене.

В състояние Дете сме, когато:

• свободно се отдаваме на своите чувства;
• открито изразяваме потребностите си;
• товарим се със спомени от собственото си детство;
• безпрекословно се подчиняваме на някого;
• боим се или прехвърляме на някой друг своите отговорности (Левкова, 2008).  

Детето в личността – това са проявите на творчество, усещанията, интуицията. Свързано е с биологичните потребности и усещания на човека. Това е „най-чистата” част на личността, дотолкова, доколкото чрез нея се представя най-естественото у човека.

В зависимост от актуалното Его-състояние взаимодействието и взаимоотношенията на човек с другите хора, със света и със самия себе си, се изграждат по различен начин. От това как умеем да владеем състоянията си зависи успехът ни в различните сфери, включително собствената ни реализация като личности.

Структурният анализ цели да диференцира и анализира Его-състоянията. В зависимост от това дали се анализират Его-състоянията или техните функции, той се прилага в два варианта – анализ на Его-състоянията и функционален анализ, като последният се надгражда над анализа на Его-състоянията (Левкова, 2008).  

Мозъкът записва и организира по специфичен начин информацията, която получава чрез сетивата под формата на психични процеси, като я̀ складира в три функционални системи, които винаги са на разположение и могат да се възпроизвеждат под формата на Его-състояния. Его-състоянията са психологически същности, организирани като системи от чувства и идеи, проявяващи се чрез съответстващи модели на поведение. Те са несъзнавани при възникването си. Осъзнават се в процеса на развитие на личността, когато Его-състоянието Възрастен поеме функциите на контрол върху другите две състояния. Обикновено активно е едно от състоянията, но има личности и случаи, когато са активирани две състояния, от които едното е на несъзнавано ниво. Възможно е да липсва комуникация между състоянията и едното от тях „да не знае” за другото, т.е. – то остава несъзнавано за него (Левкова, 2008).

Отношението между Его-състоянията и самосъзнанието (Аза) е отношение на осъзнаване на функционирането и съдържанието на Его-състоянията. Осъзнаването може да прескача от състояние на състояние, но може да бъде и пълно – да се осъзнават всички състояния във всеки момент. Последното представлява реализация на истинската, независима от детските и родителските влияния свободна личност (пак там).

На определен етап от развитието на детето у него се появяват мнения и дори убеждения по отношение на него самото и обкръжаващите го хора (особено родителите), които остават през целия живот (Берн, 1999). Най-напред Бърн ги представя във вида „С мен всичко е наред” или „С мен не всичко е наред”, като смята, че на тази основа човек взема определени жизнени решения. Така се появява понятието „жизнена позиция” – основно в транзакционния анализ. Жизнената позиция е „най-значимата функция на личността, тя определя самооценката и самочувствието на човека, определя и начина, по който се възприема и оценява личността на партньора по общуване” (Левкова, 2008).

Четирите дихотомни жизнени позиции са:

• Аз не съм добър – Ти си добър;
• Аз не съм добър – Ти не си добър;
• Аз съм добър – Ти не си добър;
• Аз съм добър – Ти си добър.

Първата жизнена позиция „Аз не съм добър – Ти си добър” е естествена за детството. Според Т. Харис това е „първото условно решение” на човека на база опита на малкото дете от първата година на живота му (Харис, 1991). Този опит зависи от това как се задоволяват нуждите на детето, дали то е носено на ръце, милвано, прегръщано и пр. Първата позиция отразява безпомощността на малкото дете, невъзможността му да се грижи само за себе си, зависимостта му от възрастните. Според Адлер за този период е характерно възникването на чувството за малоценност и това е нормална особеност на детските преживявания, а в същото време и своеобразен двигател на развитието поради стремежа да се преодолее, да се придобие чувство за собствена ценност. Първопричината за всяко очебиещо поведение на човека може да се проследи в детство му. През детските години става оформянето и подготовката на бъдещото поведение на човека и се показват отпечатъците от обкръжението му (Адлер, 2004). До края на втората година тази позиция или се затвърждава, или се преминава към втората или третата позиция.

Втората жизнена позиция „Аз не съм добър – Ти не си добър” се приема от деца, които, щом проходят, престават да получават ласки и прегръдки, не ги носят, а започват да ги „възпитават” дори с наказания, включително телесни. Такива деца се намират в постоянен стрес и получават постоянни забрани под формата на „не-послания”. Тогава детето решава, че то не е добро, но и „ти не си добър (вие не сте добри)”.

„Аз съм добър – Ти не си добър” е позиция на отчаянието. Получава се при усещането от страна на детето, че светът като цяло е лош и то може да се чувства добре, само ако бъде оставено на мира. Обикновено такова дете е малтретирано физически и психически. То се чувства добре, само когато възрастните не са при него.

Възприетата жизнена позиция влияе на целия живот, защото той бива интерпретиран точно през нейния смисъл. Това обяснява защо в някои случаи околните са добри, постъпват добре, имат добри намерения, но биват възприемани през призмата на вече приетата жизнена позиция и несъзнателно им се придава съвсем неотговарящ на действителността смисъл.
Жизнената позиция „Аз съм добър – Ти си добър” е позиция на Възрастния. Тя се получава като резултат от проверения собствен опит, а не от записи на чувства. Позицията е „съзнателно и буквално взето решение и може да включи не само неограничено по-голямо количество информация за самия индивид и за другите, но също така предполага и въвеждането на още неизпробвани възможности” (Харис, 1991).

Функциите на Его-състоянията се разглеждат от функционалния анализ. Според теорията на транзакционния анализ личността се описва в термините на пет основни постоянно функционални Его-състояния – Грижовен Родител, Критичен Родител, Възрастен, Естествено Дете и Адаптирано Дете (Левкова, 2008).