Част пета
Решение на проблема с получените негативни родителски послания или как можем да променим сценария
„Всяко човешко същество, идвайки на този свят, се явява пленник на своя сценарий, но надеждата и ценността на човечеството е в това, че Възрастният може да се освободи от тази зависимост тогава, когато тя загуби своята стойност” (Берн, 1992). „Ключът” за постигането на това е осъзнаването.
Наличието на сценарий означава неправилно функциониращ Възрастен. Т. Харис казва, че „Възрастният на един човек може да бъде увреден чрез стари записи от миналото, но той може да съумее да преодолее трудностите и проблемите”. „За някои хора Възрастният е увреден до степен, в която той не може да функционира. Те са осакатени от повтарящ се неуспех или са блокирани от чувството за вина. Често има и физически симптоми. Майките не могат да се държат като майки, работниците не могат да си вършат работата, децата се отчайват в училище или пък поведението на някого става до такава степен неподходящо, че влиза в конфликт със закона” (Харис, 1991). В тези случаи Харис препоръчва освобождаването от сценария да става в терапевтична група. Това е предпочитаният от Транзакционния анализ метод. Предимствата на групата според него са, че „хората стигат до изразяване на чувствата, излизат от рамките на собствената си ситема, казват на други хора какво мислят за тях и всичко се приема. Хората се учат как да укрепват своя Възрастен, как в състояние „тук и сега” да поемат нещата в свои ръце. „Само Възрастният може да идентифицира Детето или Родителя. Разкриването на проблемите е покана за игра: „Защо не …? Да, ама…”. Изразяването на чувства и „изприказването” могат да дадат удовлетвронеие на Родителя и Детето, както и във всекидневието, но в група такива транзакции пречат на усвояването на основни принципи и концепции, което е съществено за постигането на освободен Възрастен” (пак там). След като лицето веднъж вече е усвоило в групата основите на Р-В-Д, може да се „излекува”, като се освободи неговият Възрастен от влиянията и желанията на Родителя и на Детето, тоест – от записите и от негативните родителски послания.
Понякога в живота ни е необходимо усилие. Ако можехме да живеем, без да срещаме трудности, щяхме да сме ощетени. Нямаше да можем да бъдем достатъчно силни. Никога нямаше да можем да летим.
Има една притча за минувач, който, забелязвайки край пътя пашкул, се спрял и с часове наблюдавал как от пашкула се опитва да излезе пеперуда. Той решил да помогне и с джобно ножче разрязал пашкула. Пеперудата излязла на мига. Но телцето ѝ било слабо и немощно, крилцата ѝ били прозрачни и едва се движели. Човекът продължавал да наблюдава, като си мислел, че крилцата ѝ ей сега ще се оправят, ще укрепнат и тя ще отлети. Нищо такова не се случило! През остатъка от живота си пеперудата влачила по земята слабото си телце и неукрепналите си крила. Тя никога не успяла да полети.
И ние искаме да помагаме на децата си, а на практика набиваме в главите им собствените си комплекси, формирани у много от нас чрез директиви, получени от родителите ни (а те – от своите), без да разбираме, че ги лишаваме от свободата да набират сили и опит, да укрепват своите криле и да полетят…
Неизбежно се появява въпросът дали е възможно да се измъкнем от този кръг, дали е възможно да се възпита дете без всякакви директиви. Теоретически това е възможно, ако детето се възпитава от човек, напълно решил всички свои лични проблеми и който не си създава нови проблеми, което на практика е нереално. Всички ние, възпитавайки децата си, оставаме деца на своите родители, но това не означава да се отчайваме и отказваме, защото, само вървейки по трудния път, можем да станем по-силни. Въпреки трудностите можем да направим първата крачка и то – към себе си.
Има още една възможност: родителите да са осъзнати личности, освободени напълно от директивите на своите предшествениците и усвоили безусловната любов. Изглежда твърде идеална и засега също е само теоретична, но може да бъде добра цел и стремеж на всеки настоящ и бъдещ родител по пътя на личностното и духовното му усъвършенстване.
Въпросът е как можем да помогнем на себе си и на другите, ако действието на различни директиви възпрепятства себереализацията ни. „Яростното отрицание на родителските модели често води до това, че човек започва да ги реализира точно, както е при източника им. Отрицанието не дава възможност истински да се осъзнае сценария. Важно е да се види в него и положителната страна, ресурсите, помагащи да се строи свой живот. Хубавото трябва да се приема, лошото да се откаже и в замяна да се построи свое. Осъзнайте какъв искате да видите живота си, за какво мечтаете, и целенасочено вървете към своите цели, а не просто против натрапените ви” (Лепешова).
Ако се опитаме да променим или да „превъзпитаме” родителите си, да изясним отношенията си с тях за това как са ни възпитавали те в детството ни, това е безсмислено. Просто трябва да знаем, че в този момент само ние самите имаме правото на избор – да направим нещо по този повод или да не правим нищо. Следването на директивите ни е помагало, докато сме били малки, да се приспособим към изискванията на големите и свободни хора, които, без да искат съгласието ни, опирайки се на безусловната любов на детето си (защото любовта на малкото дете към родителите му е безусловна), са решавали не винаги известни за нас проблеми.
Според Ерик Бърн драматичните събития в живота (социалния или личния) могат да променят сценария. Той казва, че за промяната на сценария могат да помогнат „любов, война или психотерапия”, само че промяната и от трите е непредсказуема (Берн, 1999) . Това, обаче, може да стане и по пътя на сценарния анализ (обикновено в група).
Чрез сценарния анализ Е. Бърн дава метода, с който да се премине от контрол на Детето върху живота (сценария) към контрол на Възрастния, който е в състояние „да съедини драмата, която се осъществява в ежедневния живот, с нейните исторически източници” (Берн, 1992).
Освобождаването от сценария се различава през младостта и през зрелостта. То настъпва, „както поради пълна реализация на сценарната тема и постигане на предвидения в самия сценарий край, така също и поради настъпването на кризата на средната възраст и процесите на преосмисляне на живота, и повторно целеобразуване. За разлика от освобождаването от сценария в младостта, в зрелостта този процес е свързан с по-голям брой трудности и съпротиви, не само от страна на процесите в самата личност, но също така и от страна на социалното обкръжение. Затова освобождаването от сценария в зряла възраст на практика се явява по-трудно, отколкото в младостта, и е необходимо организирането на специфични процеси на „защита”, които да осигурят безпрепятствено преминаване през него” (Левкова, 2004).
Левкова посочва десет етапа на освобождаване от сценария в зряла възраст.
1. Вземане на решение за прекратяване на сценария, което включва разбиране за същността на сценария и се преживява като решение „Повече няма да живея по старому”.
2. Анализ на сценарния апарат:
– установяване кое Его-състояние е взело сценарното решение: личността се връща в спомените за детството си и се опитва да разбере как се е получило така, че е станала такъв човек, какъвто е в момента;
– обективни условия, при които е взето това решение – финансово състояние на семейството, професионални проблеми на родителите и т.н.;
– субективни обстоятелства – какъв проблем е трябвало да се реши с това решение тогава, защо то е изглеждало логично и единствено възможно поведение, чувстване и пр.;
– установяване на действителния проблем, който е бил решен чрез разгръщане на сценария от Възрастния;
– установяване на родителските предписания за решаването на конкретните проблеми и защо са неподходящи или неприложими за решаване на действителния проблем на личността в зрелостта;
– установяване на родителските забрани, какво е трябвало да заместят, защо се отхвърлят – как и с кои Его-състояния личността трябва да им се противопостави;
– какви защити и приспособителни механизми реализират сценария;
– с какви игри си служи личността, за да извлече ползи за себе си.
3. Организиране на защита за процеса на прекратяване на сценария. Самата процедура в психотерапевтичната практика представлява такава защита и е много важен етап, защото в спонтанното освобождаване личността може да опитва и да не успява да го осъществи.
4. Създаване на нова идентичност – нов Аз-образ, основа на нов сценарий. Това е началото на процес на перманентно опознаване на себе си. Личността трябва да се научи да се самонаблюдава, което е свързано със спонтанността и включеността, но означава и вземане на конкретни, ежедневни несценарни решения. Личността със сценарий за оцеляване може, например, да открие такива подробности за себе си, като тази, че след интензивни и емоционални срещи с хора има нужда да остава за малко сама, независимо от родителските заповеди „Не се усамотявай!” и „Винаги бъди на разположение на другите!”.
Опознаването на себе си е перманентно, естествено е да продължи през целия живот на човека. Освободената от сценарий личност, според Левкова, притежава и способността за развитие, продължаваща през целия живот. Възможно е наличието на тази способност да е предпоставката за освобождаване от сценариите.
5. Преодоляване на автоматизмите (автоматичното връщане към сценария чрез задействането на различни сценарни механизми).
6. Приемане на сценария (стария). Необходимо е човек да приеме миналото си, сценария си, да вижда положителното в него. Във всеки сценарий може да се открие някакъв позитивен смисъл, защото се опитва да реши конкретни проблеми, но го прави по неподходящ начин и от името на неподходящо Его-състояние.
7. Реалистично отношение към игрите.
8. Поява на все повече нови „сценарии”, което се изразява в способността личността да вижда себе си по нов начин, без да се вкопчва в нито един, докато постепенно стигне до несценарно развитие, до реализиране на собствената уникалност на човека.
9. Свободно движение между тях с предпазване от завръщането към детския сценарий.
10. Реализиране на свободата – свободно движение през различни Аз-образи и техните псевдосценарни реализации, включително и през добрите страни на основния сценарий, без заплахата за ново въвличане в него; намиране на подходащи начини и активиране на подходящото Его-състояние (Левкова, 2004).
Схемата на етапите за освобождаване от сценария е условна, защото те се преплитат един с друг, реализират се последователно, но и едновременно.
Сценарният анализ помага на човека да погледне живота си отстрани. По-нататък всеки решава сам дали му е нужно да промени нещо или не. Може да продължи да играе все същата роля, ако сценарият го устройва, а може да изземе режисьорските функции и да преустрои мизансцена или пък да постави изцяло нов спектакъл с друг сюжет.
На първо място трябва да се научим да живеем тук и сега, а не в бъдеще време, тоест – да укрепваме своя Възрастен и да се стремим да оставаме в его-състояние Възрастен. Когато мислим за страданията си, за проблемите си, често ни се струва, че те са непоносими, но по-скоро непоносима е мисълта какво би могло да се случи в следващия момент или в следващите няколко минути (дни).
Миналото ни също играе важна роля. Анализът на живота ни по директивите може да ни помогне да открием в миналото си ключовите моменти, които оказват най-голямо влияние в живота ни. За целта може да използваме всякакви, дори смътни и откъслечни спомени, които в последствие да се свържат в единна картина. Близките ни също могат да ни помогнат да си спомним епизоди от детството.
Да се избави човек от негативните сценарии не е така лесно и просто. В рамките на сценарния анализ конкретни стъпки за освобождаване от тях дава и М. Мелия. Тя напомня най-напред, че „спасяването на давещия се е дело на самия давещ се” и „трябва да се поеме по друг път”, макар че тези два лозунга също се явяват сценарии. Човекът, решил да пренапише своята програма, има смисъл да предприеме следните крачки:
– Да осъзнае своя сценарий: Дори само това да направи, то произвежда върху човека много силен ефект. Той преживява емоционален потрес, а емоционалните пориви преобръщат всичко не само в душата му, но и в живота му. Привеждам един от примерите, приложени от Мелия. При разговор с нея един бизнесмен разказал, че успешно достига до своите цели, но винаги от третия път. Така било, докато се учел, а също и когато се занимавал с наука, а после и с бизнес. Тази закономерност много го дразнела. От дума на дума се изяснило, че в детството най-много му харесвала приказката за стъклената гора, в която героят се опитва да се добере до принцесата, но това станало чак на третия път. Когато чул обясненията за сценарния анализ, бизнесменът бил поразен, дълго се смял и изглежда в този момент се е „разделил” със своя сценарий. При следващата си среща с Мелия година по-късно, той заявил, че повече не губи време за „репетиции”. Може би затова се казва, че смеейки се, човечеството се разделя с миналото си (миналото често изглежда смешно в очите на съвременните хора).
– Да се раздели с еднозначните нагласи: Много е важно човек да се научи да слуша самия себе си. Ако обърнем внимание как повтаряме на детето или на подчинените си, ще забележим какъв отрицателен заряд носят тези повторения. Това са директивите. Примерно „Нищо няма да постигнеш, докато не…” или „Няма да имаш шестица, докато не научиш…”, Докато не …, няма да те повишат” и др. Естествено, ако погледнем на тези директиви като на обикновени изказвания, те могат да бъдат оспорени в съответния контекст, но същността на самото сценарно програмиране е неговата безапелационност и еднозначност. Необходимо е да се разбере, че варианти има много и това разбиране вече е началото на пътя към освобождаване.
Можем да се опитаме да видоизменим директивите и фразите да добият позитивен смисъл, например „По-добре би се получило при теб, ако … ”. Това също е сценарий с условие, но той е много по-мек. След това човек може да си каже вече по-спокойно: „Животът ми ще бъде по-успешен, когато се разделя с еднозначните нагласи”.
– Да сортира и подреди „провокаторите”, за да ги осмисли: Човек трябва мислено да прегледа еднотипните, повтарящи се против волята му неприятни ситуации и да оцени ролята си в тях. Така ще види кои негови действия провокират обратите на съдбата, кой влиза в ролята на „провокатор”, с какви думи и действия. Като изброи провокаторите, ще може да се опита да промени ситуацията и да направи нещо принципно ново в обичайна ситуация, просто като един вид експеримент. Основанието за това е идеята, че, ако ние правим само това, което винаги правим, то и ще получим това, което винаги получаваме. Така че експериментът не е толкова лоша идея.
– Да създаде таван (предел) за собственото си ограничаване: Проанализирайки повтарящите се ситуации и разбирайки къде постоянно се спъваме, можем да съставим някакви правила и да си забраним да участваме в определени ситуации. Например аз знам, че ми е трудно да общувам с хора с манипулативно-морализаторска нагласа. Започвайки разговор с такива хора, аз предварително се обричам на поражение, а ако все пак реша да се боря за „победа”, я̀ получавам на твърде висока цена. Значи трябва да си наложа правилото да избягвам подобна ситуация или да така да я̀ видоизменя, че да не попадам всеки път на един и същ тип „ограбване”.
Ако сценарият ни обременява, поне като начало е важно да избягваме всякакви ситуации, които могат да върнат обратно нашата негативна програма. Ясното и осъзнато спазване на това правило е силата, а не слабостта ни, въпреки че на пръв поглед изглежда обратното.
– Да осъществим диалог и да получим „разрешение”: Разрешението е специална процедура, която ползват психотерапевтите при сценарния анализ. Когато освобождават някого от негативен сценарий, това прилича на чудо и (като в приказките) човекът е като освободен от омагьосване.
Не само терапевт може да „свали” сценарната програма, но и някой от значимите близки, който по сила не отстъпва на родителя, издал директивата. Такъв може да бъде учителят, треньорът. Но, ако човек е готов за трансформацията, то дори думите на случаен минувач могат да му подействат. Понякога една случайно дочута дума или фраза може да ни промени за цял живот (Мелия, 2006).
Интересна е методиката на М. Литвак и Б. Литвак, наречена „психологическо айкидо”. Тя може да се използва успешно от осъзнатата личност за освобождаване от негативен сценарий, но за целта личността трябва да познава основите на транзакционния анализ. Първата задача, преследваща тази цел, е да се „овладее умението да остава по-дълго в позицията на Възрастен”. Следващата – да се стреми да извежда до позицията на Възрастен портньора си, независимо кой е той. Литвак дава алгоритъм, предвиждат се конкретни ходове за различни типови ситуации, които се изучават в специални курсове (Литвак, 2008). Приложен е „принципът на амортизацията”. „В основата на принципа на амортизацията са законите на инерцията, които са характерни не само за физическите тела, а и за биологическите системи. За да убием инерцията, ние често прилагаме амортизация, без дори да го съзнаваме” (пак там). Макар целта на психологическото айкидо да не е точно сценарно освобождаване или промяна, а усвояване на умения за общуване, при което няма губещи, прилагането на този метод води до осъзнаване на жизнения сценарий и – в крайна сметка, до решение от страна на личността за промяна или излизане от сценария. В този смисъл можем да го разглеждаме като една от стратегиите за успешно справяне с негативните сценарии.
Всеки е режисьор на собствения си живот. Не бива да забравяме, че не е задължително сценарият да бъде нещо непременно негативно и веднага да бързаме да се избавим от него. Ако ги нямаше сценариите, животът ни би се превърнал в някаква пошла импровизация. Не на всекиго му харесва, пък и не на всекиго му се отдава да импровизира, на някои им е по-удобно и по-спокойно да „свирят по ноти”, да „играят по нечия свирка”. Ако на хората, на които не им се отдава да съчиняват (блокирано Естествено Дете), родителите не им съчинят сценарий, как биха живели те? Затова за много хора сценарият е котвата, която да ги държи.
Опитът за измъкване от рамките на сценария не винаги е сполучлив. Външният свят може да се окаже неприветлив и непредсказуем. Някои хора си имат своите неудачни сценарии и успяват някак по свой начин да извлекат от тях изгода. Освен това не винаги излизането от сценария е най-доброто решение (Левкова, 2004). Оставането в сценария може да бъде въпрос на избор, „…ако Възрастният е поел изцяло ръководството на живота или, казано по друг начин, ако се е освободил от влиянието на Родителя и Детето, преразглеждайки данните в тях и изключвайки неподходящите. Ако винаги контролира другите две състояния, не е ли свободен той да определя дали личността ще преживее жизнения си път в рамките на своя сценарий или ще излезе от него? Да се откажеш от сценария си може би означава да прекъснеш или промениш отношенията с всички близки, с всички хора, които те заобикалят и играят роля в твоя сценарий, а ти – в техните? Ако сценарият е лош и драматичен, това би имало смисъл, но ако той е добър – обикновен или драматичен – тогава защо?” (пак там). Когато личността е свободна в рамките на сценария, такова освобождаване не е нужно. Едва ли съществува „стерилна” среда, т.е. възпитание без директиви и в резултат – живот без сценарий. Директивите винаги са безсъзнателни и създават зависимост. Много често с освобождаването от тези зависимости е свързана кризата на средната възраст (Илюшина).
В рамките на теорията си Бърн поставя въпроса за възможността от освобождаване от сценария, при положение, че всички имаме сценарий. К. Стайнер смята, че всеки сценарий е лош поради факта, че се явява сценарий, а не реализация на свободно развитие. Но, както казва Левкова, свободата е, „както освобождаване от нещо, така и свобода в процеса и рамките на нещо”. Според сценарната теория развитието на личността се програмира в рамките на сценария главно от родителите, но сценарият е резултат от личните решения на личността. Не всички решения, взети в детството, са неподходящи за живота на възрастната личност, а съществува и процес на адаптация на сценария през годините на юношеството, когато се извършват промени и сценарият се приспособява към индивида.
