Част четвърта
Концепцията на Гулдинг за негативните човешки решения
Американските психолози Робърт и Мери Гулдинг (1997) откриват някои постоянно повтарящи се теми в основата на ранните негативни решения на хората. Те създават своя концепция за това как родителите предават на децата си много свои нерешени душевни проблеми, при това в особен вид. Предаването става по пътя на внушението от родителя към детето в ранното детство. По този начин става пренасянето на „родителските заповеди” (директиви) за това как трябва да се живее, как детето трябва да се отнася към хората и към себе си. Гулдинг са извели 12 такива директиви, но на практика всяка една може да има няколко варианта, така че количеството им може да бъде доста голямо (Мелия, 2006).
Терминът „родителска директива” е въведен от Мери и Робърт Гулдинг. Родителската директива е такова скрито послание с неявно формулирани думи или действия, за неизпълнението на което детето ще бъде наказано – не явно (с бой или шамар зад врата, с мълчалив шантаж или ругатня), а косвено – чрез собственото чувство за вина пред родителя, даващ директивата. При това истинските причини за своята вина детето (а често и възрастният – нали така се управляваме един друг с директиви) не може да осъзнае без чужда помощ. Защото именно изпълнявайки директиви то се чувства добро (Гулдинг и Гулдинг, 1997).
Родителските директиви са сериозна пречка за развитието на детската личност. Те поставят детето в ограничен „сценарий”, в който при това има много ограничения и забрани. Според тях едни форми на активност се забраняват, други са задължителни. Отначало тези предписания и забрани идват от родителите, но постепенно стават ръководни в живота на човека. В сценария могат да бъдат забранени някакви чувства или действия. Това означава, че в детството такова поведение е било забранено, осъждало се е или са били създавани такива условия, в които то или да не може да бъде проявено, или да се прояви даже е било опасно. Пораствайки, човек продължава да избягва такова поведение, като че ли го забранява сам на себе си. Може, например, да си забрани да се гневи. Но тъй като емоционалната енергия търси изход, налага се или да се подмени тази емоция с някаква друга (примерно с обида), или гневът да се насочи навътре, към самия себе си. Това означава изобилие от различни последствия – от проблеми в комуникацията до всякакви болести (психосоматични болести).
Според българския тълковен речник директивата (от лат.) е насока, упътване от по-горна инстанция. Т.е. – тя е такова ръководно указание, дадено от ръководителя (родителя), което изпълнителят (детето) задължително трябва да изпълни. Как малкото дете възприема родителите си подсъзнателно, ако не точно като такива „ръководни органи”, които трябва да слуша и на които да се подчинява? Друг въпрос е изпълнява ли то тези указания или не, веднага ли или ги отлага във времето. Дори да не сме се подчинили на родителските директиви веднага, те остават в подсъзнанието ни, особено пък, ако се повтарят неведнъж. Възможно е да забравим какви точно наставления са ни давали в детството, но, ако се замислим кои са за нас регулярно повтарящите се затруднителни ситуации не само в детството ни, но и днес, вероятно ще открием какви са били и самите наставления. При това е особено важно да си спомним какво сме изпитвали и изпитваме, какво сме чувствали, при тяхното проявление – тревожност, страх, чувство за вина, агресия, ниска самооценка, затруднения в общуването, неумение да си държим на думата и на обещанието, неумение да променим стереотипа си и пр.
„Семейството е система, общност от взаимосвързани хора, които си влияят един на друг по много задълбочени и неявни начини. То е една сложна мрежа от любов, ревност, гордост, тревога, радост, вина – постоянно движение на целия спектър от човешки емоции. Тези емоции идват на приливи и отливи в семейния океан от нагласи, възприятия и отношения. И точно като океана много малка част от вътрешния живот на семейството е видима на повърхността. Колкото по-дълбоко се гмуркате, толкова повече неща откривате. … Системата не е изобретена от вашите родители. Тя е резултат от натрупване на чувства, правила, взаимодействия и убеждения, дошли от вашите предци” (Форуърд, 2002).
На детето е трудно да се защити и да противостои на родителските указания, тъй като основните директиви се дават до 6-7-годишна възраст и пораждат скрита форма на зависимост от родителите. На първо време те помагат на детето да се адаптира в света на възрастните, но в последствие стават източник на много проблеми за вече възрастния човек (порасналото дете). Възможно е личността да има големи затруднения при формирането на своя Възрастен за сметка на доминиращи Родител и/или Дете. Възможно е дори Възрастният да не се развие. Възможно е при общуването Възрастният да бъде винаги контаминиран от другите его-състояния и пр. Родителите със своите директиви пишат сценария на своето дете. Сценарият директно зависи от позициите, приети в детството, и детето живее, развива се, развивайки се изпълнява директиви, благодарение на които се чувства „добро”. В резултат всяка родителска директива негативно влияе на определен етап от личностовото развитие (Гулдинг, Гулдинг, 1997).
Ако искаме да открием собствената си директива, може да го направим, като се опитаме да си спомним повтарящите се в живота ни ситуации. Може да се окаже, че това е директива, която напълно сме забравили.
Гулдинг са определили следните 12 директиви (Гулдинг, Гулдинг, 1998):
- Не живей.
- Не бъди дете.
- Не пораствай (остани дете, остани малък).
- Не мисли.
- Не чувствай.
- Не постигай успех.
- Не бъди пръв (не бъди лидер, не се издигай).
- Не принадлежи.
- Не бъди близък.
- Не прави (нищо не прави).
- Не бъди самият себе си.
- Не се чувствай добре (не бъди здрав).
Видове родителски директиви по Гулдинг
1) Първата и най-безмилостна директива е „Не живей” (съответства на инюнкцията „не бъди, не съществувай”). В битовата реч тя се изразява посредством възпитателни беседи, адресирани към детето. На пръв поглед някои от тях приличат на безобидни упреци. Но именно те раждат дълбокото чувство за вина спрямо своето раждане, която пречи да се видят целта и смисълът на собствения живот. Рано или късно над това се замисля всеки от нас. Някои родители се опитват да възпитават непослушното си дете, водейки тежки беседи на тема „Колко много проблеми ни донесе ти с появата си на бял свят”. Те обичат да казват: „Когато ти се роди, на нас ни стана още по-трудно”, „Никой не ни помагаше за твоето възпитание, ние работехме, а теб трябваше да те храним и да те водим в детска градина” или „Ако ти не се беше родил/а, мама можеше да стане добра актриса”. Други родители, когато не са в състояние да спрат пощурялото си дете, го „застрелват” в сърцето с обидни думи като „Калпазанин такъв”, „Какъвто си – ще се провалиш”. „Обидите, унизителните коментари и злонамерената критика предават на децата особено негативни послания за самите тях – послания, които могат да имат пагубен ефект върху бъдещото им душевно здраве” (Форуърд, 2002).
Трети вид родители наказват физически малкия хулиган, процеждайки през зъби: „Ще слушаш ли вече, а? Не ми трябва такова непослушно дете като тебе!”; „Да не съм чул повече за това!”. И първите, и вторите, и третите родители, са съвършено безпомощни при възпитанието на децата си. Системно слушайки думи като горните пък, детето решава, че е виновно за всички неудачи и проблеми на родителите си, че руши надеждите им и изобщо – то е ненужно за света. Скритият смисъл на тази директива е по-лесното „управление” на детето чрез подбуждането в него на хронично чувство на базисна вина, свързана не с някакви негови конкретни постъпки, а със самия факт на неговото присъствие в живота на майка му. Изпитвайки постоянно чувство за вина пред мама и татко, детето стига безсъзнателно до извода, че трябва да понесе някакво наказание. И започва да се стреми по някакъв начин да си го навлече. Такива деца постоянно са подложени на травми, участват в сбивания и в необмислени, опасни за живота постъпки, сякаш нарочно си навличат неприятности и наказания. Знае се, че наказанията снижават чувството за вина, така че при такива деца служат като вид разреждане на вътрешното напрежение и те безсъзнателно търсят такива ситуации. Когато пораснат, носителите на тази директива прибягват до всякакви способи за саморазрушение. Това може да бъде алкохолна зависимост, нарко-зависимост, криминални действия. Именно те, усещайки се безполезни, ненужни и недостойни за любов, по-често от другите мислят за самоубийство.
Този род „възпитание” съдържа в себе си лъжа и манипулация, а първата директива има няколко скрити смисъла:
– Първият е, че възрастните прехвърлят на детето (което е слабо и зависимо същество) отговорността за своите собствени нерешени задачи.
– Вторият съдържа подсъзнателното умозаключение на детето „най-добре въобще да не се бях раждал”. Крайно решение на проблема тук се явява мисълта за самоубийство, а изход от ситуацията могат да бъдат чести травми и другите видове саморазрушение, за които стана дума – алкохолизъм, наркомания, увлечение по екстремални видове спорт. Това се случва, защото според инстинкта си за самосъхранение детето се учи да се грижи за своята физическа безопасност в такава степен, в каквато чувства себе си като нужно за обкръжаващите го близки.
– Третият смисъл – това отношение към себе си не дава на детето възможност да реализира своите способности в различните сфери на живота. Често пъти физическите травми и заболявания му пречат да се приспособи към реалния живот и го правят пряко зависимо от родителското обкръжение. Ако детето получава често физически травми, боледува или просто се окаже неприспособимо към реалността, то родителите получават допълнителни поводи за безпокойство и тревога за него, а то – допълнителни възможности за подхранване на чувство за вина. И кръгът се затваря.
– Четвъртият смисъл – нагласата „не живей” подсъзнателно тласка детето към нарочно, провокационно хулиганско поведение извън къщи, сякаш специално се навира и набутва за наказание. След приключване на наказанието се снижава нивото на чувството за вина у детето, защото е много по-лесно и по-просто да изпитваш вина заради счупено стъкло или за разбит нос, отколкото да изпитваш постоянно чувство за вина, без да знаеш защо. Крайният вариант тук е многократното влизане в затвора, което пък е и един от отговорите на въпроса защо децата на „прилични” семейства стават углавни престъпници.
В случаите, когато родителят оскърбява детето или го бие, посланието „не живей” се предава открито (Стюарт, Джойнс, 2000).
Донякъде е парадоксално, поне на пръв поглед, но и децата, които са прекомерно закриляни и под опека, и безнадзорните деца, се оказват в еднаква ситуация, ако са получили директивата „не живей”. Само дето за първите тя звучи като „Не живей своя живот, а моя”, а за вторите – „Твоят живот пречи на моя живот”.
На възрастния човек, който в детството си е получил такава директива, се налага непрекъснато да доказва на себе си и на другите, че той значи нещо, че е важен за живота си.
Първата директива изисква особено внимание към себе си. Думите ѝ застрашават най-ценното в нашия живот – неговия смисъл (Дедова, 2007).
Децата на такива родители системно предизвикват ситуации, в които излишно излагат живота си на риск. Те често избират професиите на полицаи, пожарникари, военни кадри, при които може да загинат, изпълнявайки служебния си дълг. Така биха извършили индиректно самоубийство, изпълнявайки родителската заповед от детството.
Според Горностай поетът с китара Владимир Висоцки е носител на първата директива. При него се е формирал жизнен сценарий на самоубиец, който се е реализирал в такива деструктивни тенденции като алкохолизъм, наркомания (бавно самоубийство), склонност към рискове и опасни видове дейност.
2) Втората директива е „Не бъди дете”. Тя се проявява с изказвания от вида: „Не се дръж като малък!”, „Време е да пораснеш” или „Кога най-после ще пораснеш?!”, „Не се прави на малък”, „Време ти е да станеш самостоятелен”, „Вече си голям”, „Не си малък, че да капризничиш” или „Ти вече не си дете, за да…” и пр. С други думи – проявява се в изказвания, които неявно описват състоянието на детството като лошо, а състоянието на възрастност като добро. Често тази директива се дава на по-голямото или на единственото дете в семейството. Когато пораснат, такива деца имат специфични трудности: от една страна са научени да поемат върху себе си отговорността за другите, от друга страна имат непонятна за самите тях вътрешна бариера при общуване с деца. Те, например, казват: „Не знам какво да говоря с детето” или изпитват напрежение и неестественост, общувайки дори със собствените си деца. На тях им е по-лесно да научат на нещо детето си или да го въвлекат в работата си на възрастен (нали от детство са научени да бъдат възрастни), отколкото да споделят детските интереси или да живеят общ живот с него. Те не разбират за какво може да се говори с дете, защото собственото им детство, което дава за цял живот заряд за творчество и непосредственост, е било под забрана (Естественото дете). Затова собствените им деца също получават тази директива и се стремят бързо да станат възрастни. Особено остро звучи тази директива в непълните семейства, в които майката казва: „Ти си моята единствена опора”. Понякога такива хора се научават много силно да потискат своите „детски” желания. Но точно желанията на Естественото дете са свързани с нашите творчески способности и спонтанното им проявление. Така често се потискат едновременно и „забранените” детски желания (Адаптираното дете), и творческите прояви (Естественото дете), и даже сексуалният живот.
В една притча се разказва за нов работник, който се обърнал към своя майстор:
– Майсторе, родителите ми казаха да се пазя от теб.
– Пази се, бъди много внимателен, и ти ще повториш съдбата на родителите си – с теб няма да се случи нищо лошо, но и нищо хубаво.
Такива родители прехвърлят бремето на стабилността върху плещите на детето си, за да прикрият факта, че самите те като родители не могат да го осигурят. Детето се проваля, защото му поставят непостижими задачи и цели, невъзможни правила и очаквания. То формира чувство за вина, което не го напуска никога.
С потискането на детските желания, които са свързани тясно със способностите за творческа самоизява и спонтанност, често се потискат и „забранените” детски желания, свързани с материални вещи.
Последствията от тази директива могат да се проявят на различни нива, защото това постоянно сподавяне прилича на един булдозер – не се вижда какво има пред него и какво събаря, а какво остава след него. Затова си струва хората, усещащи в себе си действието на тази директива, да започнат да възраждат Детето в себе си, като удовлетворяват тези незабележими, но важни желания, които така добре са били научени до този момент да отхвърлят. Струва си да започнат именно с онези „детски” желания: красива дреболия, сувенир, дрешка, сладолед – и да се постараят да получат от това максимално удоволствие. Родителите не са оставяли детето да прави свои грешки в детството му, което може да „се поправи”, ако порасналата вече личност остави своето Дете да прави грешки понякога и да открива, че това не означава край на света. Така личността придобива увереност да пробва нови неща.
Мотивът на родителите е желанието им да прехвърлят на детето си част от своите родителски задължения, а когато то порасне – да го управляват като в детството му (Дедова, 2007).
Детето, което поема повече отговорности, винаги трябва да е най-доброто – перфекционизъм във всички области.
Детето, принудено да поема отговорностите на възрастните, принудено да играе ролята на родител, бива лишено от ролевите модели, които оформят неговата идентичност. Такива деца растат с убеждението, че ролята им е да се грижат за другите, без да очакват нищо в замяна. Намират си възрастни партньори, за които да се грижат, каквито са били родителите им. Децата на алкохолици често се женят за алкохолици, защото в сценария на алкохолика съпругът/съпругата има сценарий на съпруг/съпруга на алкохолик.
За родители, изпитващи дълбока неудовлетвореност от живота си и страх да не бъдат изоставени, е важно да държат децата си в зависимо положение и да запазят това положение завинаги. Подобно положение също често води до размито чувство за идентичност у възрастното дете на такива родители. Те са мотивирани от дълбокото неудовлетворение от живота и страх да не бъдат изоставени. Колкото повече детето пораства, толкова по-силно те дърпат конците, които го държат в зависимо положение, откъдето идва и замъгленото чувство за идентичност на възрастното дете на властни родители. Тези деца се затрудняват да се изживяват като отделни личности, извън обсега на родителите си, и не разграничават собствените си потребности от тези на родителите си. Те се чувстват лишени от сила. Предаването на контрола над собствения им живот се отлага с години или не се извършва никога (Форуърд, 2002)
3) Директивата „Не пораствай, не ставай голям” (съответства на инюнкцията „не пораствай”) е противоположна на предната и е отправена към по-малкото или отново към единственото дете в семейството. Затова единствените деца се оказват в най-неизгодна позиция, тъй като могат да получат няколко директиви, противоположни по смисъл. Това затруднява развитието на личностната им автономия и психологическото отделяне от родителите. В бита тази директива се изразява чрез фрази от типа: „Мама никога няма да те изостави”. Или в изказвания като: „Малка си още да се гримираш”, „Не бързай да пораснеш”, „Детството е най-щастливото време от живота”, „Аз на твоите години още играех на кукли/народна топка” и пр. На практика не може пълноценно да се развие Възрастния, но се потиска и Естественото дете, което го енергизира.
Мотивът на родителите е желанието да привържат детето към себе си и то да няма собствен живот. Такава директива дават родители, които панически се страхуват от порастването и психосексуалното съзряване на собственото си дете, и от момента, когато то ще изостави семейството, оставяйки ги, както в началото на семейния им живот – сами един срещу друг. На възрастните, получили такава директива в детството си, им се струва, че никога няма да пораснат. Фразата „Мама никога няма да те изостави” остава в детското безсъзнателно като ръководно правило от рода на „Аз нямам право да стана чак толкова самостоятелен, че да живея без майчината поддръжка”. Такива деца се чувстват виновни, „предатели” спрямо собствената си майка, ако, примерно, се влюбят. Често хора с тази директива изобщо не могат да създадат свое семейство, а ако създадат, продължават да живеят с родителите си и дори се развеждат, защото „животът им е немислим без мама”. Така че предчувствието им, че може би никога няма да пораснат, се оправдава. Те остават деца на своите родители, вместо да станат родители на собствените си деца. Те трябва да осъзнаят и да приемат правото и отговорността да създадат свой собствен живот. На човека е дадена свобода на избора – това е изходният пункт. Но този дар е коварен, защото ни е дадена и свободата за отказ от свобода. И ако човек върви по втория път, то той се отказва от собствен живот, отдавайки го във властта на чужд жизнен сценарий, а родителите му придобиват правото на два живота. Освен това такива хора би следвало да помнят, че техният начин на съществуване рано или късно може да обезсмисли многогодишните усилия на техните родители да възпитат у тях навици за самостоятелен живот. Разплатата настъпва неизбежно под формата на взаимни упреци. Затова възрастният има право да не иска от никого разрешение за собственото си порастване (Илюшина). Един от клиентите на С. Форуърд споделя, че се чувства изцяло зависим от майка си, не може да постигне истинска близост, чувства се самотен. Връзките му с другия пол са все несполучливи, изпитва страх и объркване от обвързване… Той се бунтува срещу това положение, но неговият бунт всъщност е не толкова срещу майка му, колкото срещу потъпкването на собствените му желания. Стараейки се да не отстъпва на майка си, се лишава от връзки с жена, заблуждавайки се, че е „истински мъж”, потъпква собствената си воля.
4) Четвъртата директива се нарича „Не мисли”. Тя се изразява в живота с изисквания като: „не разсъждавай, а прави това, което ти е казано”, „не ми се прави на умен”, „недей да оригиналничиш”, толкова често чуваното „като пораснеш, ще разбереш”, „ако много знаеш, бързо ще остарееш” и др. Използват я̀ родители, които постоянно подценяват способността на детето си да мисли.
Ставайки възрастни, хората, получили такава директива, често изпитват мъчително чувство на загуба, чувство на празнота в главата, когато трябва самостоятелно да решат конкретен проблем; изпитват дълбоко недоверие към резултатите от собствения си умствен труд; често извършват необмислени постъпки, оставящи у тях чувството на недоумение „Как можах да направя това?!”. Не е изключение да ги мъчи главоболие, което прави самия мисловен процес невъзможен. Ако в главите им се появят някакви необичайни мисли, тези хора се стремят да ги „заглушат” по различен начин – с алкохол, като спортуват, чрез хоби или развлечения на принципа „да се мисли много е вредно”. Срещам толкова хора, които са подвластни на тази директива. Мисля си дори дали това не е функция на „новото време” (сурогатна култура, девалвирал морал, изместени приоритети…). Много хора не умеят да „разсъждават”, само защото не са научени на това или по-скоро, защото им е било забранявано в детството – „Действай, без да разсъждаваш”.
Хората, получаващи такава директива, изпитват дълбоко недоверие към резултатите от собствения си умствен труд, често извършват необмислени постъпки, които предизвикват у тях недоумение („Как съм могъл да направя това?”).
Вариант на директивата е „Не мисли за нищо определено”. Например, за да отвлече детето от травмиращ проблем, майката отговаря на въпросите му с думите: „Не мисли за това, забрави го”, с което го лишава от възможността рационално да реши поставения пред него проблем, а себе си – от възможността да се включи – в сътворчество с детето си, в осъзнаването на случилото се, за да не се случва и в бъдеще такава ситуация. И детето се учи да мисли за каквото му харесва, само не и за своите проблеми. А внушенията от типа „забрави” или „отвлечи си вниманието” в последствие могат да се отразят както на паметта, така и на вниманието.
Хората, привикнали „да действат”, а не „да разсъждават”, е добре да се научат да увеличават паузата между възникването на ситуацията и своите действия. Добре е да погледат ситуацията като зрители в кино, да отработят в себе си функцията на наблюдател, временно да увеличат дистанцията между себе си и ситуацията, да я разгледат сама по себе си. Възможно е в това отношение да се използва медитативна техника. А при главоболие е много ценен навикът да се задава въпросът: „В каква точно ситуация или при каква мисъл ме заболя главата?”. Действайки по този начин, те ще засилят способността си за самоанализ и ще открият тези ситуации и теми, които главоболието „забранява”.
5) „Не чувствай” е директива, която се „залага” с фрази от типа: „Как не те е срам да се страхуваш от (куче, тъмно, баба Яга)”, „И на мен ми е студено, но търпя”, „Не си от захар, няма да се стопиш”, „Изяж си всичко, което е в чинията, дъното трябва да се види”, „Как смееш да отговаряш на майка си (баба си), та тя …”.
Тази директива може да се изрази в два варианта: да се отнася към собствените чувства или към физическите усещания. В първия вариант се проявява чрез фрази от рода на: „Как може да те е страх от това куче, та то не хапе” или „Как може да се ядосваш на учителката, че тя се грижи за теб като майка”. Най-често под забрана се оказват емоции като гняв и страх, но от тази забрана те не изчезват, а се натрупват и при възможност се изсипват в огромни количества върху „незабранени” обекти. Например момчето, на което са забранили да се страхува от кучета, започва смело да минава покрай кучета, но става тревожно по характер, губи почва при всяка нова ситуация. Страхът от кучета благополучно се трансформира в какъвто и да е друг страх, например в страх от тъмното. Детето, на което вкъщи са забранили да проявява гняв (дори да е справедлив) спрямо учителката, започва да „разрежда” този гняв върху по-малките или по-слабите от него деца.
Ако забраната касае физическите усещания, то човек може да изгуби контакта със собственото си тяло и да престане да възприема неговите сигнали за самозащита и ориентация в реалността. Примерно, ако вали дъжд и майката с детето си е навън, а детето хленчи, че му е студено, тя се дразни и отговаря: „Стига, де! Де не си от захар, няма да се стопиш” или „Ти си мъж, трябва да търпиш”. Детето, научило се да игнорира телесните усещания, лесно може да загуби чувството за физическа безопасност и да стане склонно към травматизъм. Или пък, ако всеки път, когато човек е разстроен, му дават нещо вкусно, той може да реши, че единственият способ за утешаване, е яденето и тази заповед понякога може да стане причина за излишно тегло и вредни навици. Сред възрастните, получили тази директива в детството си, често се срещат хора, страдащи от затлъстяване, които се опитват старателно да отслабват. Те обикновено казват, че ядат съвсем малко, но всъщност изяждат много повече храна, отколкото са нуждите на организма им. Работата е там, че физическите им усещания ги лъжат, т.е. те са под натиска на действието на директивата и са започнали да се „подлъгват” още в тази възраст, в която са усвоили родителското изискване „трябва да изяждаш всичко, което ти е дадено”, „трябва да се вижда дъното на чинията”. Загубата на контакта с чувството за засищане и личните вкусови пристрастия е цената за стремежа на човека да бъде послушен и „да не огорчава мама”.
Осъзнаването на забраната за преживяване на определени емоции не изисква непременно незабавното им изразяване. Напротив, осъзнаването на емоциите позволява да се избере адекватна емоционална реакция. На езика на транзакционния анализ това означава, че Възрастният „поема нещата в свои ръце”. Например човек, осъзнавайки, че го дразни началникът му, а по принцип не е раздразнителен, може да избере не да се „разтовари” върху жената и децата вкъщи, а да избере нещо по-рационално.
Децата, получили послание да бъдат „емоционално невидими”, са били научени да не показват истинските си емоции и чувства. Лъжата променя цялата личност, води до развиване на ниско самочувствие, неувереност, болезнена плахост. Стига се до формирането на сценарий на изолиран живот на самотник поради сляпата лоялност към родителското семейство, която разрушава всяка възможност за щастлив сценарий. Потискането на емоциите като дете води до превръщането на потискането в модел на поведение в живота му като възрастен (Форуърд, 2002).
6) Шестата директива „не постигай успех ( не се стреми към успеха)” се предава от родителите посредством „възпитателни” разкази от типа: „Ние самите не можахме да получим висше образование, но се отказваме от какво ли не, само и само ти да завършиш университет”. Или директно заявление то типа: „Нищо няма да излезе от тебе”, както и фрази от типа: „Не можеш да се справиш с това, дай аз да го направя”, „с две леви ръце си”, „кашкавалени ръце”, „аз не съм имал/а възможност да нося хубави дрехи, нека сега моят син/дъщеря да изглежда добре”, „на твоите години аз нямах всичко това”. В основата на такава директива е заложена безсъзнателната завист на родителите към успехите на детето им.
Възрастните, получили в детството си такава директива, като правило са много трудолюбиви и състрадателни, но сякаш все късметът им убягва – в последния миг работата, в която са вложили всичките си сили, се сгромолясва, проваля се и то – по независещи от тях причини. Те имат проблем със завършването на нещата, които започват. Примерно студент завършва дипломната си работа и се готви да представи прецизен чертеж, но в последния момент, точно преди защитата, върху чертежа си разлива чаша кафе. Неговото безсъзнателно си прави тези шегички с него, пречейки му да стигне до успех, за да не се налага на баща му да завижда и да бъде нещастен. Това няма нищо общо със съзнателните намерения на студента.
Родителският мотив при тази директива е едновременно самоутвърждаване и преживяване вместо и с детето – „ти не можеш, дай аз да го направя”, подсъзнателна завист към успехите на детето. Причината е собственото нереализиране в живота. Детето си мисли: „Тук всичко е по-важно от мен” или „Никога няма да моля за това, което искам”.
Хората, усещайки в себе си действието на такава директива, вероятно трябва да довършват важните дела в присъствието на доброжелателни свидетели, като това присъствие би им позволило да компенсират частичната загуба на чувство за безопасност в момента.
7) Седмата директива е „Не бъди пръв (не бъди лидер, не се стреми към успеха)”. Тя се предава с фрази от типа „бъди като другите”, „бъди като всички”, „не се отличавай”, „не се извисявай”, „не ставай бяла врана”, „да не си по-добър от другите” или ”ти трябва повече от другите да…”.
Директивата никак не е безобидна, защото в живота има ситуации, когато опитът, статутът, а и възрастта подтикват да се поеме отговорност и за себе си, и за другите. Но човек, получил такава директива, намира възможност да избяга от отговорност дори в такива ситуации, в които обективно влошава своето собствено положение и положението на свързаните с него хора. Тази директива затваря пътя за разкриване на способностите в колектив. Може, докато е ученик или студент, такъв човек, който не е посредствен, а има способности, да чака кога ще го забележат, но сам, по собствена инициатива, никога да не ги прояви. По-нататък това усложнява отношенията в колектива и в обществото.
Можем да си представим следната ситуация: грубияни закачат и дразнят момиче. Покрай тях минава момче с тази директива и, вместо да защити момичето, то си мисли: „Нищо не съм видял, това не е моя работа” и отминава.
Мотивът на родителите е да предпазят своето дете от всички неблагоприятни ситуации в живота. Като правило те силно се безпокоят от чувството на завист, което, според убеждението им, предизвикват у другите. Собственият им страх от завистта ги подтиква с най-добри намерения да дават на децата си такава директива – да не би и детето им да предизвиква завист у околните.
Нестандартното и творческото мислене предизвикват у хората, получили такава директива, сериозни притеснения и мисли от рода на „Струва ли си, за какво ми е” и пр. Те остават цял живот подчинени – и на работа, и вкъщи.
8) Осмата директива „не принадлежи” се предава от родители, които сами имат проблеми в общуването и виждат в детето си „единствен приятел”. Смисълът на директивата може би може да се разшифрова така: „не принадлежи на никого другиго, освен на мен”. Характерни фрази и изречения са: „ти си единствената ми опора”, „какво щях да правя без теб”, „не очаквах това от теб”, „разбирам, че Х е направил това, но ти как можа да го направиш”, „ти си ми по-особен, не си като всички” и др.
Мотивът е, че родителите искат всячески да подчертаят колко е изключително детето им, как то не прилича на другите деца и то – в положителния смисъл (ти не си като всички).
По принцип с възрастта самооценката на такива хора става адекватна. Те не се чувстват нито по-високо, нито по-ниско от другите, но в компания са някак „отделно”. Не им е познато чувството за „сливане, за единство с групата”. Човек не може сам да си обясни причината за такова усещане, защото той прави в компанията всичко, което правят и другите, старае се да бъде като всички. Дедова дава за пример формулировката на един от нейните клиенти с тази директива за посочения проблем. Този млад човек бил в приятелска компания, където пеели и свирели на китара. Той имал чувството, че всички пеят в хор, само той пее отделно, само че никой не се досеща за това.
Като станат възрастни, подобни хора са обречени да чувстват себе си не като всички други. Тях винаги ги тегли към спокойната и уютна атмосфера на родителското семейство – точно това, към което се домогват самите родители, даващи директивата.
Тези усещания изчезват напълно само в ситуации на групово противопоставяне пред някаква опасност, когато възникващото чувство на солидарност и другарство заместват предишните инфантилни личностни преживявания. Другият вариант на освобождаване е здрав и надежден брак, изграден на основата на уважението и доверието между съпрузите.
9) Директивата „Не бъди близък (не се доверявай)” прилича на предната, но ако предната се проявява в група, то тази се проявява при отношения с един близък човек. Характерните фрази и изрази при нея са: „Не бъди откровен с чужди хора”, „Не бива да се доверяваш на мъжете/жените”, „Мислиш, че твоите чувства са му/ѝ нужни?”, „На никого не бива да имаш доверие, даже на себе си”, „Мъжете/жените са непостоянни, с тях винаги трябва да си нащрек”, „Не вземай нищо от чужд човек” и др.
Родителите, даващи такава директива, внушават на детето си, че на никого, освен на тях, не бива да се доверява. Общият смисъл на директивата е „всяка близост е опасна, ако това не е близост с мен”. Причина за директивата е горчивият опит със собствените им родители. Но ако на никого не се доверяват, включително на противоположния пол, защото по заповедта на родителите всички са поставени под един знаменател – „всички са еднакви”, как биха могли откровено да признават своите чувства? На какво могат да разчитат в отношенията, които се опитват да създават? Ако не се доверяваш сам, то и другите няма да ти се доверяват. Възрастните, получили в детството си такава директива, често имат трудности в сексуалните отношения. В други случаи имат проблеми в емоционалните контакти. Във взаимоотношенията с противоположния пол те постоянно се оказват в ролята на жертва, която все лъжат и изоставят.
Интересно е, че независимо от тяхната подозрителност, ситуациите с предателства и измами ги преследват не само в сферата на личните отношения, но и в делови ситуации. Работата е там, че честно изпълнявайки директивата „не се доверявай”, те така и не са могли да се научат да анализират ситуациите – къде, на кого и до каква степен могат да се доверяват.
10) Десетата директива се нарича „Не прави”. Смисълът ѝ е: „Не прави сам – това е опасно, вместо теб ще го направя аз”. Характерните изречения и фрази са: „Ще си пишеш домашните, след като се върна от работа”, „Отначало ще почна аз, ти ще гледаш и после ще го правиш сам”, „Не ми пречи да (готвя, мия съдовете, чистя…)”, „Аз сам/сама ще направя това”.
Родителят се опитва да живее вместо своето дете и не разрешава то да получи необходимия му житейски опит. Възрастните, носещи влиянието на тази директива, изпитват мъчителни трудности в началото на всяко начинание, даже да е добре познато, като пране, писане на съчинение, подреждане на гаража и пр., което е противоположно на носителите на директивата „не постигай успех”, които имат затруднения с довършването на нещата. Те постоянно отлагат започването на работата, често попадат в безизходна ситуация, но няма как да се сетят, че всичко е заради заръката на родителите „не прави сам, почакай ме”. Такива хора често биват упреквани в слабоволие, но не става дума за воля, а за послушанието, което е станало съвършено безсмислено, защото мама вече няма да дойде нито в службата, нито на кое да е работно място.
Такива хора, както и носителите на директивата „не постигай успех”, е добре да започнат работа (или каквото и да е друго начинание) пред свидетели или заедно с единомишленици, за да не остават „насаме” с директивата си.
11) „Не бъди самият себе си” се изразява с фрази от типа на: „Защо твоят приятел (приятелка) може да прави това, а ти не можеш?”, „Прави като мен”, „Виж мен, пред теб е жив пример (бъди като мен)”, „Аз на твоите години…”, „Ако ти беше момче/момиче, щях да имам по-малко проблеми”.
Директивата се проявява в два варианта. Първият се създава при недоволството на родителите от пола на детето им. Вторият се изразява с изказвания от вида: „стреми се към идеала”, „дано да приличаш на…”, „защо приятелят ти може, а ти – не”. Желанието на родителите е „исках да го направя, както трябва”, но в крайна сметка се получава един и същ резултат – „получи се, както винаги”. Явният смисъл на тази директива е родителят да предизвика неудовлетвореността на своето някогашно състояние и да подбуди детето към действия. В скрита форма стимулира човека към непрекъснато тичане в затворен кръг, защото, бивайки постоянно неудовлетворен от себе си и мотивиран от завист (към някого или към нещо), първо ще започне постоянно да бяга от самия себе си (от своите задачи) и второ – ще бъде убеден, че чуждото винаги е по-хубаво, отколкото собственото. Затова детските психолози Волков и Волкова съветват родителите да не сравняват детето си с никакви други деца: нито с брат му/сестра му, нито със съседските деца, нито с негови другарчета или роднини (Волков, Волкова, 2009). А такъв човек е ясно, че много лесно се управлява, стига постоянно да му се подава нова стръв, нови примамки – материални, интелектуални или духовни.
Възрастният човек, който носи в себе си тази директива, постоянно се чувства неудовлетворен от себе си и счита това едва ли не за морална добродетел. За такъв човек другите казват, че е критичен към себе си повече, отколкото към другите. Ясно е откъде идва това – на него му трябва той постоянно да превъзхожда другите, пък макар и само по степента на изискванията, които предявява към самия себе си: „Вие сте по-ниско от мен, затова аз не мога да изисквам от вас това, което изисквам от себе си”. Такива хора живеят в състояние на постоянен мъчителен вътрешен конфликт. Добре би било да се научат „да обичат ближния като самия себе си”, вероятно тогава биха постигнали вътрешен мир и хармония.
12) Дванадесетата директива е „Не се чувствай добре”. Включва посланията „Не бъди здрав; не бъди психически здрав” (по Стюарт и Джойнс). Тя се предава от родители, които говорят в присъствието на децата си: „Независимо, че на сина ми (дъщеря ми) времето не му стига, той (тя) успява с всичко”, „Въпреки че детето има висока температура, успя да си научи стихотворението (направи контролното за отличен, научи си уроците)”, „Той пропусна толкова много от училище, но пак получава отлични оценки”; „Въпреки че ми е слабичък, сам прекопа цялата леха (почисти стаята, пренесе дървата)” или „Нали знаете какъв е слабичък, пък и много често ми боледува” и др.
Родителският мотив е желанието детето да развие чувство за собствената си значимост. Човек, получил такава директива, се научава от една страна да мисли, че болестта привлича към него всеобщото внимание, а от друга – да очаква, че лошото самочувствие ще повиши цената на всяко негово действие. Такъв човек винаги ще показва такива свои качества, които да го извисяват над останалите.
Последствията от такова поведение могат да бъдат печални, защото тези хора не симулират, а използват реално заболяване, за получаване на психологическа изгода. В резултат на това, естествено, състоянието им се влошава. Постепенно историята на живота на такива хора се превръща в история на болестта им. В този случай е добре да се замислят дали си струва тази игра, защото най-ценното в живота на човека е здравето. На себе си и най-близките си ние сме нужни здрави и силни.
