Част трета
Родителски директиви и сценарно програмиране
Вярваме, че сами планираме живота си, а съдбата ни се определя на първо място от нашите решения, от интуицията ни, от умението ни да мислим и адекватно да се отнасяме към ставащото около нас. Но, ако се вгледаме внимателно в събитията от нашия живот и от живота на околните, ще забележим определени закономерности.
Има хора, които постоянно имат проблеми на работното място и се налага да сменят местоработата си, но където и да отидат, отново се появява конфликт с шефа или колегите, подозират ги, не ги оценяват, набеждават ги, обиждат ги незаслужено и пр. Край тях, в която и фирма да отидат, все се появява „интриганти”, „завистници”, „съперници”, „заядливци”, които им пречат да се проявят пред шефовете и не им дават възможност да работят качествено.
Или някой цял живот се опитва да спести пари, отказва се от какво ли не, но все не може да събере определената сума, за която има планове. Друг уж винаги помага на хората, а непрекъснато се натъква на неблагодарници, заради което страда, укорява се за недалновидността си и на всичко отгоре се оказва, че и този, на когото в момента помага, е от същия сорт.
Има и такива хора, които с огромен ентусиазъм се захващат с нещо ново: обнадеждаващо начало, светли перспективи, широки възможности, но … скоро интересът им затихва, накрая нищо не излиза и работата така остава недовършена. Самият човек се втурва в ново начинание със същия ентусиазъм и всичко се повтаря с известни вариации.
Създава се впечатление, че хората действат по някаква зададена схема, при която се сменят обстоятелствата и времето, но видът на самите действия е неизменен и събитията се повтарят, като че ли се разиграва един и същи сюжет, само че на нова сцена и с различни актьори.
Ерик Бърн обръща внимание на тази закономерност: животът на едни е низ от успехи, други се сблъскват само с неуспехи, трети са вечно унижени, четвърти – постоянно напускани от съпрузите им… Бърн забелязва, че това повтаряне на удари или пък, точно обратното, на дарове от съдбата, не е случайно. Същността не е във външните обстоятелства, а в особената безсъзнателна структура, която определя живота на човека. Тя сякаш заставя някои да се влюбват в недостъпни жени, други – да се захващат все с неосъществими проекти, на трети разрешава да постигат с лекота всичко.
В концепцията на Е. Бърн има едно парадоксално твърдение – хората не винаги искат да побеждават и да бъдат победители, понякога им е по-приятно да губят (макар сами да не съзнават това), понякога са им необходими нещастия и те си ги създават сами. Бърн дава няколко обяснения за този феномен. В единия случай човек си прави лошо, за да не бъде още по-лошо. Така се получава заради внушения от детството, че, примерно: жените винаги, рано или късно, изоставят мъжете и, колкото по-дълго живееш с една жена, толкова по-зле се чувстваш после; че много хубаво не е на хубаво и, в крайна сметка, успехът води до катастрофа и пр. И човекът проваля делата си или изоставя любимата с цел да предотврати по-голямото нещастие. Освен това в безсъзнателното се съдържа предсказание за нещастието, на което човек няма силите да се противопостави. Така понякога вреди сам на себе си, като не се надява на нищо по-добро, не разчита да му се размине още по-лошата съдба. Бърн казва, че във всеки от нас има някакъв „малък човек”, който определя съдбата на „големия човек”, сверявайки това с особен запис (сценария), който са оставили в безсъзнателното на човека неговите родители.
Като правило повтарящите се събития означават, че в живота ни има сценарий. Сценарият е съществуващ в нашето подсъзнание жизнен план, който се формира в ранното детство и постепенно се разгръща в продължение на много години, често въпреки нашата воля. Сценарни елементи присъстват в по-голяма или в по-малка степен в живота на всеки човек, колкото и свободен (от условности и стереотипи) и независим (материално и морално) да се счита. Значимостта и относителното им тегло в живота на всеки от нас е различно. Някои цял живот следват определен сценарий. Други планират живота си, стъпвайки на свободната си воля и на собствените си стремежи (Летова).
Бърн смята, че сценарият се гради на основата на „семейните инструкции” (послания), че „…много от тях се явяват нещо като родителски „команди”, насочени към детето, които то е принудено да изпълнява, още повече, че за него е важно да удовлетворява родителските изисквания, да доставя удоволствие на родителите си, да печели обичта им” (Левкова, 2003). Идеята на Бърн е, че в основата на сценарното програмиране е несвободата на личността, а повечето възпитателни родителски похвати представляват замаскирани „команди” (забрани, директиви) на родителите спрямо детето.
„Талантливите възпитатели, които умеят изкусно да заобикалят крайъгълните камъни на възпитанието, без да потискат здравия рефлекс и в същото време да обучават на социалните норми, са единици. Повечето хора, притежаващи в една или друга степен знания за възпитанието (по наследство от бабите си или получени в институт – няма значение), възпитават така, както могат и както им позволява собственото им възпитание” (Рубштейн, 2006).
Според Щайнер сценарият се основава на послания във вид на заповеди и предписания, които се надценяват поради много фактори: важността на източника им – баща, майка или друг значим близък; акцента, добавен към посланието; наказания, награди, повторение, безпомощност и податливост (Щайнер, 2003). Той казва още, че до всеки човек, включително в детството му, достига огромно количество информация. Тя протича през определен „филтър”, като част от нея винаги се игнорира (особено ако е противоречива), а друга „се взема присърце”. Важно е коя точно ще бъде взета присърце. А ролята на филтър за информацията, според Левкова, играе изградената вече жизнена позиция (Левкова, 2003). Това е доминиращата тенденция (според терминологията на Е. Ериксън): доверие или недоверие през първия период от детството, автономия или съмнение в себе си – през втория. На тази основа някои от родителските послания могат да бъдат игнорирани, а други могат да изиграят ролята на механизми при формирането на жизнен сценарий. Щайнер припомня, че информацията достига до трите Его-състояния, като уточнява, че това са три нива на осъзнаване (Щайнер, 2003).
Не всички забрани (директиви) са сценарни. Съществуват и „Възрастни” – такива, каквито човек сам за себе си формулира. Като правило те са свързани с Его-състоянието Възрастен, а не с Его-състоянието Дете. Човек може да носи сам отговорност за взетите решения и у него не се появява вътрешна бариера всеки път, когато той нарушава такава своя забрана. Възрастният преработва творчески жизнения си опит и винаги трезво оценява ситуацията, не губи контакта с реалността, с „тук и сега”.
Сценарните или „Родителските” директиви, за разлика от „Възрастните”, са абсолютни. Те не могат да се подлагат на съмнение и на ревизия. Мотивите за действие, свързани с такива забрани, като правило, са неосъзнати и човек е сякаш подвластен на някаква неведома сила. При опит да се наруши такава директива, най-малкото, което настъпва, е усещане за дискомфорт, чувство за вина, понякога има някакви физически усещания. В по-сериозните случаи при нарушаване на сценарните директиви може да настъпи „сценарна разплата”, изразена под формата (примерно) на психосоматични заболявания. Обикновено човек изобщо даже не се досеща, че при него действа някаква забрана. Например, той може да си мисли, че за него не е свойствено да проявява агресивност, а в същото време просто си е забранил даже да мисли за това, че такава може да се появи при него.
К. Кирилов разглежда различните „модели на действителността”, които се съдържат в различните субструктури на нашето Его – Естествено дете (ЕД), Адаптирано дете (АД), Родител и Възрастен. Точно формираните в някои от тези субструктури „илюзии” са основата за създаване на сценарий. „Илюзиите”, всъщност, представляват опредлени правила или забрани, „записани” в състоянията Дете и Родител, или направо готови сценарни модели (Кирилов, 2005).
Механизми на сценарното програмиране в рамките на теорията за сценарния анализ: манипулации, внушаване, управляване
В реалността хората непрекъснато се опитват да контролират живота на другите. Това се получава понякога неусетно, понякога – по-грубо и осезаемо. С временен успех или неуспех хората се „управляват” един друг. В случая под „управляване” можем да разбираме въздействие и влияние върху поведението на другия. В повечето случаи желанието на хората е да въздействат само позитивно, само по посока за благото, с най-добри намерения и само в интерес на другия. Така ли се получава, обаче, на практика? Наистина ли знаем кое е най-добро за другия?
Много е лесно да объркаме управляването с друг вид отношения, например с оказването на помощ или сътрудничество. Затова уточняваме, че управляване наричаме всяко въздействие от страна на един човека (А) върху друг човек (В), ако то предварително определя вида на последващите действия на В, така че те да служат за постигане на цели, поставени от човека А (Иванова, Соколова, 2007).
„Манипулирането е вид психическо въздействие, при което се осъществява скрито подбуждане на друг човек или на хора към определени действия с оглед постигане на едностранна изгода за манипулатора – сугестор, комуникатор и т.н.” (Десев, 2008, с.242).
„Внушаването е реално съществуващо явление в ежедневното общуване и взаимовлияние между хората, един от основните методи на психическото въздействие на човек върху човека. Основен критерий за успешно внушаване е действието по внушение, т.е. възпроизвеждането, а не възприемането. От гледна точка на физиологията на ВНД то е защитен механизъм срещу нервно-психическо претоварване, пренапрежение и преумора” (пак там, с.78). Андраханова нарича „родителски оценъчни определения” внушенията, които могат да изглеждат съвсем невинно на пръв поглед, но изиграват често ролята на сценарни послания, отправени към малкия човек. Те могат да бъдат под формата на опредлени имена, с които родителят се обръща към детето, емоционални реакции от страна на възрастните, когато детето се оказва не на висота (според тях), директни или косвени оценки (Андраханова, 2008).
В семейната среда най-често се упражняват различни видове въздействие. Членовете на семейството влизат в роля А или в роля В, т.е. – управляват или са управлявани. Семейната среда е от решаващо значение за формирането на детската личност. Семейството няма съперник като фактор за формиране на ценностната система, то не може да бъде заменено от институции. Семейството се гради върху ценности – чрез емоционална обвързаност, на основата на добронамереността, за разлика от социума, който се гради върху основата на правото – закони, дълг. Атмосферата в семейството е специфично нещо, което е резултат от характеристиките на личностите, които го съставят. Семейството може да играе ролята на патогенен психогенен фактор, ако още от ранно детство човек е травмиран от отношението към него. В останалите етапи от живота нерядко негативно въздействие върху психиката оказват или общата семейна атмосфера, или отделни негови членове – обичайно това е някой от родителите или двамата родители (Трашлиев, 2003). „Само по себе си отглеждането на детето представлява сложно приключение, при което повечето родители днес срещат много трудности” (Кембъл, 94). Родителите много често налагат свои решения на децата си, отправяйки им различни послания. Обикновено те правят това с най-добри намерения, но дали ефектът на тези послания наистина носи ползи за живота на детето?
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…
