Част втора
Жизнен сценарий
Е. Бърн казва, че всеки човек има свой жизнен сценарий, чийто модел се набелязва в ранните детски години. „Сценарият – това е постоянно действащ жизнен план, създаден в детството под въздействието на родителите. Това е психологическа сила, тласкаща човека към неговата съдба, независимо от това дали той ѝ се съпротивлява или ѝ се подчинява доброволно” (Берн, 2002).
Сценарият изисква:
1) родителски указания;
2) съответстващо развитие на личността;
3) решение, взето през детството;
4) реална заинтересованост към съответния метод за успех или неуспех;
5) правдоподобност.
Първият, най-архаичният вариант на сценария, се създава в съзнанието на детето в тази възраст, когато за него реални са само членовете на семейството му. Родителите представляват за него огромни фигури, надарени с вълшебна власт, каквито са великаните, гигантите, чудовищата от митовете, макар и само за това, защото родителите са тройно по високи и много по-масивни от детето. Така водеща идея в работата на Бърн е това, че жизненият сценарий се основава на родителското програмиране, което е необходимо на детето по три причини.
1) То дава цел на живота, която иначе би се наложило да търси само. Детето обикновено действа заради другите, най-често заради родителите си.
2) То дава на детето приемлива възможност да организира времето си.
3) На детето е необходимо да се обясни как се прави едно или друго нещо. Да се учи само̀ е възможно, интересно и привлекателно, но не винаги е практично.
Сценарият на живота е това, което си е набелязал човек в ранното си детство (Берн, 2002). Детето взема решения за сценария на живота си без щателното обмисляне, характерно за възрастните хора при обмисляне на важни решения. Най-ранните решения са обусловени от чувства, а не от мислене и се вземат от детето, преди то да започне да говори. Жизнените сценарии се намират извън пределите на съзнанието и затова във възрастния живот човек може да се приближи най-много до спомените от детството си с помощта на сънищата и фантазиите. Човек живее своите сценарни решения, без да ги осъзнава.
При формирането на жизнен сценарий сценарните решения представляват най-добрата стратегия на детето за живеене в света, който често му се струва враждебен и даже застрашаващ живота му. Те се вземат в съответствие с емоциите и със способността му да тества действителността. Детето не мисли като възрастния. По друг начин изпитва и емоции. Емоционалният опит на едно бебе включва чувства на ярост, крайна зависимост, ужас и екстаз. Своите ранни решения то приема в отговор на възникването на тези чувства, затова те често имат екстремален характер.
Освен това още една особеност на възприемането на действителността от детето влияе при създаването на сценарий – участието на въображението в този процес. Детето може да си въобрази, че е всемогъщо, за да компенсира чувстовото си за безпомощност. То може да няма представа, че всемогъществото е добро, а безпомощността – лошо или, че всемогъщество и безпомощност са несъвместими. То се усеща едновременно и безпомощно, и всемогъщо. Безпомощно, защото ситуацията на детството способства за това. Всемогъщо, защото му се удава да управлява такива можещи великани – родителите си. В различните семейства децата са по различен начин безпомощни и всемогъщи. И съотношението между безпомощност и всемогъщество за децата е различно и зависи от съдържанието на родителските послания (Летова, Е-статия).
Не е задължително сценарното поведение да се демонстрира постоянно. При много хора то се „включва” под влияние на някакви стресогенни фактори, тоест – в случаите, когато се засилват емоциите и човек демонстрира ранни, основани на емоциите, решения. Общият ход на живота на повечето хора, обаче, съответства на съдържанието на техните жизнени сценарии (Чиркова, Е-статия).
Бърн не разработва специално въпроса за видовете сценарий, но говори за сценарии на победители и на непобедители (неудачници). Т.е. класификацията на сценариите е според типа герой, чиято роля играе носителят на сценария. Освен това сценариите на победителя могат да бъдат добри или лоши.
Победител Бърн нарича този, който достига поставената през себе си цел. Р. Гулдинг добавя, че в резултат на това преобразува живота си. Под победа се разбира това, че поставената цел се постига лесно и свободно.
Победен е човекът, който не достига поставената цел. Съществува и изключение от определението на Бърн в случая, когато детето в ранното си детство е решило: „За да ме обикнат мама и татко, трябва да умра”. В живота си на възрастен то се стреми да осъществи тази трагична цел. Сценарий с такъв край се счита за сценарий на победен, въпреки достигането на целта.
„Във всяко социално обединение, дори състоящо се само от двама души, всеки индивид се старае да влезе в такива взаимоотношения и връзки, които съответстват на любимите му игри; той се старае да играе игрите, свързани със сценария му; старае се да извлече най-голямото преимущество от всеки ангажимент. И обратното, избира или търси тези обединения, които му обещават най-големите преимущества; търси тези хора, които му трябват или играят същите игри; за интимните си отношения подбира тези хора, които са способни да изпълняват ролите в собствения му сценарий” (Берн, 1992, с.107).
Ученикът на Бърн, Клод Стайнер, определя два вида сценарии – драматични и обикновени (банални). Според същността си те също могат да бъдат добри или лоши. Един сценарий може да бъде драматичен и в същото време – добър, а друг може също да е драматичен, но лош. Драматичните се отличават от обикновените по това, че са напрегнати, експлозивни, привличат вниманието. Хората с такива сценарии живеят драматично – депресирани са до самоубийство, решават да убият някого и пр. Хората с обикновени сценарии решават да живеят спокойно, нормално, без да стават център на внимание, без да става нужда с тях да се занимават различни институции (Левкова, 2003).
Транзакционният анализ за развитието на детето
и неговия сценарий
„Човешкият живот е процес, а не застой”, „по условие човекът е развиващо се същество, защото светът край него непрекъснато се променя (в резултат на усилията на останалите хора) и човешкият индивид трябва също активно да се променя – за да може да продължи да съществува” (Левкова, 2003).
Способността за развитие е въпрос, тясно свързан с въпроса за периодизацията. Качественото възпроизвеждане на човешката личност налага необходимостта от периодизация на възрастовото развитие на човека.
Първите, предложили възрастова периодизация на децата, са античните философи Платон и Аристотел. Като основа те ползват своите представи за същността на психиката. Днес всички теории за периодизация на човешкия живот се базират на най-новите достижения на психологията (Стойков, 2001).
Бърн смята, че до десетгодишна възраст човек е определил в общи линии бъдещето си и неговият Възрастен, в съюз с Детето и Родителя, е отговорил на въпроса „Какъв съм аз и какво се случва на такива като мен”. Представата за това прилича на филм или друго художествено произведение, където човекът играе главната роля (Левкова, 2004).
При формирането на сценария се разкриват няколко важни елемента, които съответстват на различни стадии от развитието на личността. Те се наричат сценарен апарат (Берн, 2002). Етапите в изграждането и развитието на сценария могат да бъдат съпоставени и преоткрити в традиционната периодизация на развитието и констатираните от нея възрастови периоди, но периодизацията на Бърн има две особености:
1) в нея повечето периоди се окрупняват, като се обединяват по двойки – първи и втори, трети и четвърти, пети и шести;
2) етапи в сценарното развитие са времето преди раждането на детето (обхващащ не само пренаталното развитие, но и един продължителен период назад във времето, достигащ дори до прадедите на детето) и самото раждане, когато обстоятелствата, свързани с него, играят важна роля в сценария на детето.
До встъпването на човека в младежка възраст Бърн определя следните периоди:
1. дородов и родов;
2. ранно детство (1 – 3 г.);
3. средно детство (3 – 6 години) и „пластични години” (7 – 11 г.);
4. юношество (11 – 19 г.).
Периодът преди раждането на детето и самото раждане е характерен с това, че родителите си създават или имат вече създадени представи за историите и съдбите на хората от техните родове, за техните особености. Те си представят какво трябва да бъде тяхното дете, каква професия може да има, каква съдба, какво име ще носи, на кого ще прилича и т.н. По-късно тези представи и истории биват обсъждани с детето или му се внушават. Понякога тези предварителни внушения се откриват в характера и поведението на детето. За важните моменти, които по-късно биха могли да станат част от сценария, детето научава от родителите си и от други близки роднини. Научавайки някои обстоятелства, особености или специални моменти от раждането си, то може да ги включи по-късно в своя сценарий, особено ако по-често са му повтаряни или ако са трагични. Към този етап Бърн включва и избора на име, което често отразява очакванията на родителите за съдбата на детето, свързано е с някакви традиции на рода или пък с очакване за наследство (Левкова, 2004).
Вторият стадий на създаването на сценария е периодът на ранното детство. Всяко дете изгражда емоционалното си себеусещане според преживяванията, които има във връзката си с майката. То може да се усеща като „победител”, „непобедител” (или „неудачник”) според това доколко има усещането, че успява да овладее най-близките около себе си хора, които са неговият свят. „Победител” е, когато се справя, успява. „Неудачник” е, ако се усеща губещо всеки път, когато иска да бъдат удовлетворени желанията му (Берн, 2002). През целия последващ живот на човека това емоционално себеусещане се запазва. Това е основата, а едновременно с това е и движеща сила, и крайна цел на сценария.
През този период (до тригодишна възраст) се изгражда и жизнената позиция, която определя отношението на детето към себе си и към света. При малкото дете тя е свързана най-вече с емоционалното му отношение и самочувствието му, като изразява преживяванията му до момента, обобщавайки с кого детето се чувства добре или не. Към тази обобщена емоционална оценка се добавя значението на „добър” според изискванията на възрастните. Това става, след като детето проходи и се научи да спазва първото социално табу – да се пази чисто и да ползва гърнето. Неговата вътрешна позиция е двуполюсна и отговаря на въпросите „Аз какъв съм? Добър или лош?” и „Ти какъв си? Добър или лош?” (Харис, 1991; Левкова, 2004).
Формирането на Его-състоянията се осъществява още в най-ранно детство. До 10-месечна възраст детето формира Родител и Дете, но няма самостоятелност. От 10 месеца започва само̀ да избира реакциите си. Формира се Възрастният. Данните във Възрастния се натрупват чрез личен опит, като детето изследва света около себе си. Възрастният трупа опит, но Детето е, което ходи, пипа, разглежда, реагира със сетивата си – на звук, на светлина и пр. Търси само̀ разликите между концепцията за живота на своя Родител и на своето Дете. Така установява своя собствена „мислена концепция”. Всичко това – благодарение на факта, че вече се движи самостоятелно и почва да чувства по-голяма увереност.
Позициите „Аз не съм добър – Ти си добър”, „Аз не съм добър – Ти не си добър”, „Аз съм добър – Ти не си добър”, които се изграждат до третата година, са позиции на Детето. Едва след третата година започва изграждането на позицията на Възрастния – „Аз съм добър – Ти си добър”.
Третият период е този на средното детство (3 – 6 г.) и „пластичните години” (7 – 11 г.). През средното детство детето вече е отговорило на въпроса „Какъв съм аз?” и следващият въпрос, стоящ пред него, е „Какво се случва на такива като мен?”. В любимите приказки или други художествени произведения детето търси героя, на когото най-много прилича, идентифицира се с него и предполага, че ще му се случат същите събития, както на героя. По-късно в живота си то се опитва да ги реализира, търси сред обкръжението си хора, които отговарят на другите герои, а ако те не са съгласни, намира други подходящи партньори. Родителите на детето са активни участници в процеса на формиране на сценария., но нито те, нито детето, осъзнават процесите на избор и формиране на сценарий. Родителите използват сценарни инструкции за това как трябва или не трябва да се постъпва, задават правила, издават заповеди и забрани. Детето приема тези инструкции, те му служат за основа на сценария и то се опитва да ги спазва по начина, по който ги е разбрало и възприело. Родителите, от своя страна, не осъзнават, че такива указания, дадени от тях с цел да помогнат в бита на детето, могат да бъдат приети с такава сила от него, че да станат важен елемент от неговия сценарий на живота. Освен това към сценарното развитие има още един важен елемент, който също се задава от родителите. Това са сценарните разрешения. Те определят до кога и колко време да бъде актуален сценарият. Например: „Човек може да намали темпото, когато се разболее” или „Човек трябва да работи усилено, докато се пенсионира (постигне конкретно определена цел)”. Така се създава програма, която определя при какви обстоятелства може да се промени или прекрати сценария.
През четвъртия стадий сценарият се упражнява, адаптира, изглажда се, усъвършенства се, търсят се подходящи партньори за близост и пр. (Левкова, 2004).
