Пет дни в прегръдките на Рила и съприкосновение с инакомислещи хора са малко за немирната ми душа и луд характер.
Цял живот търся нещо, което не знам какво е. Но явно ми се дава онова, което трябва да бъде. И може би точно това, неочакваното, избягало от оковите на традиционното мислене и поведение ме кара да се чувствам жизнерадостна, винаги готова за добронамерена шега и приятелска закачка…
Хвърлям раницата в коридора, грабвам фотоапарата и сядам пред компютъра. Бързам да разгледам какво съм заснела там горе над Якоруда край хижа Трещеник. Поведението ми е оправдано. Толкова хубост са видели очите ми, толкова мисли е насъбрала главата ми, толкова вълнения е прегърнала душата ми, че ми се иска да го споделя с всички хора. Животът е прекрасен, когато си позволиш да живееш в хармония с онова, което ти предоставят природните сили и закони. А те са невероятно простички, но красиви и леснодостъпни за всички, които си ги поискат и им позволят да се случат…
В снимките не намирам онова, което най-много очаквам и което другите очакваха от мен да заснема. То липсва поради моята техническа неграмотност, но за сметка на това откривам неочакваното, мистичното, приказно красивото. Гледам едно, бързам за второ, припомням си трето. Денят не ми стига, както не ми стигат прекараните на Рила дни. Същото беше и преди година на Рилските езера, когато ми се случиха онези малки чудеса…
Вечер е. След препускането подир стотиците снимки се досещам, че горките ми цветя търпеливо креят в очакване да ги съживя с водичка. Грабвам тубата и излизам на терасата за да измоля прошка от нещастниците, останали безпомощни в градската жега, докато аз гордо крачех /някъде пълзях/ в прохладата на планината…
И ето, че го виждам. Аз го гледам. Той също ме гледа. Върти главица, кокори очички и нещо гугука. Протягам ръка. Боже мой! Та това вече ми се е случвало! Птицата позволява да я взема в ръка, гуши се в дланта ми и няма никакво намерение да ме напуска.Тя потреперва. Може би е болна и изоставена. Дали птиците изоставят онези, които са болни и не могат да летят? Но ако е така тази мила пухкава топчица ще бъде нещастна.
Гълъбът се отпуска в ръцете ми. Мислено му давам кураж, енергия и желание за летеж. Разхождам гълъба в дома си и отново подхващам фотоапарата. Правя снимки за себе си от радост, а за невярващите като доказателство. Умният апарат регистрира дата и час на събитието. А тези, с които бях на Рила ще ми повярват и без снимки. Но защо да не се уверят и онези, които все още се съмняват в чудесата…
След фотосесията оставям моя пернат приятел на терасата между цветята. След дългия ден трябва най-сетне и да поспя. Надявам се сутринта пилето да го няма , да е отишло по пилешките си работи…
Но неочаквано снощното приключение продължава…
Сутрин е. Гълъбът стои на терасата. Отново се кротва в ръцете ми и явно чака нещо, което е получил снощи. Галя пилето, а дланта ми потреперва от съприкосновението, което ми дава невинното създание. Ами то явно е усетило, че няма да му навредя, че го харесвам, че го приемам такова, каквото е, че не искам да го променям, че искам да бъде свободна птица, а не дресирано пиле в кафез…Изкушавам се. Отново грабвам фотоапарата и снимам. Пак за невярващите. Моите приятели също като мен вярват в чудеса . Защо ли е така? Защото всички просто са отворили сърцата си за добро и то с готовност им се отплаща. Ръка, която дава, празна не остава.
След малко, получил каквото му трябва, гълъбът литва, застава в края на покрива , гледа ме с тъмно оченце и сякаш ми благодари за гостоприемството. А моята душа се пълни с неизразима радост от нощното присъствие на тази волна ангелска душа. Стоя зашеметена и благодарна на светлите сили, които щедро ми поднасят малки, но необикновени радости…
Пиша, а в ушите ми звучи онази прекрасна музика, която слушах, пътувайки между Трещеник и Якоруда с трима добри приятели, които през всичкото време бяха неотлъчно край мен и зорко бдяха над немирното ми същество. С две думи – държаха ме под око. И аз им благодаря за грижите и любовта, която ми дариха и допринесоха до голяма степен да ми се случат още много други малки чудеса. А за тях по-късно…
Следва продължение…без край…
