Тръгваме от хижа „Мадарски конник” към Капището и Камъка на колобъра. Само след десетина минути малката ни група достига до скалистото образование край клонестите борови исполини. Присядаме мълчаливо. Всеки прави онова, за което е дошъл. Затварям очи, заслушана в тишината. Освободени от градската шумотевица, мислите ми кротко се понасят нанякъде. Пълно отпускане и релакс. Зад притворените ми клепачи се появяват картини с буйни коне и сурови мъже, малки деца и жени с дълги коси и красиви лица. Картини от далечно и непознато минало…
След час продължаваме по екопътечката и се озоваваме на площадката под „Мадарския конник”. Там група туристи са обградили известния историк и краевед, професор Васил Маринов, изследовател на миналото и настоящето на село Мадара и платото край него. С широки познания и много топлота професорът говори за Мадарския конник, превърнал се в символ на България. Заслушваме се в историческите факти, за които разказва изследователят. Мимоходом той споделя и личните си усещания от този дивен природен кът, който го привлича ежедневно и му помага да се чувства здрав и жизнерадостен въпреки годините…
Благодарим на професор Маринов и продължаваме към скалния параклис „Свети Пантелеймон”. Тук голяма част от туристите се спират, правят кръстен знак, палват свещица и едва тогава продължават нататък. И това съприкосновение с енергията на необичайното духовно светилище прави лицата им по-ведри, усмихнати и дружелюбни.
След няколкото стъпала, издълбани в скалата, стигаме до Голямата пещера, обхождаме я на шир и длъж, щракаме с фотоапарати и камери. Предвидливи туристи пълнят бутилки с бликаща от скалите вода, за която са научили, че има лечебен ефект и успешно помага при понижено зрение. В самата пещера незнайно как расте голям орех, близо до него – черница, а по-нататък – конски кестен и дива череша. А на десетина метра височина в скалата е израснала млада еличка. Природата се е погрижила за всичко.
В дъното на пещерата е седнал млад човек в национална носия, до себе си държи гайда, а върху камъка е подредил и предлага на туристите дребни сувенири, дело на самобитни майстори. Това ми напомня за дядо Николай, чиято гайда преди няколко години огласяше с вълшебния си звук целия природно-исторически резерват. 
В същия момент край мене минават двама загорели от слънцето младежи в бермуди и джапанки. Сякаш разчели моите мисли, те се отправят към средата на пещерата, застават един до друг и запяват прекрасна българска народна песен. Гласовете на двамата певци изпълват въздуха с вибриращи звуци, литват от пещерата и се понасят в простора. От пътеките на резервата прииждат нови групи българи и чужденци, спират се и слушат умиротворени. Песента свършва, но хората стоят, онемели от великолепното съчетание на човешки глас и природна акустика. Гръмват ръкопляскания и възторжени гласове:”Браво!Още!” Вземам фотоапарата и правя снимка на младежите. В единия от тях разпознавам Васко Кръпката.Всички наоколо искрено благодарим на момчетата за удоволствието, което ни доставиха с прекрасната българска песен чрез своя талант и спонтанно изпълнение в лоното на величествената пещера.
