След Матеица, тази е най-интересната пещера от естествените пещери, защото Матеица бе загадка и е пълна с извънземни неща. А Мадара бе най-богатата в света и на Земята. Ето още някои неща, които намерихме там:
21 септември 1942 година.
Продължихме с влизането долу в подземието и открихме малка зала с три машини за сечене на монети, в която имаше хиляда шишета с някакви течности. Намерихме около четири-пет хиляди кукли, направени от злато с очи от цветни диаманти.
До зала № 3, в дъното на север, открихме около четиридесет златни тухли като тези от Матеица. Как са се озовали тук не знаехме.
До зала № 5 открихме тунел с две стаи, в които намерихме шест златни корони, а до тях по една книга с пълното описание на всяка една от короните. Най-интересното е, че ние намерихме гроба на цар Шишман, заедно с всичките му царски атрибути–корона с диаманти, жезъл с камъни смарагди.
В зала № 2 намерихме огромен череп, който бе като един грамаден диамант. Очите му бяха направени от диаманти – син и червен. Алито, като го видя припадна, а когато се свести ми обясни, че е разговарял с този череп, който му казал тайните на пещерата.
В дъното на зала № 1 открихме около шейсет маски, направени от злато, които са били пренесени от Египет. Тук са и скелетите на трите миниатюрни човечета Мен – от племето на маите.
В дъното на зала № 3 открихме десет-двайсет тона слонова кост, наредена много точно.
Това чудо в подземието е толкова велико, че си струва да умреш там!
В средата на зала № 1-б има дълбок кладенец с грамадна плоча, на която имаше писание. Доколкото узнахме от превода на това писание, направен в Египет, там пишело, че това е геранилото на света. В кладенеца на три метра дълбочина температурата на водата е 40 градуса по целзий. На дванадесет метра 112 градуса по целзий, а на четиридесет метра 127 градуса по целзий.” …
За кой ли път препрочетох описа на Пулев за Мадара. Помнех написаното с най-малки подробности и мога с увереност да твърдя, че и от двата описа за Матеица и Мадара биха могли да се напишат великолепни романи и сценарии за филми. Но не като фантастика, а сътворени за реални събития.
Оправих леглото, подредих разхвърляните книги по масичката, изключих лаптопа и излязох навън, изпълнен с оптимизъм. Вярвах, че ще успея да науча още разкрития за Мадара и побързах да спазя часа, определен ми за „консултация” от игумен Гавраил.
Днешният ден беше променлив. От сутринта слънцето щедро сипеше светлина и топлина върху земята, но малко по-късно през десетина минути, небето се забулваше от гъсти черни облаци, те прелитаха над манастира, сенките им плъзваха, превземаха и покриваха с мрачина древната крепост. Настъпваше хлад, а след миг облаците бяха отпътували в далечината и отново грейваше слънцето. Заварих игумен Гавраил да седи на тревата под стария дъб и щом го приближих ми посочи с ръка да седна до него.
– На земята е по-хладно и приятно. Дървената пейка се е позатоплила, та затова… Е, можеш да включиш апаратчето си за запис. Само не бъди толкова напорист. – Погледна ме и махна с ръка да започна с въпросите си.
Седнах на тревата и включих диктофона.
– Учителю, от описа на Пулев разбрах, че той е проникнал и в други подземни зали на Мадара, за които не бях писал в издадените вече книги от поредицата „Тайните подземия на България”. Но допускам, че не е имал достъп до секретните зали. Така ли е?
– Да, имал е достъп само до определени зали. Секретните са били недостъпни за него.
– Във втората зала Пулев и Алито намерили статуя на Мадарския конник с размери 6 х 6 метра. Конят бил изработен от двеста хиляди платинени пластини и диаманти, а копието в ръцете на конника изработено от масивно злато. Пулев смята, че този конник е български цар.
– Конникът е атлантски цар. На Пулев му се е искало конникът да е български цар, но сбъркал, заради приликата във външния вид на древните атлантски царе и старите български владетели – уточни игумен Гавраил.
Не се изненадах от приликите във външния вид на атлантите и българите. Мислех, че между нас българите и атлантите не съществуват анатомични разлики, освен по-високия ръст на атлантите.
– Учителю, тогава на Мадара има три скулптирани конника – заявих компетентно аз. – Един на скалния релеф и два в подземието.
– Така изглежда… – засмя се игуменът, изненадан от моята „необикновена” прозорливост… – Да, в подземието има оставени двама златни конници.
– Направени от атлантите…
– Ама ти наистина си много напорист и прибързан в оценките – промърмори дружелюбно той. – Хайде по-кротко. Първият конник е скулптиран с по-големи размери и по-изкусна изработка от атлантите, а вторият е направен от араните.
Не очаквах подобен отговор – араните-траки скулптират кон и ездач с двеста хиляди платинени плочки и с цветни диаманти. Че за такива скулптури се изискват големи знания и умения… Как ми се искаше да видя този невероятен кон! Преди да тръгна за „консултацията” с игумен Гавраил, мислех да го помоля духовно да ме пренесе в подземието на Мадара, за да мога да видя тези чудеса. Но по време на разговора ни мисълта за пренасянето ми в подземието не достигаше до мен, нито за миг не ме осени, нито веднъж не се появи в съзнанието ми. Някой я бе изтрил или изключил от паметта ми. Спомних си подобен случай с мой приятел, отишъл при Ванга по личен проблем и по време на разговора с нея не успял да попита това, за което бе отишъл. Сподели ми, че по време на срещата разговорът взел съвсем друга посока и едва когато излязъл навън се сетил за какво точно бил отишъл при нея. Но вече било невъзможно да се върне отново при пророчицата.
Споменах всичко това, защото при този разговор с игумен Гавраил се бе случило същото с мен, което щях да отчета едва след срещата.
Мислех си за оръжията, складирани в подземието. Мъчех се да си ги представя, правех си комбинации от всевъзможни оръжейни прибори и сглобки и в края на краищата нищо не се получаваше. Нужни ми бяха уточнения.
– Учителю, в описа на Пулев се споменават непознати за човечеството оръжия. Какви по-точно?
– Подобни на тези от Матеица. Вид лазерни и механични уреди, с различен тип насочване – енергийно, кодово, мисловно и прочие. Но те са имали не само военно приложение. Служели са и за мирни цели.
Не попитах за приложението на оръжията за мирни цели. Знаех, че военната технология можеше да бъде използвана във всички области от бита на човечеството.
Турският професор – проблесна в съзнанието ми следващият въпрос. Турският професор какво е знаел още за Мадара, за да бъде толкова ценен за Пулев и Алито? През онези години пристигането на турски професор в България, макар и инкогнито, е представлявало твърде рисковано начинание и въпреки това той е дошъл. Вярно, подкупът е бил неимоверно голям, ако наистина е даден. Какви задачи са били поставени на професора, от Пулев и Алито? Защо е бил въвлечен в една рискована операция, когато за тази цел е могло да се наеме и български професор…
Игумен Гавраил, следеше мислите ми и поклати неодобрително глава.
– Професорът е знаел и е можел да пише и чете на арабски език или на така наречения старотурски. В подземието е имало описи на древен език, приличащ по изписване на старотурския или османския и затова са го потърсили, за да преведе написаното.
– С други думи потвърждаваш влизането на турския професор в подземието на Мадара?
– Да, Пулев и Алито наистина са довели от Турция директора на института по археология и са влезли с него в Мадара. Дали са му подкуп от около десет килограма диаманти, сложени в десет различни везбовани кесии.
– Невероятно богатство – възкликнах аз. – С тези диаманти професорът би станал най-богатият човек в Турция и не само в Турция. Не вярвам да е имал намерение да остави диамантите в която и да е турска банка. Веднага биха го хванали и запитали откъде притежава такова богатство. Навярно ги е скрил някъде в тайник. Учителю, къде се намират тези диаманти? В България ли?
– Уви не, приятелю. Нали знаеш и умният човек понякога върши глупости. Професорът ги е оставил на съхранение в банков трезор в Турция.
– И още са там?
– При една от ревизиите, всички ценности, които не са били потърсени с години от собствениците са били конфискувани.
Ядосах се. Професорът вместо да остави диамантите в турски трезор, да беше ги оставил в трезор на наша банка. Ама че глупости си съчинявах, естествено той не би могъл да стори това. Но поне така ми се искаше, макар да разбирах, че е било невъзможно. Турция е получила десет килограма безценни диаманти – „подарък” от България.
– Учителю, искам още малко да продължа с проучването на професора. При огледа на пещерата той се отделил от Пулев и Алито и изчезнал в лабиринтите на подземието. Търсен е цели шест дни и не са го открили. Какво се е случило с него?
– Загубил се е. Тръгнал е по един от тунелите, който стигал до сложен лабиринт, който го отвел към подземна зала, където има живи екземпляри от атлантски животински свят, както и лаборатория за генно модифициране. Само който е познавал много добре лабиринта и кода за преминаване можел да достигне в подземната зала. Професорът се загубил и е починал близо до тази зала.
Наистина ли професорът се бе загубил, или съзнателно се бе отделил и е тръгнал да проучи и други зали, неизвестни дотогава на двамата му партньори? Защо да не предположа, че, по време на пребиваването си в подземието, той е знаел за тайни коридори и зали? Дали пък не е притежавал карта на подземията в Мадара, за която не споделил с партньорите си, и е запазил това в тайна? Тази хипотеза не бе лишена от правдоподобност, но сега вече бе безсмислено да ровя по-дълбоко. Професорът е починал, диамантите – конфискувани и сагата с него е приключена. Сега за скелетите…
– Учителю, в първа подземна зала Пулев и Алито откриват скелети на хора, струпани там от много векове, с различни размери, около четири хиляди броя. Какво се е случило с тези хора в пещерата?
– Ти имаш ли някакво предположение?
Нямах… Струпването на огромен брой кости на едно място можеше да се възприеме като наказателна акция срещу хора, извършили нарушение на закона, вкарани насила в пещерата, затворени и оставени да умрат от глад и жажда. Може би са били отровени? Но защо имало и скелети с по-голям ръст? На атланти? На атланти и на арани? Какво са правили атлантите и араните в пещерата? Нямах отговор и вдигнах рамене.
– Така е, трудно е да се намери точен отговор – съгласи се с разсъжденията ми игумен Гавраил. – Скелетите са на атланти и арани, оттеглили се от външния свят с намерение да живеят в подземния град под Мадара. По-късно решили да се върнат на повърхността… – Направи дълга пауза, разкопча копчетата на ризата си, разтвори я, сякаш му бе станало прекомерно горещо, въздъхна и продължи натъжен: – Те вече се приспособили към подземния начин на живот и организмите им не са успели да се преадаптират отново, когато излезли навън. Върнали се в междинното пространство, в залите-съкровищници, където са се надявали да получат отново достъп до подземния град. Но… достъпът към града вече е бил затворен!
Невероятна трагедия – потръпнах от съжаление към тези нещастни хора, борили се до последен дъх за вода и храна. Да умрат сред злато, диаманти и древни атлантски уреди, без да могат да си помогнат да останат живи.
– Учителю, през кои години хората слизат в подземния град под Мадара и се връщат обратно в пещерата, където и умират?
– Случило се е по времето на атлантите, когато те все още не са били изчезнали. Затова сред скелетите на араните има и скелети на атланти.
снимка: Бончо Жечев
