Общ произход на баварците и българите

Сподели

от професор Карл Фритцлер, Франкфурт

превод от немски език Ради Панайотов, гр. Шумен

Бележка на преводача: Настоящата статия е извадка от книгата на проф. Карл Фритцлер „Die Herkunft der deutschen Volkstämme“ (“Произходът на германските племена”), отпечатана през 1923 г. от печатница “H. Bauer” в гр. Марбург. В тази книга проф. Фритцлер е посочен като “Privatdozent für russische Geschichte an der Technischen Hochschule Darmstadt” – частен преподавател по руска история в Техническия институт – гр. Дармщадт. На заглавната страница е записано още, че това е Част I от този труд, но други части не бяха открити. Публикуваният тук текст първоначално беше получен от преводача като преминали през няколко ръце страници с номера от 143 до 152 от необозначена книга или сборник материали и от други автори. Последвали проучвания на г-жа Юлия Димитрова в Германия и Швейцария откриха оригинала и следните други произведения на професора: „Die fürstliche Erbfolge im alten Russland“, „Die sogenannte Kirchenordnung Jaroslaws, ein Denkmal russisch-germanischen Rechts, „Zwei Abhandlungen über altrussisches Recht“ и „Das Russische Reich eine Gründung der Franken“, издадени в Мюнхен през същата 1923 г.

Преписа на цялата книга „Die Herkunft der deutschen Volkstämme“ публикуваме отделно.

І.

1. Произходът на баварския народ е намерил най-странни обяснения. За “най-сигурно” от тях минава така наречената теория за маркоманите, която беше обоснована точно преди 90 години от Цойс (Karl Zeuß, в някои източници изписан и Zeuss: „Die Herkunft der Baiern von den Markomannen“, 1839 – “Произходът на баварците от маркоманите”, 1839 г.; от същия автор: „Die Deutschen und die Nachbarstämme“, München, 1837 – “Немците и съседните племена”, Мюнхен, 1837 г.; бел. прев.). Според нея баварците са някогашните маркомани, които към края на V или началото на VI век били дошли от Бохемия в Бавария и тук си били прикачили новото име “байвари” (Baywaren), означавайки се с него като хора, които са “били в Байхайм” (“in Bayheim waren”). Но хайде, историята ни най-малко не познава такова преселение на маркоманите. Освен това именуването не е въпрос на мода, която се сменя година за година. Името на един народ е неговият символ, неговото най-свещено и най-висше притежание и благо. Действително, покрай народностното си име понякога народите носят и особеното име на своята страна, която те населяват. Ако последното име с течение на времето стане израз на една нова народност, възникнала от сливането на различни народи и племена от съответната страна, то това име може да стане общо за новата народностна цялост. Но един народ да изостави името си само затова, че е сменил местоживеенето си и при това да не приеме името на новото си живелище, а на напуснатото, това е една безсмислица. При това в случая формата на името баварци (“Baywaren”) като “Bay-waren”, тоест “Bayheim-waren” (“били в Байхайм”), е и една езикова безсмислица. Но още много други подобни теории се влачат през столетията на историята.

2. Безпомощността по този въпрос идва от това, че римските и гръцките исторически извори не могат да ни съобщят нищо за баварците. За историческата наука това не е кой знае каква голяма загуба. Наистина, римляните и гърците имат някои и други познания за тогавашните населения. Тези познания обаче, доколкото става въпрос поне за Севера и Изтока, са много оскъдни и мъгляви. Истинно и погрешно, действително и съчинено са в много по-голяма степен разбъркани, отколкото е в нашия случай. Старанието на науката да гради генеалогия върху тези римски и гръцки сведения е довело до съществуващата бъркотия.

Основата на родословието на един народ могат да образуват само собствените предания и традиции на този народ, които по разбираеми причини са най-сведущи. И точно баварското племе, което най-скоро встъпва в редиците на германските племена, е получило най-богато наследство от предания и традиции, събрани през ХVI в. от големия баварски летописец Авентин (Aventin(us), Jochann Turmair, редица трудове, издадени в Мюнхен през 1880, 1881, 1882, 1883, 1884 и 1886 г.; бел. прев.). При това той развил неуморима ревност и усърдие, пораждащи възхищение. Като баварски придворен летописец той е имал достъп до всички книгохранилища в църкви и манастири, всички които той преровил за стари книги, писания и писма. Той събирал още стари стихове, песни, молитви, поговорки и други подобни, които още живеели в народната реч. “Аз – казва той – работих с всичките си сили, нямах покой денем и нощем, много страдах от жега и студ, от пот и прах и сняг, зиме и лете, пребродих цялата баварска земя, пътувах до всички метоси и манастири, претърсих усърдно всички книгохранилища, ракли, прочетох и преписах всякакви ръкописи, стари грамоти за права и привилегии, за прехвърляния на имоти, писма, хроники, наричания и призовавания, стихове, поговорки, песни, героични сказания, епически песни, молитвеници, богослужебни книги, требници, емлячни регистри, календари, некролози, книги с житията на светците, посетих и огледах светилища, дарохранителници, колони, статуи, кръстове, стари камъни, стари монети, гробове, картини, сводове, подове, църкви, надписи, прочетох и разпитвах за каноничното и светското право, латинска, немска, гръцка, словенска, унгарска, романска (италианска, швейцарска), френска, датска, английска история; нищо годно за целта не оставих насред път и неизследвано, прерових всякакви свидетелства и известия за старата история, промъкнах се и претърсих всички ъгли. Където нямаше някакви известия, като сега съобщените, следвах насоките на обикновените хора и хорската мълва, но отделяйки онова, което беше по-скоро непонятни глупости, поезия, измислици, защото така беше според дълбоката истина.” Всичко това той после преработил в двете си писания – Баварската и Немската хроника (“Bayrische Chronik” и “Deutsche Chronik”).

Цялата статия можете да прочетете в прикачения файл.

KARL_FRITZLER.pdf