Минотавъра беше гладен, но това бе дребен проблем – той беше самотен. Отдавна никой не влизаше в лабиринта, а сега навън беше зима – дебел сняг, чести виелици. Той обхождаше многобройните входове на лабиринта и чакаше. Чакаше нея.
За първи път тя се появи в последната лятна буря. Влезе в лабиринта, за да се скрие от дъжда и силния вятър. Първа тя разбра, че не е сама – съзря Минотавъра, но не избяга макар, че бурята отминаваше.
През входа, в който тя стоеше се виждаха бягащи по небето облаци, но Минотавъра не им обърна внимание – гледаше нея: По лицето и имаше капки вода приличащи на сълзи, той усети топлината в очите и, а широкия му нос долови аромат на свежи цветя. В мислите му се надигнаха противоречиви чувства, но звяра в него се оказа по силен. Той се нахвърли върху момичето и го облада с привичната си грубост.
След като задоволи своите страсти той отпусна жестоката си прегръдка. Момичето обаче вместо да побегне посегна и го погали по косматата физиономия.
Никой до сега не бе постъпвал така с Минотавъра. Той я погледна в очите и видя кладенеца, в който падаше: широко отворени очи с цвят на облачно небе.
Оттогава Минотавъра обикаляше лабиринта с надеждата, че ще я срещне отново. Представяше си как нежно гали косите и как целува лицето, шията … Представяше си бездънните и сини очи, вървеше из лабиринта, но виждаше в изходите само синьото небе, което толкова напомняше за нейните очи. Той знаеше, че тя ще се върне – беше напълно сигурен: Дори и след Тезей тя ще дойде.
Източник снимка: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%B0%D0%B2%D1%8A%D1%80
