Днес е първия ни почивен ден на доброволци. Ставаме рано, защото сме планирали ден на пътешествие до красиви места, намиращи се на един ден разстояние от Високо…
Маршрутът е: Високо – Мостар – Благай и Междугорие. Последната точка е по препоръка на Рикардо, нашият нов приятел от Аржентина. В това малко и високо планинско градче Междугорие, преди 32 години се е появил образът Дева Мария. От тогава хиляди хора идват тук, за да се поклонят и помолят за благословия и здраве пред Дева Мария. На един от хълмовете е издигната статуята на Христос, от чието коляно се стича целебна вода. Поклонниците изкачват височината с надежда за изцеление, прозрение и умиротворение. В градината пред централната катедрала на града е построен малък, но красив и елегантен фонтан със статуя на Дева Мария. Около него, в полукръг са подредени множество столове и пейки, изпълнени с хора, които съзерцават, медитират, молят се или просто се наслаждават на красивата гледа към планините наоколо. Благословия, лечение, душевно и емоционално пречистване или любопитството на пътешественика, всеки от посетителите идва тук по своя си причина, но важното е, че Междугорие днес е притегателно място за туристи от цял свят. Красиви хотели, цветя по балконите, пищната растителност с ярки цветове, елегантни градски градини – всичко наоколо радва очите и душите ни. Стил, хармония, чистота и естетика – това са думите, с които мога да опиша малкото някога градче, превръщащо се днес в бързо развиващ се туристически център. Похвалното е, че местото е съхранило своята самобитност, чар и физиономия. Поне засега…
Първа спирка на нашето пътешествие е Мостар. Намира се на 150 километра от Високо, посока Сараево. По-голямата част от пътя се вие през планината, в които вече сме влюбени. Завоите следват един след друг и всеки нов завой открива невероятна гледка към наистина величествените, сурово изсечени върхове, скали и хребети на планините на Босна. А когато към тази гледка се включва и река Неретва, тогава възторгът се движи между две основни възклицания – Уау и „unbelievable”(невероятно)….И наистина панорамата по пътя е изумителна. Избираме си точка за фото пауза, с изглед към реката и планината на отсрещния бряг. Попадаме на малка и закътана тераса с камина, маса и пейка на самия бряг, до нивото на реката. На нещо, като импровизиран пристан е закотвен стар катамаран, превърнат в понтон с навес, пейки и закотвен точно до пристана – тераса. Гледката е вълшебна. Иска ти се да останеш неподвижен, да се отпуснеш по лицето на реката, но ни очакват път и места, които да открием за себе си.
Малкия пристан ни нагостява с узрели сливи и диви череши. Благодарим за гостоприемството и изобилието на вселената, и продължаваме по пътя си.
Следваме табелките Мостар и интуицията си, които ни отвеждат до правилното място, с правилният паркинг – едно единствено свободно место, точно за нашето возило, едва на 500 метра от стария град.
И… поредната приказка започва. Навлизаме в стария град през улица с многобройни кафенета. Под навесите им местни и гости търсят хладина от палещото слънце. Температурата е 38 градуса. Улиците са каменни и тесни, и това прави температурата още по-трудно поносима.
Мостар е един от най-живописните и най-важни градове в региона на Средиземно море. Тук природата и човешкото съзидание са творили в хармония и съгласие векове наред. Тук мирно и хармонично съжителстват трите основни религии – Християнската, Ислямската и Еврейската. Тази хармония се оглежда в неповторимия дух и чар на града.
Разминаваме се с групи японски туристи и с бяла завист оглеждаме чадърчетата, с които се пазят от слънцето. Някои от дамите са със снежно бели ръкавици и ефирни шалове, като допълнителна защита от слънцето.
Първата ни спирка е старата джамия, построена преди 500 години. Това е единствената сграда в Босна и Херцеговина сграда на великия архитект Синан – джамията Карадьош-бег. Надписите ни казват, че тя е издигната през 1557-58 година. Джамията е една от малкото в Югоизточна Европа със запазени оригинални украси по стените. Ако се загледате ще откриете четири различни слоя на рисунките – от 16, от 17-18, от 19 и от 20 век. Не пропускай да разгледаш архитектурния ансамбъл около джамията – с медресето (мюсюлманско училище). Най-голямата ценност на джамията е коранът от 16 век, съхраняван в дървен шкаф, под стъклен похлупак и при специална температура.
Човекът, който посреща туристите ни показва какви са били оригиналните цветове на украсата, загубени при възстановяване след войната. Правим снимки и продължаваме. В двора на джамията очите ни са привлечени от пъстрите цветове на ръчно правени сувенири – медни съдове, рисувани купи, кожени гривни, кашмирени шалове. Купуваме си по някаква дреболия за спомен и вливаме сред потока туристи и топлината навън. Скоро сме в самото сърце на стрия град. Малки кафенета, безброй сувенирни магазинчета, стари къщи, които напомнят българската възрожденска къща, но с подчертани елементи на мюсулманската култура – характерните сводове, дървени решетки по балконите, дълбоки навеси, тераси, орнаменти – рисувани и керамични. Красиво, романтично и хармонично, както всичко, направено старите майстори.
От дюкянче на дюкянче, къща след къща, уличката ни отвежда до стария мост – символ на Мостар. Този символ ще видите навсякъде – по сувенирните магнитчета, на фланелки, шапки, по медни съдове – джезвета, мелнички, подноси, гравюри, картини… навсякъде.
И ето го сега пред нас – на живо. Гледката е пленяваща. Реката има самостоятелна роля в пейзажа със своите тюркоазено синьо-зелени води и високия скалист бряг. Туристи изпълват калдъръмената улица към моста и в двете посоки. Вековете и човешките стъпки са полирали камъните до блясък и ходенето по тях изисква внимание, както и удобни обувки.
Старата част на града е изградена още през 15 век. Старият мост е естествения център, около който той се е развивал. От двете страни на моста, по бреговете на реката са накацали живописни махали, с красиви къщи с дълбоки чардаци, обрамчени с цветя, лози, пълзящи храсти. Пак Стария мост е отправната точка за оформянето на занаятчийската част на чаршията. От там се разклоняват тесни търговски улички, изпъстрени с безброй малки дюкянчета, сувенирни магазинчета, кафенета.
Очаровани и щастливи се награждаваме със сладолед и продължаваме към следваща точка на днешното ни пътешествие – дервишкото светилище при река Буна – Благай. Казваме довиждане и благодаря на Мостар за емоциите, с които ни дари.
Докато пътуваме към Благай слушаме индианска музика на племето Навахо и си мисля, че енергията на тази музика приляга идеално на планините, които стоят гордо и категорично изправени от двете страни на пътя.
Усещам учестените ударите на сърцето си – вече сме в Благай. Само след минути ще застанем пред дервишкия манастир и пещерата, от където извира река Буна. Това место е магия за мен и се надявам моите приятели да го харесат точно толкова, колкото и аз.
Спускаме се по каменните стъпала до реката и потапяме крака в студените и чисти води на Буна. Гледката е …неописуема – скалите, зеленината, синьото небе, зелената река, могъщата скала, от която тя извира…
Енергията на това кътче рай ни кара да мълчим и застинем. Когато най-после решаваме да се върнем към реалността питам Донна за нейните впечатления. Тя ме прегръща разплакана и благодари, че сме я довели на това място. Щастлива съм…Обща прегръдка потвърждава, че сме преживяли една и съща магия. Две българки, една американка и един аржентинец – едно чувство на благодарност към вселената за мига. През този ден тя, вселената ще получи от много благодарности от нас за всичко, което ни поднесе това пътуване – към себе си и един към друг.
Все още неможем да се откъснем от магията на светилището и решаваме да поседим на босненско кафе на някое от романтични ресторантчета от двете страни на реката. Поднасят ни го на меден поднос, във филджанчета и с рахат локум. Ухание и е каймак, които помня от детството си, от кафето на баба. Възторгът и радостта ни растат с всяка минута. Сервира ни девойката в красиви тюркоазено сини традиционни дрехи – шалвари, бяла риза, елече. Косите и са дълги и къдрави, очите огромни и топли. Истинска принцеса от приказките на Шехерезада. Усмихва ни се мило и търпелива позира пред обектива. Благодарим с комплимент за красотата и, което си е чиста истина.
Донна споделя, че вече се движи някъде из облаците от щастие, а все още ни предстои последната част от малкото ни пътешествие – Междугорие.
Там, на едно от възвишенията над градчето, преди 32 години се е явила Дева Мария. От тогава това место става място за поклонение и към него се стичат хора от цял свят.
Потегляме към Междугорие. След кратък „диспут“ със сателитната „инструкторка“ от навигацията избираме един от двата пътя, които водят натам. Изкачваме се все по-високи и по-високо, а планините наоколо стават все по-внушителни и величествени. И когато думите ни се изчерпват откъм прилагателни, отново прибягваме към изразителното “уау“… Магнетична гледка. Сякаш си птица, над която са само небето и Бог. Незнаехме какво ни очаква зад табелата „Междугорие“, но това бе поредната прекрасна изненада за деня. Красиви къщи с балкони, окичени с цветя, чисти уличи и отново много цветя, чисто нови и кипри хотели… Атмосферата на радост и веселие ни погълща още преди да сме слезли от колата.
Първото нещо, което правим е да намерим хотел за Рикардо, защото от Междугорие той ще продължи своето пътуване за Черна гора и Гърция, а после се отправяме към площада пред голямата катедрала в центъра на града. Празничния звън на камбани ни подсеща, че е неделя и започва неделната вечерна служба. Отново благодарим на вселената за поредния подарък на деня. Влизаме в храма под звуците на орган. Трудно ми е да предам звученето на неделната меса, изпята от стотиците хора, които изпълват катедралата и площада пред нея. Акустиката, органът, микрофоните дават своето, но когато всички стават прави и запяват в хор своята меса – няма какво друго да направиш, освен да затвориш очи и да благодариш, че си тук, днес и сега, в този момент.
Когато излизаме от храма слънцето вече клони към залез, а нас ни чакат 200 километра обратно към Високо.
Идва трудната част на деня – да си кажем довиждане с Рикардо. Той казва, че не обича да се сбогува, а предпочита да оставя отворена вратата на съдбата с едно „До скоро“. „До скоро“ в нашия случай е следващата година, септември, когато Рикардо и неговия приятел Матео ще бъдат наши гости в България. Пожелаваме си това да се случи и с Донна.
Последни прегръдки с Рикардо и ние поемаме обратно към Високо. Трите часа път преминават в мълчание. Всеки се потапя в своите емоции и мисли. Ритмите на Навахо звучат отново, този път като мистичен акомпанимент на пълната луна, която танцува по завоите.
Един вълшебен ден стигна до своя край. Както се казва „ И те заспаха щастливи, и засънуваха своите красиви приказки, преродени от любов“.
Благодаря на Ели, Донна и Рикардо за подареното и споделено щастие! Благодаря на Вселената, че ни събра и посипа с благословията на едно вълнуващо пътешествие!
И утре е ден, и утре пътят продължава, и утре ни очаква чудото на изгрева, а дотогава – Добре дошла луна!
