Мъглата се спусна изведнъж и завари групата разделена на две части почти по средата на прехода.
Лепкавата влага стана толкова гъста, че едва забелязвахме туристическата маркировка.Нищо друго не ни оставаше освен да се върнем час по-скоро обратно в хижата. Жалко, защото се надявахме да видим още две от езерата. Вечерта се наложи да си сушим дрехите и не всички слязоха в столовата за чай и раздумка.
Утрото дойде слънчево и приятно и с нищо не напомняше на вчерашния мъглив ден. Събрахме се пред хижата, готови за тръгване. Само новаците Петър и Павел още се бавеха. Някой изтича до стаята им, но скоро се върна и каза, че ги няма. Те или бяха излезли рано с раниците или не бяха се прибирали. Водачът ни се разтревожи, защото се оказа, че и вечерта никой не беше ги виждал в хижата. Навярно всеки е мислил, че двете момчета са дошли с другата половина от групата. Обхвана ни тревога.
– Да са излезли толкова рано на разходка? – чудеше се бай Васил. – Но за какво са им притрябвали раниците?
И тъкмо вече да звъним в планинската спасителна служба забелязахме на отсрещния склон двама човека в оранжеви якета. Бяха Петър и Павел. Когато след няколко минути пристигнаха, водачът ги дръпна настрани и без много обяснения здраво им се навика. А те мълчаха виновно, думичка не обелваха.
– Отсега нататък – високо рече той – тези двамата ще се движат в средата на колоната, а вие ще трябва да ги наблюдавате какви ги вършат.
Ние разбрахме, че момчетата не бяха нощували при нас и допуснахме, че са били в долната хижа, защото наоколо нямаше дори заслон. Всички бяхме на една мнение, че поведението им беше безотговорно. Планината не се шегува, особено с неподготвените.
Тръгнахме отново по маршрута, на който предния ден ни завари мъглата. Слънцето грееше приятно, ние започнахме да сваляме якета и анораци, все по-често търсехме вода. По някое време седнахме за малка почивка. Петър и Павел се настаниха до мен. Разбрах, че искат нещо да ми кажат.
– Водачът ни се накара – каза Петър. – Наистина няма повече да се делим от групата. Но така се случи. Изостанахме, падна мъглата и после изтървахме маркировката.
– За първи път сме в планината и нямаме опит – призна си Павел. – Явно сме се въртели в кръг часове наред. Ако трябва да съм искрен доста се изплашихме.
– По-добре, че послушахме монаха и тръгнахме с него – допълни Петър.
– Какъв монах? – запитах аз.
– Когато напълно се объркахме ни срещна един монах и ни заведе в параклиса.
– В планината наоколо няма параклис – казах учудено аз.
– Има – упорстваше Петър – монахът ни го показа. – Целият беше изрисуван с красиви старовремски икони. На мен ми харесаха, особено едната.
Аз слушах и се чудех какво да мисля, защото знаех, че параклис там нямаше.
– Като разгледахме иконите в параклиса монахът ни отведе настрани в една стаичка, остави ни парче хляб и глинена стомна с вода. Не каза нищо, само ни посочи голите нарове и пак тръгна нанякъде. Там и пренощувахме. Почти беше се разсъмнало, когато събудих Петър. Искахме още преди тръгване на групата да се приберем в хижата. А аз даже шапката си забравих върху нара.
Замълчах. Защото иначе трябваше да кажа, че много им работи фантазията, а те толкова убедително говореха, дори взаимно се допълваха.
След няколко минути отново продължихме нагоре. Момчетата вървяха край мен и тихичко си говореха.
– Наближаваме – каза по едно време Павел – точно по тези камъни пресякохме ручея.
– Да – потвърди Петър – трябва да сме съвсем близо.
Не исках да ги оставям сами, наблюдавах ги с нарастващ интерес. Групата отмина, а те все повече забавяха крачка. Изостанах и аз. И тримата мълчахме. Те вървяха и продължаваха да се оглеждат наоколо.
– Вижте там, това е моята шапка – изведнъж извика Павел и посочи с ръка.
На стотина метра встрани от пътеката наистина се виждаше оранжевата му шапка. Сякаш по даден знак и тримата се отклонихме и тръгнахме натам. Стигнахме до малка полянка, оградена с ниски храстчета клек.
– Точно тук е – сочеше в полукръг Петър.
– Това е мястото, но…- не се доизказа Павел.
Те търсеха параклиса! Стояха и се взираха неразбиращо. Аз също стоях, но гледах към тях двамата, клатейки глава заканително. Защото не само параклис, нямаше дори следа от каквато и да било постройка.В същия момент погледът ми беше привлечен от голям бял камък на десетина крачки от нас. Отидох бързо при него. И тогава видях онова, което мигом ме накара да измъкна фотоапарата. Върху белия камък съвсем ясно се очертаваше черната фигура на …монах! Снимах. После се дръпнах встрани, вглеждайки се ту в камъка, ту в момчетата и не знаех какво да им кажа. Беше ли се случило това, което те разказаха или беше плод на тяхното въображение? Въображение у двама човека едновременно? А ако все пак нещо се е случило и то е останало в паметта им? Пътуване във времето? Кой знае? Никой нищо не може да докаже…
Ако и вие отидете някога на Рила можете да потърсите този камък и да го намерите. Но дори и тогава, колко от вас биха повярвали в онова, което се случи? Лично аз вярвам в нещо, снимката е в мен.
