Хрониките на Академията – продължение …
Не се знае дали двамината са предвождали Хуните, но си личала специалната им школовка да се справят с всякакви неуправляеми твари и да предотвратяват безредиците, на които само те са способни. Но в тази тиха и спокойна сутрин, когато вещерите се излюпили един по един и закръжали в околността да си търсят силни отвари и нещо по-сериозно за ядене, нямало нужда Фейка Ели и Лама Ице да се намесват, защото предварително с достатъчно количество сол били начертали пътя за действие. Чавките от Майна Таун били разузнали преди време местната дрънкулница и това влязло като точка Първа в програмата, защото на всички там събрани дрънкулките все не им стигали и търсели нови и нови.
И така, половин час по-късно, по площада на града се извила черна мравчена колона и хоп, право в нищо неподозиращото магазинче, което хич не било голямо и можело да побере максимум до 10 човека наведнъж. Но нали тук става дума за магия и тя в уречения час се появила, неясно е обаче дали помогнала на магазина да повиши тавана и два-три пъти да се разшири или оглозгала до кости магьосническата компания, но всичките били прибрани вътре. Моментално се захванали да обогатяват колекциите си – кой окрасил шията си, кой ушите или ръцете и затанцували от удоволствие, издавайки нечленоразделни звуци, ах-кания и цъкане с език. Радостно им пърхали дори ушите при намирането на особено ценна джунджурийка, а на някои им се сплели косите в африкански плитчици и се разнесло сияние, силно като заря в нощно небе. Приказно било това тяхно щастие, а опустошението на камъните – пълно. И така те били абсолютно готови да продължат по план-скицата на Големия Проект.
Слънцето най-после открило дървото, чиято сянка трябвало да даде знак за началото на Експедицията. Позавъртяло се, огледало още поне 5 пъти всички клони, но все не му харесвали, а времето напредвало. Хеви-Метъл Фейката се била уговорила с него още преди да напусне Долната Земя, където самоотвержено изкачила Мачу Пикчу и там на върха тя му предала писмо с изключително точни указания. Не си падало по скатаването, но вече щяло да вика облаците на помощ, когато най-после се изпречил пред главния му лъч дълъг, сух и кокалест клон, с три пръста накрая. Слънцето се ухилило до уши, грейнало още по-силно и сянката на този клон паднала точно на десетата пукнатина в седмата плочка пред убежището, но единия пръст продължил да се мести и накрая посочил котка, която тъкмо изплювала топка косми. Тя се търкулнала и се спряла в сянката на другите два пръста. Червенокосата Мира, дето най-добре отбира излязла навън и огледала знака със специалните си камуфлажни очила, на дисплея им се проснала топографска карта на местността и след едно завъртане на пета била вече наясно накъде ще вървят – Космата Малка и още По-Косматата й Кака…
И метнали се те отново на метлите да дирят тайнствени места, да разгадаят мистерии хилядолетни и да се смеят на обикновените неща. Летели ниско и високо, летели на зиг-заг, напред, назад, разменяли се по между си, прескачали дървета и разпръсквали листа, сърфирали по облаците бели, докато не забелязали желаната следа. От горе тя се виждала прекрасно – небесна карта на обратно, нанесена на Казанлъшките поля, а фигурките – пирамидки от трева. Намерили Голямата Космата Кака и почнали пикирането там.
Изтупа ли се, пригладили тропическите израстъци по главите си, за да изглеждат по-представително и се събрали пред главния отвор. Двамата Пазители – Тракофен Ангелски и Спасител-‘еМ-лАВРОВ-венец били надлежно скрити със заклинание за невидимост, защото на тези места доста често създавали безредици и биил познати. И така нашите невинни туристи минали покрай нищо неподозиращата охраната и се пръснали във вътрешността на Косматата Кака, но за тяхно съжаление нямали достъп до всичко, както се надявали и това променяло нещата. Трябвало не само да пипнат колкото се може повече камъни тук, да вземат проби под дългите си нокти от всеки материал, но и да направят медитиращ-визуализиращ-Акашващ кръг, за да изтеглят файловете с оригиналната информация за мястото. Колкото и да не искали, трябвало да разрушат скривалището и да пуснат бойните петли. Подредили се пред таблото с инструкции и се престорили, че четат, толкова добре, че назначените разказвачи веднага се приближили към тях и започнали да пеят „официалния“ химн, спуснат от високо, а в това време вещерите правели отменяща магия, за да изкарат от невидимост Пазителите на Тайната. Само така щели да отвлекат вниманието от себе си, изпращайки ги в разпалена полемика. Речено-сторено. Двамитана били веднага разпознати и целия персонал ги наобиколили, а езотериците само това чакали и веднага се разпръснали и лепнали по всички страни и стени, тавани и подове, абе където имало нещо за докосване- било. Нокти на ръце, крака и зъби – всичко използвали да вземат проби, а после се насочили към кръгла камера, където направо седнали на пода, хванали се за ръце и започнали да точат ли, точат и точат…
Украсен в лилии и лотоси, осветен от празничните факли, храмът посрещал Господарките и техните млади гостенки, готови да приемат своята момичешка зрялост и да получат послания от Богинята. Усещало се уханието на благовония, чувало се шумоленето на белите им дълги роби, проблеснал златен венец, вратата на последното помещение се затворила зад главната Жрица. Всички потънали в мълчание и зачакали да се появи отново. Пред нея се извисявала Бяла Светлина, поставила в нозете й даровете, а после погледнала нагоре и се усмихнала на Богинята…
Мастер Румен, в цялата си сериозност и мистериозност прекъснал кръга и подканил всички да застанат на глава, с краката нагоре, за да натъпчат добре наученото и да не излети някой от бръмбарите-разшифровчици. А на входа вече се били събрали много зяпачи около разпалената двойка Пазители от едната страна и наемните разказвачи и охраната – от другата, и недоумявали какво точно се случва. Слушали ту едните, ту другите и не били сигурни дали да влязат или да излязат. Удобна ситуация за измъкване!
Завъртане, петичка и две ръце назад, с крак нагоре и надолу танцуват те в такт, небрежно се обръщат и всеки й помахва на Каката Космата и бързат към метлите, разнищването продължават.
И както ви разяснихме от дългата зима Аурите им били доста пораснали, а моторизирането не помагало за разтоварване на този багаж. Ето защо за следващото мероприятие Турбо-Фейката Ели арестувала всички превозни средства, също така забранила свръхестественото летене, а на Ангелите, с които по принцип работели вещерите им било позволено само да подават лек полъх, колкото да побутват, без да издигат. Отначало всички били за и стигнали мястото, от което да тръгнат със собствени сили и стъпала, но като погледнали наклона, по който трябвало да се изкачат им се стъжнило и някои съвсем откровено искали да избягат. Настанала суматоха, късали се крачоли, надували се ризи и шалове, да служат като планери, но не би, магията на Ели си била доста силна – брачен съюз с гравитацията. И тръгнала тая сган да се изкачва по почти отвесния склон, кой с крака, кой на ръце, но задължително със земно докосване. Ангелите подухвали лекичко и им помагали да запазят 20-30-градусовия ъгъл, като при ски скачане, който в случая бил оптималния вариант.
Чочи Самовилско все забравяла да се заземява и витаела над облаците, затова често не можела да диша когато вървяла по земята. Или не си взимала дробовете, или ако ги вземела, не помнела как да ги включи. Тя била от разсеяните творчески вещици и Вселената този път решила да й припомни нещо от детството, което да й помогне да стигне върха. Споменът бил от времето когато за първи път видяла кокошки и започнала да превръща неприятелите си в тази странна и глупава за нея птица. Но сега за случая й трябвало точно тази помощ, тъй като другите достатъчно били занимали Танцуващия Ангел, Бързоходещия, Бягащия и други, тя превърнала ръцете си в кокоши пърхащи крила, спазвайки заповедта за нелетене и ко-ко-кокайки се заизкачвала в предните редици.
Субектът зад нея бил Борко-Отворко за когото, като инженер, летенето било постоянно предизвикателство за изобретяването на все по-сложни и оригинални машинарийки, с които се пренасял от място на място, та за да остане на пътеката сега му трябвали повечко тежести и балансьори и награбил почти целия багаж на групата и самоотвержено крачел към Магис-Мегалита, горе на планината и при всичко това помагал на припкащата до него Ади да не изостава. Тя изобщо не се плашела от никакви препятствия, но все пак завиждала на пеперудките за тяхната волност и красивите крила, затова разпервала от време не време ръце и така правела по-големи крачки, но нещо тревожело умната й главица, нещо много важно – дали на Свещения ритуал, за който бързали, ще получи ново име, което с гордост да добави към титлата си Героиня. А Ади наистина била героиня за голяма част от групата, събираща се по тези сборища и майка за шайката келеши от Майна Таун, но й било време и за ново Име-призвание. И както си пърхала и подскачала се сетила изведнъж, че така Светлите Сили ще й лепнат името – Мадам Бътерфлай и отново ще бъде част от оперното изкуство… и спряла, погледа й пробягнал през камуфлажните панталони на Борко и започнала лекичко да марширува, съвсем лекичко, без дори да забие и един нокът в пръстта.
Покрай групата минали няколко планински колоездача и някои от вещиците пуснали чара си, за да бъдат качени, но или младостта на момчетата не им позволила да разберат свалката, или била Магията на Хеви-Метъл-Турбо Фейка Ели, но красавиците трябвало да продължат нагоре без превоз. Скоро първи отбор юнаци стигнали до местенце с 2 големи отмори-краченца и с радостни викове се втурнали да седнат. И ритмично започнали да си клатят крачетата напред-назад, напред-назад, усмивките им се върнали обратно под веждите, а вече се виждал и върха, какво облекчение ги обляло, скочили обратно на земята и дори пробягали последните метри до горе.
Историята в каменни блокове се изправила пред тях и хич не било трудно Героиня Ади да намери трона на Савската царица, без десния подлакътник, в който се насадила моментално и дори започнала да нарежда, а Чочи-Вила Самовила едвам дишаща се проснала директно на ложето й и решила да не мърда оттам, че току виж някоя друга шеметна вещица й го отнеме. От прекрасните си места наблюдавали как се точат и последните от групата и как всички скали бързичко били накацани като от гарги. Нямало значение, че имало и други посетители на този свещен Мегалит, те ги разбутали, разместили и монополизирали всяко камъче. А Ели вече приготвяла мястото за свещенодействие – поставила Слънчева пита, месена от краката на гноми и печена от много млад огнедишащ дракон, че по-дъртичките изпепелявали всичко, мляко от смееща се камила, вино от пияни моркови и изворна вода от спътника на Сатурн – Титан. С тези дарове благодарели за дадената им възможност да бъдат там, да човъркат по камъни, почва и дървета и да общуват с най-разни и безобразни твари от тази и други планети, но най-вече ритуалът бил да почетат Райчо-Слънчев Велики и Единствен!
И в тази идилия някой започнал да подсмърча и всички се обърнали в тази посока и споделили мъката при гледката на забитото чуждо тяло в един от Главните камъни. От всички живи твари само човекът имал нуждата да слага табелки и други доста вредни белези, за да подхрани егото си, вместо да препикае тихичко територията и по този начин да остави временна следа, че е бил някъде. И като се втренчили в това натрапено нещо заповтаряли в един глас: „Сам си пръдлю похвали, че му е ясна пръднята!“. После наобиколили скалата, прегърна ли я да излекуват болката й от раната и продължили приготовленията за ритуала.
Когато всичко било готово, настанала квантова тишина, дори насекомите в тревата замрели, за да не я нарушат, а облаците застинали в стоп-кадър. Една четка се появила и оцветила цялото небе в жълто и за да си личало къде е Слънцето му нарисувала зелени мустаци на лилави точки. След това се цопнала в един доста воднист облак и той запускал нежни розови капчици над притихналите езотерици. Въздухът се размърдал подир и пратил две синьокрили чиплятки, които хванали с човките си Хеви-Метъл Фейка Ели за раменете и я издигнали над скалата и тя запяла с цяло гърло „Амо восе, восе!“, а на групата им заблестели сърдечните чакри в наситено малиново. Взели и започнали един по един да изливат приготвените течности по Майката Земя и да й благодарят на нея и на Слънчо всеки за каквото Душата му пеела. Пеели и птичките, задрънчали като звънчета и карамелените пръчици в дърветата, от облачетата се носел детски смях, мустаците на Слънцето се събрали в поза Гашо и той на свой ред им благодарил, скалата си взела дълбоко въздух и издишала дъъълго, вече била спокойна и щастлива.
Настанили се отново вещерите на топлите й камъни и заземили с вкусотии, после медитирали, за да заредят Земята и не мислели още да тръгват, но Времето им показало ясно, че не могат повече да останат. Запреиждали тъмни облаци и мирис на влага и групата умолително се обърнала към Вила Самовила, която била доста гъста с Дъжда, да го спре и тя веднага погледнала нагоре и попитала, но в усмивката и поклащането на главата й прочели отговора – „Не става, времето ни тук изтече, трябва да тръгваме, но ще ни даде шанс да се спуснем“. И се впуснали трескаво да съберат багажа и хукнали хуните надолу, а било стръмно и далече, но нямало паника, само повечко ентусиазъм, което било прекрасно, на групички на групички си пускали зареждаща музика, пеели мантри, водели сладки разговори – чудна картинка. Но отзад имало проблем, за да спечели това време за отстъпление на групата, Чочи Самовилско платила с едното си коляно, временно разбира се, но точно сега й трябвало, затова се огледала и още на първата поляна намерила най-страхотния паднал клон, който веднага назначила за Конски крак и така с музика в главата запрепускала надолу и започнала да подминава напредналите групички, танцувала около дърветата, подскачала от камък на камък, като накрая се оказала първа долу и продължила да подскача и пръхти около превозните им средства, докато не се събрали всички.
