Дай Боже всекиму …
В началото на януари помогнах на един непознат да сбъдне мечта на своята любима съпруга. Щастлива съм от това. Този човек ме намери миналата година и ми писа, че иска да изнeнада съпругата си за рождения и ден през януари. Обмислихме изненадата и тя стана факт. Бяха много щастливи. Никога не сме се виждали и дори не знам как изглеждат тези хора. Те живеят в Англия от години. След като изненадата мина, човекът ми се обади да ми благодари. Казах му, че се радвам когато срещам хора, които се обичат и не спират да си го показват. Той ми отговори така: „От години живеем в Англия с моята съпруга. Обичаме се много, но живота ни тук минава само в работа. Някак си всичките ни празници минаха между другото и все в работа. Пропуснахме толкова красиви моменти. Затова решихме, че вече няма да правим така. На един наш празник преди време се облякохме със съпругата ми в народни носии и се направихме на баба и дядо. Искахме да покажем на живота, на близките ни, на съдбата и на Бог, че мечтаем да остареем заедно…Чувствахме се прекрасно и вече знаем, че ще остареем с любовта си един към друг….”
ДАЙ БОЖЕ ВСЕКИМУ.
СВЕТЪЛ ДЕН, ПРИЯТЕЛИ! ТОВА ИСКАХ ДА ВИ СПОДЕЛЯ ДНЕС.
* Правете добрини и живейте в любов!
2011- та. Благодаря и за прекрасните мигове с хората, които обичам. За уроците, които научих. За радостите, които изживях. Една година, която не беше много финансово щедра, но богата на преживявания, емоции, сълзи, срещи и раздели. Срещна ме с хора, които бързо излязоха от живота ми / слава на Бога/ и ми дадоха заслужените уроци. Отиващата си година ми подари най- прекрасното преживяване и куража да измина пеша един духовен път – Ел Камино де Сантяго. Срещнах нови приятели и нахраних душата си със светлина. Пътят, който толкова копнеех да измина пренареди приоритетите ми, направи ме по – силна, по – можеща, по – виждаща … 2011- та за мен е годината на Ел Камино, но и година, в която загубих близки до сърцето ми същества. На 4 -ти юни почина една голяма личност – големия български художник и поет – Жорката Трифонов – близък мой приятел и колега. Отиде си от този свят свекър ми – уважаван и добър лекар кардиолог от Военна болница. Почина и домашното ми котенце, което на фона на тежките загуби, които хората по света претърпяха, сигурно не изглежда сериозно като факт, но аз обичах това коте и то бе част от нашето семейство цели 11 години. Отидоха си обичани творци, които дадоха много за нас – зрителите. Новините за отиващи си близки хора и смъртта като факт ме направиха малко по- тъжна отпреди, но още по- обичаща живота и радостите, които ни поднася. Не успях да отида на джаз фестивала в Истанбул през октомври, на който по традиция ходя с приятели, пак поради тъжната вест, че Турция бе в траур, заради убитите от кюрди войничета точно в този момент. Отмениха всички забавни програми. Една радост за мен по- малко и много мъка за страдащите. Пак в повече мъка, пак, и пак, и пак… Земетресения, загинали у нас по пътищата, смъртоносното цунами в Япония и ядрената авария във Фукушима, загиналите младежи по Великден, стачките … не ми се изброява, но са все неща и събития, които няма как да не ме натъжават. На прага на 2012 – та година, която е спрягана за много важна се питам – докога ще бъдем лоши, непочтени, алчни, зли и отмъстителни, неразумни.. докога ще се държим непочтително с природата и животните и има ли сила, която да спре разрушителната вълна на негативното? 2011 – та наистина пренареди приоритетите ми. Сега помагам още повече отпреди, служа безрезервно и с любов на каузи, намирам повече време за семейството ми, не минава и ден без да съм посетила родителите ми, радвам се на всеки миг. Всеки ден правя това, което повелява сърцето ми. Осланям се на него. То ми е най- важно. Добрините са в основата на същността ми и гледам да ги правя всеки ден, всеки час. Когато, колкото и както мога.Искам да съм щастлива, а това се случва само когато съм отдадена на служенето на доброто. Това е моята рецепта за щастие. Животът ни е даден, за да го живеем в радост. И 2011 – та препотвърди тази максима. Въпреки всичко, въпреки загубите, уроците, несгодите на моменти, тъжните мигове, кризата, калта по улицата, намръщените физиономии… благодаря на 2011 – та за всичко, което ми даде. Такъв е живота. Има начало. Има и край. Разбрах, че не е нужно да живея до 100 години. Искам докато съм жива, да съм здрава. Да имам енергията и силата да давам добрини на хората около мен, да знам, че са здрави и че са добре. Да бъда част от радостта им. 2011- та ми беше голям урок. Много научих. Дали Ел Камино ми помогна или нечии постъпка, смях и сълзи- не знам. Знам само, че изпращам 2011 – та по- тъжна от всякога, но и обнадеждена, че наистина Новата 2012- та ще промени всички ни към по- добро. Дано. Нека не отлагаме живота, но и нека се променяме. 2012 – та няма да е годината, в която ще изчезнем. Тя ще е годината, в която се налага да се променим към по – добро. Всеки иска да е щастлив. Промяната носи щастието. Весело изпращане на старата 2011-та и щастливо посрещане на 2012-та. Бог с вас, с нас, с всички ни. Правете добрини, приятели. И живейте в любов.
#Вчера в трамвая видях един човек, който носеше грозде в кошница и едно котенце.
Носи ги чак от Ямбол, за да навести децата си и да зарадва внучето си с котенцето. Той галеше котето, за да се чувства спокойно в тракащия трамвай и вероятно да …. не се плаши от бутащите се, бързащи хора и краката им …
Улисани в грижи и увъртяни в стрес, всички гледаха къде да се хванат, къде да седнат или бог знае какво. А човекът от Ямбол седеше кротко и хрисимо, галеше котето и със сигурност си мислеше нещо, в очакване по-бързо да стигне до дома на децата си … Вероятно си мислеше колко тъжно изглеждаме и колко нямаме време да се радваме на малките неща ….
