30 ЮЛИ събота
Днес отиваме в Карион де лос Кондес. Имаме да минем 19 км. и 300 метра. За нас – фасулска работа. Градчето си го бива. Стигаме рано, около 13 ч…
В единия манастир отказваме. Търсим Албергето!!! Нашето. Манастирът на сестрите августинки. Посрещат ни с билков чай. Снимаме се със сестра Ерика. Настроението ни бие в тавана. ! Едно сладко негърче ни завежда до спалното помещение и ни показва кое къде е . Баня, пране в пералня, простиране, сушим косите в едно малко паркче на една чудна пейка ,край един чуден паметник на няколко крачки от манастира. Разходих се и изнанадах Танюш с топло кроасанче и топло хлебче. Жената в пекарната ми подари и едни вкусни корички от ядки. Този път и аз ядох кроасан, макар пак да си дадох крайчето на Таня. Тя толкова сладко се храни и се любува на всяка хапка. Аз съм по джаста – праста с яденето. Като не ми се яде – не ям. В началото на Камино около седмица почти не бях яла. Франческо и той дойде отнякъде, та го черпих и него с хлебче. Подремнахме после малко. В 18.30 ч. сестрите ангустинки ни бяха поканили на музикална вечер. Бооожееее! Божееее!! Приказно беше. Пяха ни песни, свириха ни на китара. И ние пяхме, то няма как. Едно ни е хубаво на душата. Имахме специални листове с текстовете. Имаше хора отвсякъде. Всеки от нас каза от какво е мотивиран да дойде на Камино. И макар да не разбирахме всичко, казано на испански, италиански, френски, немски и други езици, усещахме само едно – че сме в компанията на хора от нашата кръвна група, че всеки от тях търси да намери и да бъде в кълбото от светлина, от добра и Божествена енергия. Плакахме. И аз. И Таня. Казахме си и ние мотивите да сме тук. Причините и мотивите, довели ни на Божественото преживяване, наречено Ел Камино де Сантяго. Не мога да опиша емоциите, които ме обземаха и разстърсваха в този момент. То не може да се разкаже. Да, опитвам се. Дано се получи. Ако не – така да е. Пяхме много песни. Заедно с френското семейство, което на доброволни начала е дошло тук, да служи на пилигримите и да помага на сестрите августинки пяхме „О, Шанз елизе”. Невероятна емоция. Сестрите августинки бяха чудни, сладки, с настроение – ритмично щракаха с пръсти и припяваха като полюшваха телата си в такт. Чак не можах да повярвам, че са толкова в крак със светските наши неща. Сестра Ерика ни прикани /понеже не били чували българска песен, а и българска реч въобще/ да изпеем и ние нещо. Някак си ми дойде да изпея народна песен и подхванах „Карамфило моме”. Танчето ми пригласяше. После накратко разказах за какво се разказва в текста на песента, откъде идва, от кого съм я научила и защо точно нея съм изпяла. Аплодираха ни. Толкоз. Беше повече от прекрасно. После – меса, причестяване с нафорка, с Франческо и Таня малко на разходка, снимки и с Ханс – онзи сладур германец дето каза, че е щастлив. Снимахме се, бъбрихме си. Франческо ни се пооплака малко от разни негови лични истории, ама бързо го изкарахме от лошото настроение и го вкарахме в релси. Беше си пийнал вино и си поизплака част от болките. Животът е прекрасен, Франческо. Не се оплаквай. След това вечерята, която августинките бяха приготвили за нас – пилигримите. Супа, салата, диня… Пешеееее, баница J – дежурния ни лаф…Голям смях падна. Чудно, чудно ни се получи. После след вечерята сестрите августинки благословиха всеки един от нас лично. Сестра Ерика мина и помаза с миро всеки един от нас и ни даде специална звездичка – благословия. Беше повече от затрогващо. Просълзих се пак. Михаел германчето получи своето благословение и тръгна още тази вечер да извърви ония прословути 17 км. / уидаут нотинг – ха ха /. Решил да направи нощен преход. Браво на него. Възхитих му се. Изпратихме го и – хайде в креватите. Над нас с Таня се паднаха едни двуметрови грамадни испанци, та много, много не беше спокойно нощес от тракане и обръщане. Утре – 17 – те километра.
31 ЮЛИ неделя
Рано. 6 ч. Тръгваме . Чакаме да отворят манастирската врата, че не можело по – рано от 6 да напускаме манастира. Всичко са в бойна готовност да щурмуваме 17 – те километра. Прословутите километри дето нямало нищо. Е, тръгнахме. Нищо подобно. Беше си чудно. Посрещнахме изгрева, който естествено снимах. Имаше си и дървета, и вода на 3 места, и кафе пихме при този с караваната. То там си е оазис. Човекът – умен. Дървета, маси, сянка, пече едни саламчета и кебапчета, дето им викаме по нашенски. Седнахме с Франческо и Таня. Пихме кафенцето и пак на път. Купихме си и плодове даже. После с Таня пак на сламената бала. Почивка! И така… лека полека – в онова село с братята. Знаем за тях от Шърли Маклейн, ама и от Дианка.Преди това се отбихме в албергето на германката/ много добре го е направила, бях до тоалетна в него/, после си купихме плодове от подвижното магазинче / ще го опиша специално в книгата/ – камионът, дето ходи от село на село, спира и продава какво ли не…- чудничко за хората. Много удобно. После в бара на братята. Да си починем малко, да си сложим печатите и да ги видим що за птици са. Вътре в Бара една – ама чиста циганка, с чисто цигански обици, с чисто циганска рокля. Викам -Танче, тази си е типична циганка, виж я, чак повече от типична. Та тази циганка идва към нашата маса отвън и я питам на английски може ли да я снимам, че е много колоритна. Тя – да / отговаря ми на английски/ Питам откъде е . Тя – България. Така кажи де, почваме на български. От Плевен била . Седем години седи тук при братята. И тя Таня се казва. Питам за братята. Тя ме пита защо питам и откъде знам за тях. Аз – от една книга. Толкоз. Ядем си с Таня прасковки. Не щеш ли – един линкълн / като в старамерикански филм/ спира на ъгъла до нас и от него излиза един чичка – нагласен, с розова риза. Бавно стъпва като в паници. Лелеееее…:) Викам си- тоя ще да е единия брат. После – гледам едно бе ем ве. Кара го хубавица. До нея един зализан селянин. Хоп, идват. Циганката Таня ми води селянина с бе ем вето . Хоп, хоп- върти дупе – та при нас. Ето го брата, вика тя и му обяснява, че и ние сме от България. Той пита откъде знаем за него. Не исках да му казвам, ама Таня, мойта Таня взе че каза – от една книга. А той се надува. От коя книга вика, а Таня – от Шърли Маклейн J Голяма надувка. Той вика – си ,си, Шърли Маклейн. Погали ме по главата свойски и надув, надув гъзето се отдалечи..Селска чест, ама умно копеле. Хотел, ресторант, бар, коли, пилигримки…пръв в селото с я има, я няма 15 жители и 5 къщи /вместо да е последен в града/ ха ха..Какво му е?Потеглихме пак. Следваме си стрелките. Толкоз за братята.
Вървим си с Таня, минаваме разни селца, решаваме, че ще спим в Сан Николас. По пътя – в Моратинос влизаме в една селска църква. Чудно. Дедката ни подпечата паспортите. Впечатлен беше, че сме от България. Знае София. Щастлив. Отвън един лудичък ням човек прави номера на Таня. Кефи се. Лудите, лудите, те да са живи беше казал някой. Снимах дедката. Много симпатичен. Махаше ни дълго време. В същото село имало алберге за италианци. Каза ни го една жена – германка. Беше направила хостел. Много мила беше тази германка. Хубаво си пъбъбрихме с нея. Питахме я за тия врати и дупки дето излизаха изпод земята и дето имат комини. Каза, че са от време оно и че били за вино и продукти, защото навремето не е имало хладилници. Наричали се бодега. Интересни ни бяха. Снимах ги. Продължихме до Сан Николас, но албергето ни беше скъпо и решихме да минем още 7,4 км. до Сахагун. Вече беше 18 ч. и може би това беше най- горещия ни ден. Така преко сили извървяхме до Сахагун – цели 40 км общо за деня. Изплезили език се класирахме и намерихме места в манастира. Ура. Пак в манастир ще спим. Намерихме се с Жан Пиер и Франческо. Сварихме си царевичките, които така любезно ни поканиха да ги откъснем. Танчето пък се видяла навън с Андрей и хайде пак да пием кафе с него, че искал да ни види. Докато я чакахме да се чуе с Емето, ние с Андрей си бъбрихме. Пих оранжада – местна някаква – КАС, а той – вино и тапас. Андрей ни е откритието на Камино си викаме с Таня. На 5 – ти пристига жена му и ще я разхожда из Камино и из Португалия. Скоро ще се разделяме и с него, както стана с Хорхе и Магдалена, ама това е пътя – срещи, раздели…като в живота…Танчето – щастлива, че се е чула с Емето и Юлето, се присъедини към нас . Побъбрихме още и хайде по леглата. Франческо ни направи по един готин масаж на краката с неговия крем – на мен, на Танюш и на италианката от Падуа. Тя е преподавател в университета там. Тази нощ въобще не ме боляха краката. Браво, Франческо. Грацие, амиго…камино мен!
1 АВГУСТ понеделник
Потегляме за Ел Бурго Ранеро /18 км/. Какво са за нас!!!:) Кроасанче за Танче, кафенце за мен. Чудно ни беше. Временцето пак беше с нас. По пътя срещнахме швейцарка, шотландец, ирландец….то вече и не ги помня. Настигна ни нашия човек от Барселона – каталунеца. В Ел Бурго Ранеро попаднахме на много хубаво алберге, ама вече бяхме взели решение да минем още 13 км. до Религиос – т. е . да ни станат общо31 км. Собствениците на албергето посрещат гостите с чаша студена вода и плодове. Уютно. Дори е на донейшън. Мъжът качва раницата на всеки, който пристига и се настанява, а жената пък записва, слага печати и разговаря с хората. Имаше и прилежно поддържана библиотека. Нямам думи. Купихме си яйца и чушки. Кухнята, готвене, хапване, измиване на чиниите и съдовете. Успяхме да вземем и по един душ, нищо, че сме само за малко гости на албергето. После – навън да си починем малко на тревата под едно гостоприемно дърво. Решихме да попридремнем малко и да тръгваме след това. Да, ама не. Андрей поляка се настанил в хостел наблизо и седнал на винце и обяд в отсрещното заведение и ни покани да пием с него по чаша вино. Ние естествено пак отказахме виното, но компанията му – не. Аз пих КАС с лимон. Поръча ми и кафе. Танчето – нищо не ще. Бъбрим си. Андрей ни навива да останем тук, ама ние му казахме, че искаме да продължим. И без това цял следобяд е пред нас. До нас дойдоха ония дългите испанци. По едно време един дядка, местен / откъде се появи не знам/, сяда до мен и иска да ме целува. Андрей си умира от смях. После и Танчето.. Айдееее, оженихме се….:) , голям смях падна…Дълго за разказване. Ама купон беше. Снимахме се с дядката и Андрей. Той е тъжен, че се разделяме, защото знае, че няма да се видим вече, тъй като жена му пристига и маршрута им ще е друг. После полежахме още малко под дървото и си бъбрих с една французойка Тифани и Джейми от Брайтън. Тя направи малко йога, та си имахме обща тема. Тръгнахме за Религиос. Бавно и монотонно. Ама приятни облаци, едно леко хладничко, чудничко. Около 19 ч. стигнахме. По пътя даже почивахме на едни каменни пейки в едно заградено паркче. Влязохме и в една царевична нива да наберем царевички и не щеш ли едни младежи дойдоха с една бяла кола и ни пообъркаха малко сметките с царевицата. Мислехме, че ще ни се карат, а те имали среща с някого. Нещо се постреснаха от нас, а и ние от тях. Питаха ни за цигарена хартия. Викам, Танче, тия са наркоманчета и имат явка. Оказа се точно така. Те ни помислили за дилърите. Това доста бързо го разбрахме като видях как един юнак с велосипед и раница дойде и си размениха някакви неща… ха ха… Вече бяхме тръгнали и бяхме на около 50 – тина метра. Обърнах се и видях дилъра, който идваше откъм Ел Бурго Ранерос. Ама как ги разкрихме само. Божееее, и тук ли на Камино стават такива неща. Толкоз по въпроса. Гадна работа. По пътя ни настигна французойчето, което все ни питаше дали албергето е на донейшън. Имаше тояга, на която всеки ден издълбава името на всяко място, през което минава. Вечерта го гостихме с царевички. Останалите от албергето – също. Той беше любопитен за много места и му разказахме за 7 – те Рилски езера в България и Метеора в Гърция. Даде си мейла да му пратя снимки. Венецуелците ни заеха сол, а те си наготвиха пак спагети. Ядоха от царевицата и ни казаха, че в тяхната страна много ядели царевица, а в Испания тя се използвала само за животни. И те се чудеха защо тази толкова вкусна царевица да не я ядат. Спахме не особено комфортно, защото бяхме на горните кревати и беше задушно и топло с добре затворени прозорци отвсякъде. Да им се чудиш на тия хора. Мор. Било заради комарите, ама аз комари не видях. Разкрих схемата на венецуелците с креватите!!! И любовните похождения на една корейка. Утре – към Леон – 26 км. Пропуснах да кажа нещо много вълнуващо, което ни се случи в Религиос. Бодегите! Като се поразхождах преди лягане из селото да поснимам, гледам в едно закътано заведенийце – Жан Пиер, седи и си пийва винце. Нещо го е налегнала мъката. Не му се обадих. Разхождам се аз и що да видя – много бодеги наредени едно до друго. Връщам се бързо да взема Таня, за да разгледаме по – подробно тези чудати бодеги. Снимаме се на залеза. Попитахме една жена за бодегите, ама тя не знаеше английски и отмина. Влезе в една бодега и след малко оттам излезе един младеж, който бе така любезен да отговори на въпросите ни. Изнахалствахме и се самопоканихме в бодегата, но и той беше любезен да ни я покаже. Влизаме в едно подземие, нещо като мазе, като издълбана голяма дупка в земята. Изнанадата беше голяма, когато влязохме в нещо като хол, гостна. В нея – маси, камина, кухня,…едни симпатяги седят и пият винце с мезе. Мезето – нарязани печени наденички, суджуци и подобни… Питам на български – мезите ли си? Мезите ли си? А те се усмихват като че ли знаят какво ги питам… После ни разведе младежа из цялото бодега – навътре още помещения, изба за вино и за продукти…Много бяхме впечатлени. Благодарихме и излязохме, разбира се след като направих поредица от снимки. После продължихме разходката из бодегите. Някои бяха като от миналия век, някои реновирани, други забравени…Ето ти го още един чичка излиза от неговото си бодега. Питам го дали да влезем да ни покаже извътре разни неща – той – любезен – кани ни. Вътре тъмница, няма ток. Вървим, снимам избата, подредените вина, маса, пещ, камина, абе като за живеене. Човекът беше много любезен – отвори едни ракии да ги пробваме. Отказвам, а Таня, учудващо за мен – прие. За първи път в живота си опитва ракия. И и хареса на всичкото отгоре. Опитах и аз по нейно настояване. Не разбирам, ама сигурно е добра ракията. После човека отвори второ и трето шише. Вътре се мъдрят едни краставици – набъбнали с времето. Вероятно поставени когато са били корнишончета. Виждала съм подобни шишета и у нас. Та така. Едвам се отървахме от човека – да не ни напие… ха ха. Благодарихме. Много ни хареса този бодега тур. После на път за албергето срещаме Жан Пиер – клати се. Напил се горкият. И плаче. Плаче за любимата си. Прегърна ни и ни каза, че ни обича като сестри. Покани ни в Белгия на гости и каза, че ще е щастлив да отидем. Снимах този тъжен Жан Пиер и се прибрахме в албергето за сън.
