Размисли по пътя
Здравейте, приятели!
Поздрави от България! Късно снощи се завърнахме от Босна и нашето приключение на доброволци в Археологически парк „Босненски пирамиди“ завърши. Дните минаха неусетно, както всяко прекрасно преживяване. Нашето беше наситено с нови приятелства, пътешествия, нови познания и нови предизвикателства.
Работният ден в лагера на доброволците започва в 9 сутринта и завършва в 3 следобед. С други думи, имахме достатъчно свободно време, за да пътуваме наоколо, да се изкачваме до върховете на някоя от пирамидите или хълмовете на долината, да медитираме в тунелите, да си организираме различни ритуали по посрещане и изпращане на слънцето, да поздравяваме луната, да пием босненска бира или босненско кафе, да общуваме и просто да се радваме, че сме заедно и че преживяваме нещо много специално.
Снимките и дневника ми, ярките спомени още дълго ще държат емоцията и енергията на преживяното релефни и пулсиращи.
Разделихме се с нашите нови приятели с прегръдки и обещания да не се изгубваме из вселената, да продължим споделянето, защото то е част от великолепното пътешествие, което наричаме живот.
На порции ще споделя с вас снимки и части от „Дневника на доброволеца“, защото искам да ви предам енергията и магията, скрити в тази част на Балканите – Босна и Херцеговина.
Надявам се споделеното да ви докосне и да провокира духа ви на откриватели – на себе си, на света около нас и в нас.
Прегръщам всички, чиито добри мисли и подкрепа дадоха на това преживяване особена сила и смисъл.
ПЪРВИ РАБОТЕН ДЕН
Вълнуваме се. Много. Тим ни е разпределил на три групи, като едната ще работи на пирамидата на Слънцето, втората на пирамидата на Луната и третата в тунелите. Бърза да направи уговорката, че групите ще сменят локациите си, така че всеки ще опита всичко. Разочаровани няма да има. С нашите съквартирантки – Роби от Англия и Анна от Франция сме в различни групи и казваме довиждане до по-късно.
Първото нещо, което правим е още веднъж да се представим – от къде сме и как се казваме. В нашата група сме с четирима немци, две канадки, един аржентинец, двама американци и две французойки. До първата почивка, която след около час и половина вече сме приятели, знаем по нещичко един за друг и планираме вечерта. Това е и първият ден, в който се срещаме с Донна и Рикардо. Тя е американка, той аржентинец, който живее в Испания, Мадрид. С тези двамата веднага ставаме подгрупа в групата. Както каза Донна:“Доловихме си вибрациите“. До края на престоя ни във Високо нашата малка подгрупичка се движеше неотлъчно заедно и скоро се питахме как ще разделим, когато дойде момента.
През първия работен ден ме въоръжават с кирка. С нея трябва да свалям пластове земя около плочите, които вече са разкрити. Слънцето ни пече със своите 36 градуса. Каменните плочи, на които работим са нажежени и топлината наистина става непоносима. Понасяме я само защото възторга и ентусиазма от началото са толкова големи, че дори отхвърляме първото предложение на Тим за почивка. Второто обаче приемаме с охота и всеки върза да се скрие сред боровете наоколо. През втората част на деня получавам друг уред на труда – висока четка, който трябва да свалям пръстта и малките камъчета от големите плочи, така че да се видят ръбовете и лицата ми. Тази работа е по-лека и по в моята ръстова категория. Работя редом с един немец, който е като машина. Казва се Хенри е ходещ образец на немската прецизност, дисциплина, работливост и издръжливост. На Хенри също му е зверски горещо, завързва фланелката си на главата, но не спира да работи, докато не бъде подаден сигнал за почивка. Не спира и да се усмихва.
Решавам, че ще му кажа какво могат българките и предавам четката – метла на друга девойка, а аз се заемам да изхвърлям кофите, които Хенри пълни с пръст и камъни, докато сваля земни пластове. Някъде след 7 – та – 8-та кофа усещам, че се люлея, а не ходя, но съм твърдо решена да издържа докрай на темпото, наложено от немеца. Издържам, но през цялото време с умиление си мисля за четката – метла. Наградата ми е, че когато Тим даде отбой за деня, Хенри ме поглежда със сините си очи, сериозното му лице грейна в усмивка, подава ръка и почти ритуално изрича: “Бяхме добър екип“. По-късно докато се оплаквам на Ели, че не усещам ръцете и гърба си, а земята се люлее под краката ми, се смеем на нелепия ни, понякога женски напън да докажем, че всъщност не сме жени, а мъж и половина. После защо не ни сваляли звезди и не ни поднасят цветя…Както и да . След финалния гонг, даден от Тим част от групата, въпреки жегата решаваме да се изкачим до върха на пирамидата на Слънцето. Вървим бавно и мълчаливо, защото жегата е непоносима и разговорите отнемат допълнително от енергията ни. Въздухът е горещ, тежък и плътен, но сме убедени, че гледката отгоре си струва.
В основата на пирамидата има малко дървено кафене и там се награждаваме с кафе, поднесено на меден поднос, във фирджанчета и с рахат локум. Неописуема радост – имат и сладолед.
По обратния път към мотела, споделената обща мечта е за студен душ с добавка студена бира. Поискано – получено! Забравили сме да си включим болера в стаята, така че студеният душ е единствено възможна опция. Бирата заменяме със студено бяло местно вино, разредено с лед и газирана вода. Избира ме си красиво заведение, на брега на реката с маси под един стар орех, чиито масивни и кичести клони хвърлят благодатна сянка в горещите летни дни.
Зад гърба ни е само едни ден, а вече се чувстваме във Високо като у дома си и чувството не е породено единствено от факта, че градчето е малко.
