Точно в 5, 03 минути босненско време, днес 21 юни посрещнахме слънцето на платото на пирамидата на Слънцето…
Нежно сияние позлати високите скали и хълмове, които ограждат малката долина на градчето Високо. Минути по-късно, величественото, а днес и някак по-тържествено представление на слънцето започна. Наситено оранжевия и пулсиращ кръг бавно се заизкачва на небосклона.
Групата ентусиасти да отдадат почит на този специален изгрев на годината – лятното слънце стоене, зае място в ложата – платото на пирамидата на Слънцето още преди 5 часа. Разговорите и шегите постепенно притихнаха. Чуваме единствено собственото си дишане и жуженето на вселената около нас. А после, като че ли и тя притихна. Мигът настъпи и всеки го преживява сам. Свидетели бяха Бог, космоса и планините наоколо, пищен декор на едно всекидневно вълшебство – изгревът на слънцето.
Всекидневно,но и необичайно, защото безмълвни пред силата на слънцето стояхме хора от различни нации, континенти и религии – Донна от САЩ, Рикардо от Аржентина, Павел от Полша, Влад от Румъния, Роди от Англия, Рита от Израел, Кристина от Германия, Тим от Нова Зеландия, Джонатан от Франция…..Имената нямат значение. Държавите нямат значение. Когато слънцето се изкачи високо, за да освети най-дългия ден в годината, почувствахме, разбрахме, че неговият кръг ни е свързал завинаги. Нищо, че може никога повече да не се видим. Нищо че, след дни всеки ще се върне към онова, което наричаме „нормален живот“. Ние знаем, че той, животът ни, направи една значима крачка към разширяване и вече няма как да е същия. Защото разширихме кръга на живота си до сърцата на нови приятели. Без условия, очаквания и претенции.
Държах камерата в ръцете си и ей Богу, исках да снимам, за да разкажа в цвят и форма за този миг, но почувствах, че вместо да го снимам трябва да го преживея. С всяка клетка от своето чисто ново, изкъпано от светлината но изгрева, космическо съзнание…
Докато гледах слънчевия кръг, чух как някой зад мен запя красива мантра. Гласът беше плътен, овладян и изпълни тишината вън от нас. После проникна в нас, към гласът се присъедини друг глас, после друг, после още и мантрата пое своя път към вселената, като молитва за Благословия, Любов, Мир и Светлина за всеки с мисия Човек.
Първият човек, когото прегърнах беше Ели. После прегръдката, като вълна премина от всеки към всеки.
Бяхме загубили различията си. Бяхме едно. Разбирахме мига. Разбрахме посланието. Никой не криеше сълзите си. „Благодаря“ на всякакви езици засипа платото. Благодаря за вълшебството! Благодаря за преживяването! Благодаря за споделянето и за споделеното.
Спуснахме се надолу по пътеката в мълчание, защото емоцията все още ни носеше някъде из космоса.
Стръмнината към долината ни върна в сега и днес. И те изглеждаха много по –красиви, по-цветни, по-плътни и обширни. Защото бяха изпълнени с Любов.
32 годишния Джонатан, професионален пътешественик и гражданин на планетата ни разказа за древния поздрав на таитяните, който в превод звучи така: “Здравей! Ти това съм аз“ Отговорът е: “Аз, това си ти“.
Този изгрев беше един специален подарък за мен. Приех този подарък с благодарност и на принципа предай нататък, го споделям с вас.
После денят лежерно и естествено ни върна в ритъма на обичайните ни задължения на доброволци.
