Недоказаното днес не значи, че то не съществува.

Subscribe to me on YouTube

Понеделник, 20 Август 2012 09:02

Синя Красота

Написана от 

Лятна утрин. Морето е тихо. Слънцето закачливо пръска лъчи върху сънливите водни талази. Две чайки стоят на близките скали, потракват с клюнове и  любопитно  оглеждат залива. Рибният пасаж  скоро ще се появи  и  птиците  с нетърпение го очакват.

Прикривам се зад скалите. Наблюдавам. Изведнъж морето кипва в сребърни отблясъци. Святкащите гърбове на хиляди рибки трептят  в общия жив ритъм на пасажа,  създавайки фантастични  форми и движения. Чайките не губят време, разперват криле  и се устремяват към водата, плъзгат  се грациозно и безпрепятствено грабват  частичка от лесната плячка. Рибките в миг изчезват.  Видимо доволни, двете птици заемат мястото си на скалата,  приглаждат пера и отново вторачват поглед в морето. След малко подплашеният рибен пасаж се завръща. Чайките се понасят надолу, но в последния момент правят завой и литват обратно. Във водата се е появило нещо  неочаквано. Една огромна перка кръжи в кипящото рибно множество. Акула. Птиците не рискуват, предпочитат да отстъпят пред напора на по-силния. Натрапницата получава право първа   да   задоволи своя ненаситен глад. Законът на джунглата действа и тук. Скоро  акулата подгонва рибния пасаж навътре в морето и чайките остават  полугладни, с недовършена закуска.

Загърбвам птиците и се гмуркам под скалите. Пещерата под тях е моето  тайно място. Всяка сутрин по това време слънцето  изпраща лъчи през тясна цепнатина в скалите, рисувайки приказно красиви картини  в пещерата. Харесвам тази игра на светлината в   моето скривалище. Любувам се на танцуващата синя красота, гмуркам се, изплувам и отново ловя с поглед слънчевите  отражения върху скалния релеф и водната повърхнина. Изведнъж ми става безкрайно тъжно и самотно.  Изпитвам непреодолимо желание  да покажа тази хубост някому. Знам, че така ще разкрия скривалището си, но си мисля за   добрия  приятел, който  заслужава доверие и с радост ще  сподели моите красиви преживявания.

Скоро слънчевите лъчи изчезват и в пещерата настъпва синкав полумрак. Излизам.Отново съм пред скалите. Чайките още стоят на своя пост,  очаквайки  закуската  да се завърне…

Изведнъж долавям  тревожен зов. Някой се нуждае от помощ. Впрягам всичките си сетива. Откривам   вярната посока. Тръгвам  напред.Плувам с всички сили. Достигам го. Дете. То потъва. Тласкам го   нагоре. Изплъзва се. Отново го подхващам. Този път го задържам. Отправям се към пясъчната ивица. Там хората се суетят, тичат припряно по брега и ръкомахат. Някой се хвърля във водата, плува бързо насам. Приближава се. Издигам още повече детето   и с последен тласък го поверявам в ръцете на изумения плувец.  Детето е живо. Успях.  Отскачам нагоре, правя лупинг във въздуха. На брега някой  възбудено крещи, сочейки с ръка: „Делфин, вижте делфин!” В човешкия  вик усещам  любопитство, но  долавям и искрен възторг. Драго ми е. Скачам още веднъж над водата, махам с плавник за сбогом и изчезвам в синята безбрежност.

Аз бях делфин.

Антония Атанасова

Е-мейл Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
Банер

Магазин

Банер
Банер
Банер

Дарение

Фаза на Луната