Недоказаното днес не значи, че то не съществува.

Subscribe to me on YouTube

Събота, 11 Април 2015 12:34

Змей кале

Написана от 

Легенди за съкровищата на Вълчан войвода от Костадин П. Марков

Трето нетърговско издание на автора, София, 1998. ISBN 954-799-883-8 (кн.1) Всички права - запазени

Предлагаме ви откъс от книгата. Цялата можете да изтеглите от прикачения файл в края.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Като фотожурналист дълги години обикалях страната. Преспивах по села и паланки, по кошари в планината или зарит в купа сено. През прохладните летни нощи – на открито, зиме – в хоремаците или край огнището, разговорите с любезните ми домакини бяха безкрайни.

За какво ли не стваше дума: за народните обичаи, за служебно интересуващите ме проблеми, за онова, което тежеше всекиму на душата. Един захване за овцете, друг – коя мома къде бил видял, трети – за махленските клюки, четвърти – за авджилъка. Но най-сладки бяха приказките за старите иманяри. Отвореше ли се веднъж дума за иманярството и за иманярите, не усещахме как слънцето ни огряваше.

Много често, когато ние, младите, започвахме да се перчим кой повече знае, към нас ще приближи някой старец, спотайвал се дълго в полумрака, и току ще рече:

– А бе, момчета, като чувам що приказвате, рекох и аз да ви разкажа какво съм слушал...

И започваше да разказва оня ми ти старец, ние онемявахме и зяпнали, попивахме всяка дума.

Така и не усетих кога се изтъркулиха трийсет лета оттогава, и как съм се увлякъл по иманярски фолклор. Има такъв фолклор, жив е и днес в народната памет. Защото, докато една приказка за принцеси и принцове, за змейове и златни ябълки се разказва на деца и си има и начало, и обикновено щастлив край, иманярските истории си ги разправят възрастни. Те нямат ни начало, ни край. Всяка нова приказка е продължение на някоя друга. При тях героите са все хитри и изпечени иманяри, които знаят къде какви нишани, какви капани има и как да се обезвредят, къде и как е скрито имането и как да се открие.

А съкровищата? Все неща невиждани и нечувани, каквито няма в нито един съвременен царски или императорски дворец.

Тези богатства са грижливо скрити – в непръстъпни планини и пещери, в подводни скални дупки и подмоли по дъното на морето по крайбрежието, в подземията на разрушени замъци и калета. А такива места са доста из нашите земи.

Чрез легендите за тези съкровища народът ни е поддържал духа си, доказвал е, че и  ние сме имали богати царе, славна  и силна държава, висока култура и големи майстори. „Златният трон, мечът и щитът на цар Симеон” – в легендите ги има укрити по всички краища на България. Легендите са толкова много и така различни, че си заслужава да бъдат събрани.

Най-много приказки се разказват обаче, за страшния Влъчан. Кога се увлякох по неговата биография не е  трудно да определя, но тя взе връх над другите истории и трайно заседна в съзнанието ми. За Вълчан войвода и неговите приключения слушах от Видин до Странджа, от Добруджа до Родопите и Пирин. Бележки и записки не съм водил. Всичко е в главата ми така свежо, като че ли вчера някой го е разказал. Спомням си и лицата на разказвачите, но за съжаление тогава не обръшах внимание и не записвах имената, та сега не мога да ги спомена и да им благодараря за приятните вечери и за приказките, които съм чул и научил от тях.

В паметта ми са останали само личните имена на тези, при които съм се задържал повечко. Един от тях беше стария овчар и билкар дядо Стамат от Ивайловградско. Той твърдеше, че бил потомък на стар билкарски род от Странджанския край и се гордееше, че дядо му, на когото е бил кръстен, хайдутувал с Вълчан войвода и бил „доктора” на дружината му. Срещнах стария рибар дядо Кондю от Малко Търновско, когато ловеше риба по долното течение на Велека. С дядо Кръстан от Грудовския край се запознах при обиколките ми из Странджанския район. Много са сладкодумните и госториемни старци, на които съм благодарен.

В по-ново време, когато у мен назря идеята да напиша книга за Вълчан войвода и разгласих това нашироко, много хора започнаха да ме търсят. Идват при мен, разказват нови легенди и всичко, което знаят за него. Използвах и тях.

Дядо Станимир Тодоров от София - запален иманяр „документатор”, наследил иманярството от баща си, ми донесе цял куп планове, скици и преписи от документи за Вълчан войвода и дружината му. Твърди, че ги е преписал направо от оригиналите. Остави ми ги с поръчението:

─ Аз съм вече стар, не мога да продължавам работатата си, а чух, че пишеш книга за Вълчана. Ето ти тия неща, от тях ще научиш много! Напиши го. Нека се знае и помни кой е бил Вълчан войвода. Какво е правил за освобождаването на България и какво е оставил на българския народ.

Приех дарението с благодарност и обещах, че всичко ще намери място в книгата ми, но при преглеждането на документите установих, че много от преписите на Дядо Станимир не са пълни и текстово не отговаряха напълно на оригиналите, до които се бях добрал.

Михаил Узунов от Стражица дойде при мен с данните за един обект на Вълчан войвода край родното село на Михаил, и ме свърза със „Стареца”, който му дал данните. По предварителна уговорка със Стареца, отидох на екскурзия в Цариград и в продължение на няколко дни разговаряхме в хотел „Хилтън” край Босфора. Този, вече 96-годишен старец, френски гражданин – потомък на Челебията, с когото Вълчан е издирвал и съхранявал съкровищата, ми разказа такива неща за Вълчан войвода, които и в историята не са писани и във фолклора не са разказвани.

Под чадърите на терасата на хотел „Хилтън”, той ме запозна с мемоарите на прабаба си – французойката Жана – за петнайсет годишния й живот в дружината на Вълчан.

Като се настанихме на терасата на хотела, аз посегнах да включа магнетофона, но старецът ми хвана ръката.

─ Нали ти казах – никакви данни за мене! Даже и гласът ми не трябва да имаш! Единственото, с което ще ме наричате е „Старецът”! Така е най-добре! – рече и се усмихна. ─ А сега отваряй бележника и записвай! Някои от чертежите и документите, ако ти се видят трудни, можеш да фотографираш.

Оставих магнетофона и отворих бележника. Старецът така приятно и увлекателно разказваше на чист литературен български език, с малко френски акцент, че всичко здраво се набиваше в главата ми, но когато в София почнах да възстановявам чутото, Старецът се оказа прав – бележникът ми потрябва.

─ Вие казахте, че с експреса през България сте минавали транзит, без да слизате на българска земя, а така хубаво литературно говорите български. Къде сте го учили?

Старецът се усмихна, доволен от въпроса.

─ Очаквах такъв въпрос. Бъларският език го дължим на нашата Стара-баба Жана, съпругата на Стар-дядо. Тя го научила по време на дългогодишното й хайдутуване (така да го кажа по български) с дружината на Вълчан. Учители са й били Вълчан и поп Мартин, а тя от своя страна ги научила на френски. В рода ни всички говорим френски, турски и български, а за науката – и английски. Библиотеката ни е пълна с български книги. Само Стар-дядо не успял да научи български, защото с Вълчан говорел на турски, а с баба на френски. Баба Жана е била като учителка в дружината, защото много от младите хайдути научила на френски език. Тях Войводата изпратил да се учат във Франция.

─ Михаил ми спомена, че Вълчан се срещал с Евлоги и е умрял в неговите ръце в Румъния. Кога и как е станала тази среща? – запитах аз.

─ А, мосю Евлоги?... Аз го помня! – Старецът се замисли. ─ Бил съм на около седем годинки, защото вече знаех много приказки за българските хайдути и можех да ги разказвам, когато мосю Евлоги ни беше дошъл на гости в Париж. Помня, защото като му разказах за хайдутите, той ме похвали, погали ме по главата и пожела да ме целуне, но аз се дръпнах. Уплаших се от брадата и големите му мустаци. Това се е запечатало в паметта ми, защото всички се разсмяха. В салона имаше и други гости от Париж. А и много години след това, колкото и пъти е ставало дума за него, дядо ми го напомняше: „Оня с големите мустаци”! Те с дядо много се обичаха и бяха големи приятели.

И така, до края на срещите ни, Старецът разказваше фантастични истории за дружината на Вълчан и баснословните съкровища, укрити по земите ни и завещани на Българския народ!

В късните следобедни часове на последния ден от приятните ни срещи със Стареца, слънцето беше надникнало под чадъра и отхвърляше сянката му далеч зад нас по голямата тераса на хотел „Хилтън”. Аз дописах в бележника си завършека на разказа за мемоарите на Жана и повдигнах глава.

Старецът се беше загледал в далечината към Босфора. Лек ветрец полъхваше откъм морето и прогонваше жегата. Като видях сянката на чадъра, опряла ръба си до основата на сградата, спомних си как Георги, препускайки с коня си към Топ Капия, е видял сянката на крепостната стена, стигнала до белега за затваряне на портите.

Старецът се беше загледал неподвижен в далечината. Свикнал вече с този му маниер, разбрах, че обмисля нещо ново, което ще ми разкаже. Отворих бележника на нова страница и зачаках. Сервитьорът прибра празните чаши и поднесе малка закуска с редовното горещо турско кафе.

Старецът вежливо благодари на сервитьора и погледите ни се срещнаха. Той помълча още около минута, бавно взе димящото кафе, отпи две-три глътки по своя си маниер, остави кафето на масичката и като ме погледна с благ поглед, спокойно заговори:

─ А сега ще ти разкажа една тайна, която никой в България не знае – отпи глътка вода и продължи. – Когато Вълчан предприел пътуването си из Европа, не е бил сам.

Придружавал го младият момък от Карлово, на когото беше дал злато да отиде да се учи по чужбина. Сега вече изучил се и станал голям търговец с много връзки по всички държави. По описанията на баба Жана, дадени му при раздялата им, Вълчан лесно намерил имението ни край Париж, като тръгнал по десния бряг срещу течението на Сена. Радостта от изненадващата среща била голяма. Тогава дядо ми бил вече инженер в голяма фабрика, в която Стар-дядо вложил много капитали. Те двамата с Карловския търговец Евлоги много си допаднали по характер и разбирания и още на това гостуване започнали да кроят планове за бъдещо сътрудничество, и какво могат да направят за поробена България.

По време на една разходка с каретата из имението , поседнали на сянка край брега на Сена, Вълчан споделил, че изпълнил клетвата си, дадена пред разчупените каменни плочи в златното ковчеже, изписани със старинно писмо. Това сторил като под клетва дал на братята от Карлово – Евлоги и Христо, две от големите съкровища, за да построят в освободена България Голямо училище за професори.

Евлоги спечелил доверието му като още на първата им среща, години след като ги изпратил да се учат, му дал точен отчет, как и за какво е изхарчил златото, и как са станали големи търговци. Това още повече сближило Евлоги с фамилията ни и оттогава и до смъртта му, колкото пъти Евлоги е идвал в Париж, отсядал в имението не като гост, а като в свой дом. В негова чест, Баба Жана устроила голям прием и го представила и запознала с видни френски фабриканти и интелектуалци, с които той започнал и поддържал делови контакти.

След освобождението на България, Дядо и Евлоги искали да построят в младата държава много фабрики, но управниците не им разрешили. Набедили ги, че така искат да забогатеят на гърба на народа.

Тогава Дядо, заедно с баша ми, вместо на Българското черноморие, построили тази фабрика тук, в Турция. Евлоги сам се опитал да построи някои малки фабрики, но не му дали да ги развие като големи.

─ Времето ще покаже кой милее повече за отечеството си и кой му е принесъл повече добро – споделил Евлоги с дядо и тъжно въздъхнал, огорчен от клеветничеството на Стамболов срещу него.

Ето защо дядо ме накара да се закълна: Тези съкровища да не ги давам на правителствата на България! За тях трябва да узнае целият български народ, да се разкриват пред очите му, и народът да знае къде са отишли и каква работа са свършили! За посегателства към тези съкровища Вълчан е рязал глави! – допълни старецът и загледа морето.

─ Както ти казах, аз бях на около седем години, когато мосю Евлоги за последен път беше дошъл в Париж. Казах ти как съм го запомнил. Години след това научихме, че е починал в Румъния. От гостуването им в Париж, Вълчан и Евлоги заминават за Англия. След това посещават Швеция, Норвегия, Дания и Германия, и повечко се задържат в Швейцария, където Евлоги е учил и имал повече познати.

Две години след тази голяма обиколка из Европа, Вълчан умира в ръцете на Евлоги. По-късно Стар-Дядо посещава Румъния и с Евлоги се покланят пред гроба му. Така завършва жизненият си път големият Български хайдутин Вълчан войвода, който не можа да дочака мечтаната свобода на Родината си, но остави на Българския народ несметни богатства, с които да устрои младата си държава.

Документите за разкриването на тези съкровища са у мен и съм се заклел, и искам да ги подаря на Българския народ – завърши разказа Старецът и погледът му потъна в далечината на помръкващото небе след аления залез.

Слушах захласнат всичко това, пълнех бележника със записки и не можех да проумея, дали е истина или ориенталска приказка от „Хиляда и една нощ”?

Сервитьорът пристъпи да прибере приборите. Изгълтах наведнъж изстиналото кафе и му подадох чашката.

─ Всичко това, което ти разказах, го напиши на книга, та да го научи целият български народ и да се знае кой е бил Вълчан войвода! – още веднъж на раздяла ми заръча Старецът.

------------ „ -------------

Завърнах се в България мозъчно зареден и с пълен бележник записки от разказаните ми истории. Всички надхвърлящи  и най-големите фантастики, до които се бях докосвал до сега, но те изцяло покриха легендите, които бях събирал за повече от тридесет години от всички краища на България.

Предстоеше ми голяма работа и психическа борба, най-напред със себе си – да преодолея шока и да си изясня докъде чутото е истина и докъде фантазия, и след това да се преборя с външните сили и фактори от които зависеше по-нататъшното придвижване на въпроса. Най-напред се обърнах към Председателя на БАН, академик Ангел Балевски – върхът на нашата наука. Но от това нищо не излезе! Заех се (на собствени разноски) с разкриването на даденият ни като проба обект, за да докажем, че документите са автентични и легендите са изградени на основа на действителни деяния на Вълчан.

Разкопките са описани в следващата – трета книга от поредицата „Змей-кале”. Те бяха проверени на пет етапа, но и от това нищо не излезе! Написах и другите три книги. Накрая много ме тревожеше чутото за братята Евлоги и Христо Георгиеви. Това не можеше да се вмести в сферата на фантастиката, защото двамата братя са реалност и то не каква да е, а и досега седят пред главния вход на най-висшето ни учебно заведение – Софийският университет „Св. Климент Охридски”.

Идеята да понауча повече за тях ме отведе в Народната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий”, за да мога от архивни документи с нещо да покрепя писаното по-горе.

Последно променена в Събота, 11 Април 2015 13:03
Езотеричен вестник Хармония и Светлина

Уеб сайт: www.ezoterikabg.com Е-мейл Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
Банер

Магазин

Банер
Банер
Банер

Дарение

Фаза на Луната