Недоказаното днес не значи, че то не съществува.

Subscribe to me on YouTube

Тайни и загадки Енергийна география По света Дневник Ел Камино де Сантяго част 10
Понеделник, 10 Март 2014 00:00

Дневник Ел Камино де Сантяго част 10

Написана от 

13 АВГУСТ  събота
Днес гладувам. Само на вода съм в чест на Св. Яков Сантяго Апостол. Последен ден все пак...

Тръгваме от Аржуа към Монте да Гозо, ама вече бяхме решили, че ще спим 5 км. преди това в Лабакола, както ни беше препоръчал Андрей. Скучно вървене беше в общи линии. Временцето пак с нас. Задмина ни слепия пилигрим. Беше с придружител. В ранния следобяд понапече малко и взе да ни помръзва малко. Легнахме на земята пред една къща в едно тихо селце. Таня - почти  на пътя, аз – в нещо като канавка- на тревата. Чудно ни беше. Миришеше на готвено, нещо като да пържеха тиквички, ама нейсе - никой не ни почерпи. Пък си викаме с Таня - ако пред нашата къща поседнат едни пилигрими - веднага ще ги почерпим с вкусно готвено..ха ха. Таня вика - докато лежах на пътя все си мислех, че някой колоездач ще ми мине през главата... ха ха. Едни пилигрими ги чухме да си говорят „тия са легнали като умрели”. Както и да е. Взехме да си бъбрим с Таня за това как бързо някак ни се сбъдват желанията на Камино. Искаме малинки – хоп - малинки, говорим си за някой - хоп- ето го. И точно както си говорехме се появява момчето с шапката чадърче, дето Таня му я даде. Просто си говорихме и за него, че беше хепи с новата си шапка и че стана добре, че му я дадохме и хоп - ето го иде! Чудо. Чудо. Пак чудо. Носи се отсреща по нанадолнището с приятелите си. Поздравихме се. Наистина Танчето достави голяма радост на това момче. Стигаме до Лабаколо. Никакво алберге. Само два хостела. Краката ни болят, та знае ли се. Тия пък ни поискаха 35 евро на човек за нощувката. Не са познали. Е, много искат. Да не сме луди? А и да сме - защо пък да им ги даваме? Е, тръгваме да извървим още 5 км. до Монте да Гозо. Няма как. Ще вървим. Тежко ни беше, без да си кривим душата, защото това са си общо 35 км. преход  както и да го погледнеш. Едвам стигнахме. Голяяяяяяяяяяяяямооо алберге Най - голямото до тук. Стотици пилигрими побира. Посреща ни един готин администратор с „Добре дошли” на български. Много мил беше. Имало преди нас тия дни българка, а иначе имало и сърби и ни пита даже каква е разликата в сръбското добре дошли и нашето. Обясних му, пристъпвайки от крак на крак, защото вече умирах да се хоризонтирам. Настаняват ни в стая с две шведки и 3 полякини. Шведките на години, ама готини. Утрепани сме. Бързо душ, обличане на чисти дрехи и в кревата. Не съм слагала в уста нищо цял ден. Чакам да стане 19ч., за да хапна нещо. Таня вече е заспала. Аз хапвам сиренце бри с хляб, млекцето с кремката и заспах. През нощта пак ме замъчи зъба и се разминах със спането. Все тая. Утре имаме 5 км. до Сантяго и ура - минали сме Камино. Не знам дали е ура, ама ни е мъчно. Мъчно ни е . М ъ ч н о ни е!!!

14 АВГУСТ неделя

Излизаме от албергето с двете лелки шведките. Навън леко ръми. Мъгла. Малко недружелюбно време  за финал на Камино, ама ние нали сме дружелюбни, та равновесието се получи. Вървим 5 км. до катедралата в Сантяго. По пътя снимаме последните разни неща. Снимаме се, разбира се и пред табелата на Сантяго Де Компостела. После ядем едни кроасани, после кексче, после едно козуначе. Възнаграждаваме се подобаващо значи! Стигаме катедралата. Пак си повалва малко. Сантяго е прекрасен. Приижда народ отсвякъде. Групи от Венецуела, Перу, Аржентина, от Куба, Америка също. Веят се знамена. Свирят, пеят, танцуват. После разбрхме, че не са като нас пилигрими, а са дошли заради Папата. Минават през Сантяго, а после в Мадрид, за да го видят и да присъстват на месата. Срещнахме много от нашите спътници. Радост, прегръдки, едно такова някакво чувство. По пътя се шмугнахме в една църква и хоп – свещеникът даваше нафорки след сутришната меса. Взех си разбира се. Тенк ю, Год. После в офисината за да ни видят печатите, да ни регистрират, да ни  признаят пътя и да ни дадат дежурната полагаща ни се диплома. На опашката се запознахме с унгарец, който е минал Камино като нас - за 27 дена, САМО ЧЕ!! С колело тръгнал от Берлин да Сен Жан, а от Сен Жан на 28 юли е тръгнал пеша. Изминавал е по 55 км. на ден!!!!!!! Егати! Той си е направо герой. Много симпатичен ми беше. Снимах го. Тия на гишето с дипломите чак му направиха проблем, защото не им се вярваше, че е минал пътя толкова бързо. То и момчето се притесняваше, защото нямал достатъчно печати в паспорта. Ами да! Че той да не минава пътя заради печати и паспорти, или за дипломи... ама че работа.. Застъпих се за него и им казах, че трябва да го поздравят, а не да го разследват. Сега щял да се връща в Сен Жан, да си вземе колелото и после на влака и – в Унгария. Дадоха му диплома, къде ще ходят.. Егати. Имаме си мнение с Таня по въпроса за дипломите, ама друг път ще пиша за това. Мен ме писали Владимира , Таня – Татяна... Нямам думи. Като и казвам на Таня, че са ми малко тъпички, значи са си тъпички! Послееееееееее - снимки с дипломите и печатите. После срещнах едни бразилци - цяла група, седят на стълбите зад катедралата и пеят с ръце. Една жена отпред им ръкомаха също. Помислих ги за глухи, защото един говореше пред тях, а жената им превеждаше с мимики. Прекъснах ги, за да ги попитам глухи ли са и че знам също като тях мимиките, заради мама и татко. Жената ми каза ,че превежда само заради един глух от групата! Значи, оказа се, че цялата група са чуващи!! Бооожееее. Нямаме думи с Таня. Снимаме ги. Снимаме се и с тях и тяхното знаме. Знамето извадиха специално заради нас и заради снимката. Пяхме с ръце чудни божествени песни. Това ще е подарък за мама и татко, защото когато пътувам по света те все ме питат – а срещна ли глухи като нас? Щастлива бях много. После си купих тениска с жълтата стрелка. Една за Инчето  и една за Танчето. После пред катедралата срещнах още едни глухи - испанци. Говорихме. Снимахме се, разменихме координати. Пак заради мама и татко. После някой ме целуна по врата. Кой бил - Франческооооооооооо. Беше се срещнал с изгубен свой спътник кореец и беше много щастлив. С него беше и жената, с която станаха приятели и един нов приятел. Разбира се, че се снимаме. Това е последната ни снимка с приятелите от Камино. Толкова е тъжно някак. Много се радвахме на нашата среща, но в душичките ни беше буца. После – меса за пилигримите в катедралата. Последната ни меса - най-тържествената. Пълно с народ. Пълно, ама пълно! Ние с Таня посетихме и музея. Свещеникът изброи всички страни, от които тук са дошли пилигрими. Чухме България! През целия път бяхме единствените българки. На повечето места ни казваха, че за първи път виждат българи. Един испанец от албергето във Ферейро срещнал една българка Мая и администратора в Моте да Гозо ни каза, че предния ден е имало българка. Сигурно  е тази същата Мая. За съжаление не я срещнахме. Навън латиноамериканците танцуват чудно хубав вълшебен танц. С музиканти в средата, няколко кръга около тях. Пееха хвалебствени песни за Бог и Камино, танцуваха в ритъм и с прекрасни движения. Божествено е. Божествено. Не успяхме да се класираме да потанцуваме с тях заради месата и музея. А много, много исках да танцувам с тях и да се потопя в това море от хубава енергия. Каквото такова. Много исках - ама...След  много снимки, еуфория, народ, глъч, песни и танци заваля силно. Времето се поразвали доста. Почти като в първия ден на Камино. Сякаш ни е чакало да завършим пътя си съвсем добронамерено и великодушно и накрая заплака. Плаче за нас май. Трябваше да тръгваме за Финистере. Яке, качулки, завити раници, бърз ход и хайде на автогарата. И хоп - изненада. Понеже е неделя няма автобус до Финистере след 10ч. Никакъв до края на деня. Значи Финистерето ни отпада като вариант за днес. Таня предложи бързо план Б - веднага да тръгнем за Португалия. И хоп - мокри като кокошки се озоваваме на гарата. Пеша под дъжда - какво ни е? / дето вика Таня/. На гарата разбираме, че можем да стигнем само до Виго / град на границата с Португалия/. Дават ни схема - Сантяго- Виго 16.30 ч., Виго – Порто - 19.30ч. Порто – Коимбра - 00.45ч. Тръгваме с влак за Виго. Един час път с много междинни спирки. Първото ни пътуване от месец насам с превозно средство. После с автобус до Порто - 2 часа път. После се оказа, че не могат да ни качат в 21.15ч. за Коимбра, защото автобуса бил директен до Лисабон и ни отказаха категорично да ни оставят на аутобана. Да! Така се оказа. После пеша през Порто до другата автогара в центъра, която се оказа близо до хотел Меркурий / добре познат ми от 2004 - та/. Купуваме си билети за 0.45ч. за Коимбра и кой е като нас - хайде на разходка из нощно Порто. Щастлива съм да покажа на Таня любимите ми места в Порто / а и не само моите/ и тръгваме. Първо - по прословутия мост отгоре. После се озоваваме на един концерт на открито, където на една естрада пеят Роза Бранка - една прекрасна песен на Мариза. С раниците потанцувахме и хайде надолу при гондолите с бъчвите. Малко снимки и хайде от другата страна при готините кафета и ресторантчета. Онази най - прекрасна част на Порто с шарените сгради и вълшебните балкончета. Разходка по брега. Седнахме в едно уютно бистро и наблюдавахме хората, двойките, купона, слушахме музика и хапнахме много вкусни сандвичи. После – нагоре по любимата типична за Порто уличка, от която имам много хубави спомени при първото ми идване тук. После снимки пред красивите бродирани сгради и катедрали и така лека полека се озовахме на красивия площад с паметника с коня, където едни музиканти в едно много готино бистро ни канеха да се отправим натам. Музиката ни водеше. А песента беше познатата ни от Море от любов – ай лав ю бейбеее... о прити бейбеее...Потанцувахме здравата - ей така с раниците на гърба. Хората ни гледаха с възхищение и ни предложиха да оставим раниците, за да ни е още по- комфортно, но ние нямахме време. Бяхме съвсем за малко. Просто дойдохме за си вземем дозата енергия и настроение, които и иначе не ни липсваха. Ние - уморени, но упорити си направихме нашето парти за край на Камино 2011. Чудесно беше. Повече от прекрасно. И пак - обратно до гарата. Пътуваме към Коимбра. В автобуса гледаме да си поспим малко, защото вече съвсем бяхме уморени. След час сме там.

Вече е 15 АВГУСТ понеделник

Посрещат ни Павлинка и Адалберто. Радост! Едно голямо гуш и хайде в колата на Павлинка към тях. Уморени, каталясали, душ, и със забавени вече движения - в кревата. Лягаме. Най - после. Полага ни се. Доста попътувахме и доста походихме цяло денонощие. Вече е 15 ти август – Богородица. Денят на Дева Мария и в Португалия не работят. Имаме късмет. Поспиваме си. После на разходка из Коимбра с Павлинка, Борис и Адалберто. После – готвихме. После у Павлинка - на пълнени чушки. После – пак сън. Почти не спя, че ме мъчи злополучния зъб. Ама няма значение.

16 АВГУСТ вторник

Тръгваме с колата на Павлинка за Фатима. Ура! Тя е много щастлива, защото съвпада с неработен за нея ден и защото най - после ще види Фатима. Откакто е в Португалия никога не е ходила. И ето ти шанс. Сипваме бензин, завеждаме Борис на градина и потегляме за Фатима. По пътя си пеем български песни, защото тя ни пуска само българска музика в колата. Пристигаме. Павлина ни е направила кекс и курабии. Тъкмо си ги взимаме, заключваме колата и тръгваме към катедралата на Фатима и хоп - пак чудо - нашите хора - латино американците с танците и китарите, които бяха в Сантяго. Не вярваме на очите си. Вървят пеейки и свирейки и те към катедралата и площада. На площада виждаме още едни от перуанците. Пеят и танцуват в кръг. И като се включихме във вихъра на танците, в кръговете от хора - танц безспир. Купон. Голям купон. Енергия, усмивки, весело, пеене, пляскане, барабани, китари. Нямам думи. Повече от прекрасно. Както и да го описвам, няма как да предам вълшебните мигове с тези хора. Господ все е  с нас. Исках танците - ето ми ги. Дойдох от Сантяго до Фатима и ето ги - поднесени ми на тепсия. Божествено чувство беше. После - свещите, после катедралата, сувенирите. Един много щастлив ден във Фатима. Поредният. Имаше много хора отвсякъде. Ходеха по пътеката на колене някои от тях, а близките им кротко ги придружаваха, хванали ги за ръка. Еййййй, какво нещо е вярата! Вяра! Вяра трябва на всички и всичко се подрежда. Като има вяра, има и смелост. Няма страх, няма колебание. Грабваш мига и му се наслаждаваш до край. Давиждане Фатима. Някой ден пак ще се върнем тук. На връщане Павлинка ни заведе в Баталя да видим прословутия красив манастир там. А той наистина е много красив. Като избродиран, като везан някак. Манастира, музея, гробницата, кафето, сувенирите за близките ни и... обратно към Коимбра. Денят преваля, а ни предстои път обратно до Сантяго. Пак. По пътя към Коимбра пеем с цяло гърло български песни и все такива някак ни дойдоха от диска -  „моля се аз, Бог да е с нас..” на Силвия Кацарова, после „7 пъти молих се на Бога..” Чудо. Поредното. Танцуваме си в колата, пеем си колкото си искаме... луди глави. А пък Таня – лудетината насред аутобана слезе от колата и се затича към едни смокини. Видяла ги и направо скочи. Тича, бере, пак тича, а ние с Павлина се чудим какво става. Щура работа. Повикали я бе. Ама ядохме смикини де. За Таня беше голям кеф. Мезихме си, а?/ тоя лаф,взет от един виц все ни съпътстваше/. После пристигнахме в Коимбра. Багажа, автогарата, изпращане и – пак на път. Пристигаме в Порто. Имахме време пак да разгледаме Порто, този път на дневна светлина. Купихме и подарък за Емето и Огата. После автобуса до Виго. Във Виго сме вече. Вечер е. Звучи музика отнякъде. Тръгваме по звуците и те ни отведоха на нещо като панаир. Много сергии, хора, деца, търговци, карусели за децата, захарен памук. Бърз тигел през панаира и на гарата. Даааа, ама няма влак за никъде. Не можем и да преспим там даже, защото се заключва нощем. Връщаме се на автогарата, в която преди това бяхме проверили за автобус и решихме да спим там. Тъкмо се измихме и  настанихме  на едни пейки в чакалнята вътре и ето ти го охраната ни гони. Тук пропускам едни подробности, свързани с морала и човешките ценности. Полунощ е. Нямя къде да спим. Излизаме тъжни и уморени. Навън музиката звучи още по - силно. Пак един тигел из панаира, после в търсене на място под небето за спане. Спим в чувалите си в една градинка на тревата край един жилищен блок. Важното е, че е близо до автогарата. Беше добро място за спане, само дето почти не спах, пак заради проклетия зъб. На сутринта - автогарата, автобуса и хайде към Сантяго. Предстои ни последен ден, важен ден - ще ходим да Финистере. Купуваме билети - двупосочен- 24 евро. И ето ни в автобуса до Финистере. Трябва да стигнем, да направим ритуала с изгарянето на вещи и после обратно към Сантяго. Вече е

17 АВГУСТ сряда

Финистере. Пристигаме. По пътя поспахме в автобуса. Бяхме на хубави места. Тръгваме пеша към нос Фистера. Вървим и разглеждаме, снимаме. По пътя ето ти го Джейми от Брайтън. Приятелю, как се радваме да те видим. Влизаме в една църква, посядаме да си побъбрим с Джейми. Той си хапна и ни разказа за Тифани. Тя останала в градчето. Тръгваме пак. Гледката е неописуема. Ето ти го Атлантическия океан. Лодки, яхти, слънце, необятност. Стигаме нос Фистера. По пътя загубихе Джейми, но нищо, нали се видяхме. Намираме си мястото за ритуалното изгаряне, взимаме запалка на заем за да свършим цялата тази работа. Молитвата, благодарност към Бог, че не ни изостави нито за минута през цялото Камино, после музея на пилигиримите, пак снимки, кръста, океана, пак снимки, пилигрими прииждат и си тръгват... Снимка на нулевия километър. Всички се снимат тук. Няма как. Достигнахме го. Щастливи сме. Уморени, но щастливи. Обратно надолу към градчето, за да си тръгваме бързо  към Сантяго. Пристигаме. Много е хубаво времето  и градчето си го бива, но нямаме време. Сядаме на автобусната спирка да чакаме с останалите автобуса. Отидох отсреща в едно ресторантче и купих много вкусни сандвичи, за да се подкрепим с Таня. Бъбрим си с едни италианци и едни ирландци. Качваме се в автобуса и от прозореца виждам пак Джейми, този път с  Тифани. Не можах да им помахам, защото вървяха и гледаха в друга посока, но се сбогувам мислено с тях. Беше ми хубаво, приятели, с вас. Толкова е мило да срещаш сродни души и да споделяш радостта от пътя с тях. По пътя правя едни хубави снимки през стъклото на вълшебните заливчета и яхтени пристанища, на къщите и гларусите. Природата е вълшебна. Следващият път дано можем да останем във Финистере и да усетим по - пълно цялата тази красота. Сега – бързаме. Няма как. Утре рано летим за Мадрид, а после за София. Пристигаме в Сантяго и търсим алберге да преспим, да вземем душ, да оправим багажа. Дааа, ама се оказа трудна работа. Всичко беше фул. Тръгнахме към един замък на високото, където имало алберге и където ни казаха, че може и да има места. Пак нямаше. Е, добре. Поне можахме да си починем, да вземем душ, да си преподредим багажите, да си приготвим билетите и паспортите. Добре стана така, защото идеята ни да тръгнем много рано за аерогарата нямаше как да се случи, акобяхме останали да спим в албергето. Преди 6 не може да се излиза. Така, че решихме, че ще се поразходим из Сантяго вечерта и после ще отидем да спим на аерогарата. Разходката беше много приятна. Сантяго беше оживен, пъстър, светещ и много уютен. Ресторантчетата и кафенетата пълни с хора, музиканти и певци – пълно по улиците. Вървим и се наслаждаваме. Спираме тук, спираме там... Един оперен певец пееше под една каменна порта вълшебни арии. Други музиканти, облечени в старинни костюми свиреха и пееха божествено. Оставяхме по евро навсякъде. Влязохме накрая в един ресторант да хапнем. Пържените картофки с пържените яйца - толкова ни харесаха. Таня яде и салата. Имаше мач - Барса- Реал Мадрид и кръчмата беше пълна с хора, дошли да пият бира, да хапнат и да гледат . Това беше. После намерихме автобуса за аерогарата / слава на Бога/, защото беше последния за днес и имахме голям късмет. Вече сме на аерогарата. Тоалет, спалните чували, пейките и така до ранна сутрин. Чернокожият приятел от съседната пейка искаше да го събудя, ама станал човека ...

18 АВГУСТ Е ВЕЧЕ! четвъртък

Тръгваме си. Чекиране, кафе, малко щъкане и ето ни в самолета за Мадрид. Летим с Иберия до там. После сме с България еър за София. Летището на Мадрид ми е познато - голямо, просторно и много добре устроено. Пощъкахме, купихме си шоколади и хайде на гейта, който ще ни отведе в самолета за София. Около нас вече чуваме българска реч. Това беше. Краят на нашето Камино. Летим за София. Довиждане Камино, довиждане Испания, довиждане, мили Камино приятели. С вас ни беше много хубаво.  Тръгнахме си с тъга по Камино, макар то да ни донесе най - прекрасните изживявания и моменти. Тъжим за теб, Камино, защото си неповторимо. Пак ще дойда. И ще разкажа на още много българи за теб. Обичам те, Камино. Знам, че и ти ме обичаш. Знам го. И ти благодаря.

Владина Цекова

Е-мейл Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
Банер

Магазин

Банер
Банер
Банер

Дарение

Фаза на Луната