Недоказаното днес не значи, че то не съществува.

Subscribe to me on YouTube

Тайни и загадки Енергийна география По света Дневник Ел Камино де Сантяго част 2
Сряда, 16 Май 2012 00:00

Дневник Ел Камино де Сантяго част 2

Написана от 

17 ЮЛИ неделя

Спах добре. Танчето и тя. Сутринта се събудих рано. Навън мъгла и ръми.

Пиш, тоалет, мантри, молитвата, кафето, което ни направи испанския татко, кексчето и хаааайдеее. Пътят до Ронсесвалес е 17 км. Извървяхме го почти заедно с таткото и децата му. Настигахме се, задминавахме се, спирахме да почиваме. Преходът е планински. Черпиха ни с едни чудни вкусни неща. Бяхме забулени, яке, качулки, раниците и те с шушляка отгоре, защото!!!! Валя! Ама валя! Валя ни много! Много! През целия път. Дъжд, ама дъжд! Вървяхме по пътеки из гора, сред папрати и храсти..Обувките взеха да ни джвакат, защото се пълнеха откъм глезените с вода. Колкото и непромокаеми да бяха, краката ни вече джвакаха във вода. Мрачно, дъждовно, мъгла. Планина. Мокри и подгизнали вървяхме тихо и спокойно, следейки стрелките. Както и да е. Минахме го.

Пристигаме в Албергето, което се намира в нещо като замък. Ронсесвалес. Влизаме. Мокри сме до кости. Вътре е пълно с пилигрими, които сушаха намокрените си дрехи и обувки. Настаняваме се с Танчето в трапезарията. Чудно хубава, модерна и по - топла от коридора, в който седяха повечето пилигрими. Нали съм си оправна, настанихме се. Разстлахме дрехите да се сушат и облякохме всичко, което имахме в раниците (а то не е много). Танчето се мушна в чувала и се опита да поспи, а аз се поразходих, за да проуча как седят нещата из това Алберге. Сложих печати, попълних анкета, с която правят ежегодна статистика колко хора изминават Камино, откъде са и с каква цел го правят. Таня спи в чувала, а аз си прочетох малко от Новия завет и от Светлите лъчи на Учителя и сега пиша. Дано да спре да вали, че искаме да продължим още 15 км. Навлякла съм почти всичко дето нося, обула съм си крокса и кой е като мен. Разучих защо всички си слагаха вестници в обувките и откъде ги взимат тия вестници. Добре, че знам да питам. Научихме нещо ново. Като натъпчеш вестници в мокрите обувки, те за нула време изсъхват. Егати магията. Взех вестници и изсушихме обувките. Чудно ни се получи. Около нас пълно с хора, отвсякъде. И те мокри като нас, и те уморени, ама тонуса не спада. Това е засега. После като имам възможност пак ще пиша. Животът е прекрасен.

17 км. изминахме от 9.20 ч. до 13.20 ч. (общо 4 часа) Стараем се...Тръгваме. Почти не вали вече. Купихме си сандвичи от кафенето  с гаден кашкавал и малко сладичко – киткат и буено. Вървим. Доста вървим. Следваме си стрелките. Стигаме Biskotere (нещо такова), питаме за Алберге, има само хостел по 30 евро (ако искаш). Двете ирландки остават да спят в него. Ние не. Таня я болят ставите от ходене. До момента сме изминали около 26 км. Щеше ми се да идем до Зубири още 10 км., ама часът е 19, а нямаме сили вече. С питане стигаме до друго село на около 2 км. от това, в което оставихме ирландките. Освен едно спортно полуоткрито хале никой не бе гостоприемен да ни покани и... спахме в халето. Спим върху едни тесни пейки. Тесни, тесни, тесни пейки.Супер неудобни, ама нали има къде да легнем. През нощта – джабала джубала, някой говори високо, едни коли, едно бръмчене, ама ми беше добре. Нали спахме... Краката ни почиват. Беше прекрасно да чуя през нощта едни хлопци на кравички и овце. Беше някак като сън. И хубаво.. Сънувах хубаво. Сънувах и леля. Седи по турски, с тъжни светнали очи и ми казва: Владинке, нямам си къща. А аз - и аз, лельо нямам, ама нищо. Много странен сън. Друг път ще си го тълкувам. През нощта ми се случи и една смешна случка. Както си спя и чувам – туп. Оглеждам се, отворила очи и що да видя - аз, с все целия спален чувал съм тупнала от пейката, докато съм се обръщала на другата страна. Стана ми смешно, погледнах Танчето, да не съм я събудила и тихичко легнах пак върху пейката. И така до сутринта..

18    ЮЛИ понеделник

На сутринта рано, рано тръгваме към Зубири - 10 км. до там. Дето викаха ирландките – много дейнджър, много дейнджър. Пътят де. Пък сега сме в Зубири и не видяхме да е толкова дейнджър. Да, имаше нанадолнище из гората, ама това не беше въобще трудно за преход и даже беше много приятно. Сега сме в Зубири. Едно чисто, спретнато  градче, с много цветя по прозорците на къщите, чисти и подредени улици. Пусто обаче. По пътя срещнахме пилигрим от Мадрид и един с едно куче. Питам го как е с кучето, а той вика- в албергетата не дават с кучета. Явно хората не обичат кучета...Така е май. Ние сме си животни.

Взехме си печатите от  албергето в Зубири и Таня пригладняла тръгна да търси магазин с ядене. Сега седим на прага пред вратата на една стара, но красива къща на пътя за Ларасоана и Памплона и пиша. Танчето хапна и спи малко. Аз нещо не съм гладна. Нито жадна. Предстои да минем след малко 25 км. Сега дремем. Да отморим, дето викат сърбите.

Продължихме още 10 км. до Ларасоана. Там албергето беше все още затворено и Таня се поразсърди, задето ми се искаше да си получа печата  - всъщност защото, ако трябваше това да стане ще трябваше да чакаме, а това си е загуба на време. Така че намусени потеглихме за Аппе -10 км. и след това за Памплона още 5 км. Така общо изминахме 35 км. за деня. Беше доста топло, да не кажа жега и накрая на пътя до Памплона вече имахме забавени движения. Едвам ходехме, главите ни бяха кухи и дори накрая забавено говорехме... Реката, в която си охладихме краката беше дар Божи. Един испанец ни упъти за Аппе, ирландките ни задминаха, срещнахме хора отвсякъде. Ядохме сладолед чийзкейк в Аппе и проверихме каква е цената в местното алберге. Беше 14 евро. Само печат си взехме оттам. Следвайки стрелките неусетно стигнахме до Памплона. Албергето беше в прекрасна замък - сграда. Имаше повече от 100 човека, разположени на двуетажни легла. Струваше ни 6 евро. Добре е, в сравнение с предишното ни преспиване.  Душ и заспахме. Бяхме гроги. 20 ч.!!! Даже нямахме сили да поразгледаме Памплона, ама утре ще го направим като тръгнем. Съседи по легло са ни двама венецуелци. Спахме чудесно!

19 ЮЛИ вторник

Събуждаме се росни, росни в 7 ч. Венецуелците вече са готови за път. Ние – още не. Тръгваме. Времето е ветровито. Аз съм с късите зелени панталонки. Памплона е много красива. Правя няколко снимки. Завираме се в една бейкърия. Ухае на вкусно и на нещо топличко.. Взимам по един кроасан за двете, едно кафе, пълним шишетата с вода и сме ок. Продавачката - младо момиче ни каза - Добро утро  на български, след като ме чу да казвам на една жена, че сме от България. Стана ми много приятно. Дадох и фейсбука си да ми стане приятел там. Знаеше още думи на български и ни каза благодаря и довиждане. Чудна беше. Харесвала и София, и България. Била тази година на гости при приятели. И така - по стрелките, по стралките, на път за Пуенте де ла Рейна - 23 км. Влизаме в ритъм вече. Чудно, чудно, чудно беше. Преоблякох се на едно място, че ми стана студено. Валя ни дъжд малко, малко вятър, после слънце - от всичко по малко. Запознаваме се с една  французойка, благодарение на един слънчоглед, който откъснахме (единствения с пълни семки). Тя беше много фина дама. На възраст около 60 - те. Пита ни – това яде ли се, а аз щедро реших да я почерпя. Тя обаче каза, че не знае как се яде семка. Нагледно и прилежно показах на жената как да го прави, отчупих и част от нашата пита и така...  А Таня много се смя, защото съм била много смешна как обяснявам на французойката, която не знае и грам английски език как да яде слънчоглед. Върху едната пита, която изядохме с Таня най – напред направих буквата Т със семки, а после като ги доизядох оставих накрая една стрелка...от семки. Поставих я по средата на пътя, с посока напред, снимах я за спомен и заради гения да измисля това творение и продължихме... По пътя – вятърните перки на високото, снимки пред едни метални фигури на пилигрими. Запознаваме се с корейци, германци, холандка и какви ли още не. Този път вървя с крокса и съм боса. Прелестно е, защото краката ми дишат и въобще не ме боли  малкото пръстче на десния крак. Спахме 1 час върху бали от сено и това беше повече от хубаво. С Танчето просто се надпреварвахме да си казваме колко сме щастливи. Минаваме през чудни селца, чисти, с цветя по прозорците на къщите, с катедрали и църквички - то е чудо, чудо. Рай за моето  фотографско око, балсам за душата, красота за очите. Нямаме думи. Хапнахме в едно уютно ресторантче - супа и спагети, пих кафе, отпочинахме си малко. Приказно, приказно... Пак сме щастливи и пак си го казваме, сякаш да се до уверим, че  това е така.После в една катедрала - печат в паспортите. Пак щастливи. По пътя си говорим за какво ли не. Главно Танчето ме пита разни работи, аз разказвам...И така. Срещнахме един американец от Тексас - с червено шалче, с шапка, с тояжка, абе добре го е докарал откъм фасон на пилигрим. Много любезен, много ни се радва. Прегръща ни, говори ни. В първото алберге нямаше места. Второто – също. Таня ме чака в една църквичка, а аз се примолвам да спим двете на едно легло, ако може. Не можело. А сме толкова уморени, че само като си помислим, че ще трябва да  повървим още килиметри до следващо алберге, лошо ни става. Не се даваме. Една аржентинка (Магдалена), която живее в Италия - Милано взе присърце молбата ми и също помоли домакинята на албергето да ми помогне.  И ето ти чудото. Едно момче, приятел пилигрим на Магдалена - жив ангел ни отстъпи своето легло. Той щял да спи в чувала си на пода. Разплаках се. Не ми се искаше да е така. Ама той- ангел. Ангел! Хорхе се казва. Чилиец, който живее в Мадрид. Господи, благодаря Ти. Ще намеря начин да се реванширам. Все пак никой не ни е длъжен с нищо. Прекрасно момче. Господ да го благослови. Извиках щастлива Танчето, настанихме се. Дадоха ни още един матрак и двете чинно се залавяме да се приготвяме за сън. (Струваше ни 4 евро спането) Душ, Таня легна и е вече заспала (много я боля коляното и аз и взех мазило от един чичка пилигрим), а аз отидох да отворя интернет, че не сме се обаждали откакто сме тръгнали по Камино. Та така - Таня спи, аз чакам да ми изсъхне косата, зареждам батерията на джиесема си. Влязох в интернет, пратих няколко мейла на Христо и приятели, проверих си пощата, почистих я от шкарто.Сега пиша в кревата. 21.30 ч е. Докато си пиша, видях през няколко легла от мен един човек без крака. Свалил си протезите, сложил ги като обувки до леглото и си прави упражнения за разтоварване. Значи има и инвалиди по пътя.. Господи, а нашите приятели ни казаха, че не били готови да минат Камино... нямам думи. Гледах скришом с любопитство и възхита този човек, макар отстрани това да изглежда невъзпитано. Беше със семейството си. Какво ли още ще срещнем по пътя се питам, какви ли още хора..Чудно нещо е това природата. Да нямаш крака, а да си тръгнал да вървиш пеша по този дълъг път... Каква ли воля, каква ли смелост трябва да има човек, за да го направи и какви ли роднини и приятели трябва да имаш, че да те подкрепят, каквото и да решиш да правиш... Не спирам да се чудя.

Лягам вече. Умората ме поваля. Утре пак. Имаме да изминем 19 км. Днес беше чуден, чуден ден. Господ ни обича. Знам си го.

Последно променена в Вторник, 04 Декември 2012 15:21
Владина Цекова

Е-мейл Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
Банер

Магазин

Банер
Банер
Банер

Дарение

Фаза на Луната