Недоказаното днес не значи, че то не съществува.

Subscribe to me on YouTube

Холистична медицина Приложна психология Транзакционен анализ Родителски послания и формиране на жизнен сценарий - Част 3 (продължение)
Вторник, 16 Април 2013 19:55

Родителски послания и формиране на жизнен сценарий - Част 3 (продължение)

Написана от 

Част трета
Родителски директиви и сценарно програмиране - продължение



„За властните родители уместният контрол се превръща в свръхконтрол десет години по-късно, когато майката ограничава детето, въпреки че то отдавна е способно да пресече улицата само” (Форуърд, 2002).  Децата, които не са били насърчавани да правят, да опитват, да се усъвършенстват, да поемат риск от неуспех, нерядко се чувстват безпомощни и неадекватни. Тези деца, контролирани прекалено от тревожни и изпълнени със страх родители, често сами стават тревожни и изпълнени със страх незрели личности. Те не успяват да надрастнат потребността от родителски напътствия и контрол. Родителите им продължават да се месят и да манипулират живота им, а нерядко и да го доминират. Страхът, че вече не са нужни, кара такива родители да засилват усещането за безпомощност на децата си като крият желанието си за доминиране под маската на загриженост („за твое добро”, „заради теб”, „защото те обичам”) (пак там).

Родителите, упражняващи директен контрол, заплашват, поставяйки условие: „Ако направиш/не направиш ..., ще се случи ...”, примерно „Ако не направиш това, ще получа инфаркт” (пак там).

Родителите – манипулатори С. Форуърд нарича „майстори на вината”. Целта им е да избягват директната конфронтация. Така детето вярва, че е лош човек (жизнена позиция Аз не съм добър – Ти си добър) и формира сценарий на човек, който се чувства постоянно виновен и прави, както себе си, така и околните, нещастни.

Алис Милър създава списък на действията, от който се ръководят родителите, възпитавайки своите деца. Тя нарича този списък „тровеща педагогика”.

1. Родителите са стопани, собственици (не слуги!) на зависимото от тях дете.
2. Те определят какво е добро и какво е лошо.
3. Детето носи отговорност за техния гняв. Ако те се сърдят, виновно е то.
4. Родителите трябва винаги да бъдат защитени.
5. Самоутвърждаването на детето в живота създава опасност за автократичния родител.
6. Детето е длъжно да бъде сломено и, колкото по-рано, толкова по-добре.
7. Всичко това трябва да стане, докато детето е още съвсем мъничко, за да „не го забележи” и да не е в състояние да разобличи родителите си.

Методите, с които се постига послушание в такива случаи, могат да бъдат психологически капани, лъжа, двуличие, хитрост, претекст, манипулация, тактика на сплашване, отхвърляне на любовта, изолация, унижение, презрение, насмешка и принуда, чак до изтезание. Основаваща се на тези „правила”,  „тровещата педагогика” издига следните директиви:

- любовта - това е задължение;
- родителите заслужават уважение само заради това, че са родители;
- високата самооценка е вредна;
- ниската самооценка прави хората алтруисти;
- нежността (силната любов) е вредна;
- да се удовлетворяват детските желания е неправилно;
- сурово, грубо и хладно – това е добра подготовка за живота;
- по-добре притворна благодарност, отколкото честна неблагодарност;
- как се държите е по-важно от това, какъв сте наистина;
- родителите не биха могли да преживеят обида от детето си;
- родителите не могат да говорят глупости или да бъдат виновни;
- родителите винаги са прави.

Причините за такова „възпитание” не са в това, че родителите целенасочено искат да възпитат злодеи. Те са абсолютно убедени, че правят всичко за благото на детето си. „За твое добро” казва и мисли такъв родител, осакатявайки детето си. Родителите проектират върху децата си проблемите от собствения си живот.

Какви ще бъдат посланията, отправяни към децата, зависи от убежденията на родителите, формирани от техните родители и т.н. в семейната система. Тези убеждения оформят възгледите, преценките и възприятията ни и са изключително силни. Те играят ролята на послания. В убежденията на разумните, зрели и любящи родители присъстват чувствата и потребностите на всички членове на семейството. Те осигуряват солидна основа за развитието на детето и бъдещата му независимост. Някои такива убеждения са: „Децата имат право на несъгласие”, „Не е редно детето да бъде умишлено наранявано психически и физически”, „Децата имат право да грешат”. От друга страна има и родителски убеждения като: „Децата трябва да уважават родителите си на всяка цена”, „Винаги има два начина – моят и погрешният”, „Децата трябва да се виждат, но не да се чуват” (Форуърд, 2002). Убежденията се превръщат в директиви – явни и неявни. Явните се изказват гласно и често имат формата на съвети, включващи изрази като „трябва”, „редно е”, „би следвало” и др. Неявните съществуват на подсъзнателно ниво и се отразяват в отношенията между членовете на семейството и в родителските модели на поведение, които детето приема и копира. Примерно убеждението, че децата трябва да понасят всичко, което им поднасят родителите, бива пренесено и в семейството на порасналите деца. Или убеждението, че жените носят само неприятности – порасналият в такова семейство син е неспособен да създаде семейство. Или посланието от майката „Жената е загубена, ако няма мъж, който да се грижи за нея” поставя дъщерята в зависимост от силния баща и формира сценарий на унижавана съпруга, която смята, че не умее нищо и зависи от съпруга си – благодетел. Това послание на майката бива потвърдено от властното поведение на бащата, защото в сценариите ролите се „подбират” от участниците така, че да са подходящи един за друг (Форуърд, 2002).

Голяма част от поведението на възрастния е нередактирано повторение на наученото и преживяното в детството – записите в Детето. Ако бащата на детето е бил физически насилник, липсвал му е самоконтрол и е стоварвал върху сина си негативните си емоции, за порасналия син има голяма вероаятност насилието да е единственият начин за справяне с проблемите и чувствата – особено с чувството на гняв.

Очакванията си за отношенията на другите хора градим въз основа на поведението на родителите си. Ако в общи линии отношенията ни с тях са били нормални в емоционално отношение, ако те са уважавали правата и чувствата ни, ние ще очакваме същото отношение и от останалите .  

Малко са тези хора, които „правят връзка между настоящите си проблеми и своите родители. Това емоционално сляпо петно е много често срещано явление. Хората просто не забелязват, че отношението на родителите оказва значително влияние върху живота им” (Форуърд, 2002).         

Унижаващите и омаловажаващи послания, получени в детството, формират неадекватни модели и сценарии на неудачници.  „Ниското самочувствие постепенно се превръща в самоненавист и поражда модели на ненормални взаимоотношения, липса на увереност, усещане за неадекватност, парализиращ страх и нефокусиран гнав” (Форуърд, 2002).

Децата на насилници доста често избират сценария на насилник в семейството. Пребиваното дете няма отдушник за гнева си и той намира израз едва в зряла възраст, като трансформира силните емоционални импулси в агресивни действия. „Затворите са пълни с възрастни, които са били малтретирани като деца и така и не са се научили да изразяват гнева си по подходящ начин” (Форуърд, 2002).

Подчинението на родителските директиви не е въпрос на свободен избор. То не е следствие от съзнателно решение. Личността продължава да живее в избрания сценарий и след смъртта на родителите, които са я насочили към сценария с негативните си послания. На практика сценарият съществува до момента на осъзнаването или промяната му. Изборът и приемането на жизнен сценарий не са съзнателни решения.

Много родители оправдават жестоките и унизителни забележки към децата си с фрази като: „Опитвам се да ти помогна да станеш човек” или „Светът е жестоко място и ние ти помагаме да свикваш с него”. Тъй като те са формулирани като напътствия, порасналото дете много трудно осъзнава пагубната им сила. Думите от този род са под маската на загриженост и това пречи да се осъзнае реалното им послание. Такива деца като възрастни са с ниско самочувствие, ниска самооценка. Тъй като родителите им се съмняват в тях („Това е доста голяма лъжица за твойта уста. По-добре не се захващай с тази работа, за да не се изложиш. Казвам го за твое добро”), те самите не си вярват. Това е директива на родители, които искат децата им да осъществят собствените им мечти.

В родителското и сценарното програмиране се разглеждат посланията на родители към своите деца, които са негативни и се явяват програмиращи за първите седем години от детския живот. Тези негативни послания се наричат инюнкции и контраинюнкции, като често стават основа за вземането на патологични решения.

Инюнкции, видове

Инюнкциите са неосъзнати послания от его-състоянието Дете на родителите, при което те емоционално, по детски, искат да променят поведението на детето си. Често инюнкциите съдържат секрети, скрити тайни на родителите. Такива послания се предават на детето обикновено невербално, чрез особено отношение, поведение на родителите, специфично емоционално реагиране или игнориране потребностите на детето.

С особена „програмираща” сила са разговорите на възрастните в присъствието на детето, което като че ли „не чува, още е малко и не разбира”. Такива патологизиращи послания са:

1. Инюнкцията „Не ... и т.н.” („не ходи без шапка, не тичай, не скачай...”) се изпраща от тези родители, които сами се страхуват от нещо и техният страх се пренася върху собственото дете, лишавайки го от възможността да взема решения, да бъде естествено и да получава собствен жизнен опит. Тази инюнкция понякога може да се прояви при появата на нежелано дете в семейството. Родителите се стараят да не си спомнят това и у тях се появява чувство на вина, което се компенсира с прекалена загриженост, хиперопека, която блокира собствената инициатива на детето.
Патологичното решението на детето, взето в резултат на тази инюнкция, може да се опише така: „Аз не мога да решавам, аз не умея да вземам решения, аз съм по-слаб от нея/него, аз никога повече няма да вземам самостоятелни решения. Мен винаги ме мъчи нещо.”  Естествено е, че такова дете винаги ще има затруднения с вземането на решения и с избора. То така и не съумява психологически да порасне, стреми се да намери такива, които да поемат отговорност и да се грижи за тях, лишавайки се от свобода на избора и самостоятелност.

2. Инюнкцията „Не бъди”, „не съществувай” се изпраща на деца, които са нарушили житейските планове на родителите си със своето „ненавременно появяване”. Майката е била принудена да излезе в отпуск по майчинство и не е завършила образованието си... Бащата е встъпил в брак по причина на непланираната бременност и не е доволен от това... И в разговор с приятели родителите изтърват фрази от типа: „Всичко щеше да е по-различно в живота ми (По-добре! Правилно! Приятно!), ако не се беше родило то...”, „Ако не беше детето, сега щях и висока длъжност да заемам, и други пари да получавам...”.  Най-страшната ситуация на патологическо програмиране възниква, когато в детето виждат причина за болест, за загубата на здравето на майката.
В отговор на тези носещи се във въздуха послания детето взема едно от най-трагичните решения по повод на своя по-нататъшен живот с други хора. Това решение често носи характер на суицидни намерения: „Нека да умра, но тогава вие да ме обичате”, „Ще трогна сърцата ви, дори ако се налага да умра за това”.

3. Инюнкцията „Не бъди близък” възниква при ограничение на физическите контакти в семейството, при осъждане на стремежа на малкото дете да търси физическа или душевна близост. Родителите рядко се докосват един друг и рядко докосват детето. Негативно приемат неговите контакти с други деца (както физически, така и духовни), освен в ситуации при загуба на близък: ако внезапно почине родител, добрата баба, дядо и пр. Тогава детето взема решение: "Какъв е смисълът да съм в близък контакт, след като хората изчезват?”, „Аз няма да вярвам на нито един човек, аз никога няма да установя близки отношения, не ме интересува сексът, аз ще бъда сам.” В някои случаи, вследствие на минимума контакти, общуване и позитивизъм, може да възникне шизофрения.

4. Инюнкцията „Не бъди дете” обикновено е насочена към по-голямото дете. Ако голямото дете гледа малкото, обикновено към седмата година се превръща в малък „възрастен”. Всеки ден му казват: „Не плачи, ти вече си голям”, „не играй, трябва да гледаш малкия” и пр. Детските прояви на по-голямото дете рано биват блокирани, всички наоколо го възприемат като голямо. И детето приема патологическото решение за самото себе си: „Аз никога повече няма да помоля за нещо, ще се грижа сам за себе си, ще се грижа за по-малките през целия си живот”.

5. Още една инюнкция - „ Не пораствай”, се изпраща от майката към по-малкото дете. Същото послание се изпраща към дългоочакваното, често единствено дете, когато е имало сериозни проблеми с неговото появяване на бял свят – минали са години преди забременяването. Това послание блокира порастването. Обличат детето, пазят го и го поставят под опека несъответно за възрастта му, държат се с него по бебешки. Всячески подчертават, че да си малък е хубаво, особено до полата на майка си. И обикновено под напора на такъв авторитет като родителя, детето решава: „Хубаво е винаги да съм малък, несексуален; аз не мога да решавам, аз съм по-слаб от другите, никога не мога да вземам самостоятелно решения. Винаги нещо ме мъчи”.

6. Инюнкцията „Не бъди себе си” възниква по посока на деца, които са се родили с „неправилния пол”. Когато родителите са чакали, мечтали са и са се готвили за появата на  момченце, то всички техни планове са за това какъв чудесен син ще бъде. Когато всичко наоколо вече е готово за момче – и синята стая, и дрехите, и количките, изведнъж се ражда момиче. Тогава те започват да го обличат като момче. Учат го как да се държи като истинско момче. Вместо кукли купуват колички, подстригват го късо. Постепенно в главата на детето се оформя мисълта: „Аз ще им докажа, че съм добра като момче”; „Независимо колко се старая, никога няма да ги задоволя напълно”; „Всъщност аз съм момче, само изглеждам като момиче”; „Аз никога няма да бъда щастлива, мен винаги ще ме е срам”. Сега родителите доста рано разбират какъв е полът на детето им благодарение на ултразвука. Те са по-отрано подготвени и мечтите не се подхранват толкова дълго, до самото раждане, както допреди 15-20 години. Въпреки това инюнкцията „Не бъди себе си” се среща в много семейства с предварителни очаквания за син.

7. Родителската заетост (не е важно с какво се занимават – с работата си или със собствения си живот, проблеми, грижи) често изпраща към детето инюнкцията „Не бъди здрав”. Родителите все нямат време да обърнат на детето нужното внимание, когато е здраво и щастливо. Те само прехвърчават покрай него и бягат в своя, чужд за детето, свят. И само когато детето се разболее, захвърлят всичко и остават с него вкъщи. Само тогава детето получава внимание и грижи. И тогава, подсъзнателно, малкият решава да бъде болен, но да бъде с родителите си. „Аз не съм добре, моята болест е единствената ценност, която нося в себе си”. Понякога това води до натрупване на ограничения за използването на своето тяло и чувства (Иванова, Соколова, 2007).

Със сигурност всички познаваме този вариант. Деца, които много често боледуват и така си осигуряват мама вкъщи, която ги обича и обгрижва - нежна и добра, както и внимателен и прощаващ всичко татко, който носи подаръци.

Контраинюнкции

Контраинюнкциите са стесняващо, ограничаващо послание, съдържащо дълбоки културални  стереотипи. За разлика от инюнкциите, тези послания идват от Родителското его-състояние на майката или бащата към всички его-състояния на детето.

Контраинюнкциите не се явяват нещо скрито. Те се произнасят на глас, при това с такъв тон, който не търпи съмнения и възражения. Родителят е уверен в своята правота и отстоява позицията си. Такива фрази (драйвери) се възприемат от детето като ръководство за действие. Такива послания довеждат до затормозяване и понижаване на гъвкавостта. Критичността изчезва и в последствие детето също се опитва да управлява своето поведение, игнорирайки желанията, чувствата и потребностите на организма.

Типични ограничаващи послания са, например:

- „Бъди силен”;
- „Труди се неуморно”;
- „Бъди съвършен”;
- „Бързай, не се мотай”;
- „Радвай ме”;
- „Бъди предпазлив, бъди акуратен, бъди внимателен...”.

Понякога подобни програми могат да бъдат открити при анализа на пословици и поговорки, които често се използват в семейството и са се „вписали” в съзнанието ни:

- „С търпение и труд всичко се постига”;
- „Който не работи, не трябва да яде”;
- „Няма добро без пот”;
- „Който се труди, не губи”;
- „Който заляга, ще му приляга”;
- „Преди да си прескочил, не казвай „хоп” и др.

Смесени послания
Някои послания могат да произлязат от его-състоянието Дете или от его-състоянието Родител на родителя. Те са нещо средно между инюнкциите и контраинюнкциите.

Обикновено тези послания засягат процесите на мислене и чувстване. Те могат да звучат така:

- „Не мисли” - тогава детето решава: „Аз съм кретен, аз никога няма да съумея да контролирам вниманието си”;
- „Не мисли за това”, „Не мисли за това така, както ти мислиш” – детето мисли: „Аз никога повече няма да поискам нещо за себе си. За себе си ще се погрижа сам. Аз през целия си живот ще се грижа за по-малките.”;
- „Съгласявай се с мен” – това поражда мисли от рода „Аз не съм прав, винаги е права мама, трябва да я слушам и всичко ще бъде наред”;
- „Чувствай като мен” (обикновено звучи така: „Облечи си жилетката, защото ми е студено!”), а малкият човек си мисли: „Това, което аз чувствам, не е вярно”.

Децата, получили смесени послания, станали вече възрастни, мислят, че все още имат нужда от помощта на родителите си. Отношенията между тях се пренасят във връзките на децата, в отношенията им със семейния партньор, неизбежно ги влошават, стигайки до смяна на партньора, до все по-нарастващо неудовлетворение и убеждение, че единствено мама и татко могат да помогнат, да подредят нещата „както трябва” (Иванова, Соколова, 2007).

Инюнкциите и контраинюнкциите постоянно витаят около детето  и то трябва да приеме, т.е. – да помести в себе си и едните, и другите. Разбира се, това не винаги се случва, но в повечето случаи така става. Понякога детето приема патологическото решение не като отговор на родителските, а като отговор на своите собствени инюнкции.

Не по-малко патологизиращ ефект има психологическото насилие, типично за много от отношенията между родители и деца. Понякога, неосъзнавайки това, близките започват много меко, фино, да внушават на децата, че всичко, което те (възрастните) правят, говорят, съветват, за тях (децата) е добро и е за тяхното благо. Трудно може да се заподозре манипулация във фрази от типа „аз искам твоето добро, затова ти си длъжен...”, „Ти си още съвсем дете, затова послушай какво ти говорят по-възрастните”, „За твое добро е по-добре...” и пр. (пак там).

Двусмислените, объркващи послания, оформят сценария на нерешителен, объркан човек, който все се колебае и не може да разбере кога се е справил и кога не в житейските ситуации. И всичко, което родителите правят, все е в името на доброто на детето. Какво реално прави такъв родител – бори се със собствената си неадекватност.

Децата, пораснали с родителски забрани, често имат усещането за огромна неудовлетвореност, неопределеност, изпитват гняв, разболяват се.
Обобщено може да се каже, че съществува пряка зависимост на осъзнаваните и неосъзнаваните родителски послания, отношенията в семейството и бъдещите сценарни програми, приемани от децата на ниво патологически решения.

Последно променена в Петък, 24 Май 2013 11:20
Милка Георгиева

Психолог

Е-мейл Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
Банер

Магазин

Банер
Банер
Банер

Дарение

Фаза на Луната