Недоказаното днес не значи, че то не съществува.

Subscribe to me on YouTube

Духовна Академия Научни форуми II конференция Българите - етнос и етноним
Вторник, 25 Февруари 2014 20:59

Българите - етнос и етноним

Написана от 

Втора Алтернативна Научна Конференция с международно участие 
4 - 6 октомври 2013

Краят на двадесети и началото на двадесет и първи век се характеризират с рязка промяна на човешките взаимоотношения и ценности. Обществото стана още по-взискателно към индивида, а той от своя страна още по-свободен както във физическо, така и в духовно отношение. По същество, през този период се наблюдава един положителен скок в развитието на човешките взаимоотношения. Но всичко ли е така добре, както ни го представят специалистите социолози, политолози и психолози? Вероятно не. Пример: по времето на социализма основната идея за развитие на човешкото общество се заключаваше в едно понятие – „Пролетарски интернационализъм”. Вярно, това време отмина, но за съжаление на негово място, упорито, без много рекламен шум и лозунги, се настанява „Глобализма”. Ако изчистим и двете понятия от политическите и идеологически наслоения пред нас ще лъсне една и съща идея – доминиране на масата над индивида, на големите нации, народи и етноси над малките.

За да не сме голословни в нашите разсъждения още в началото ще трябва да си изясним съдържанието на някои от тези основни понятия без придружаващия ги почти винаги идеологически и политически камуфлаж:
• Нация – Исторически създала се устойчива общност от хора, възникнала върху основата на общността на езика, територията, икономическия живот и психическото устройство, което се появява в общността на културата [1];
• Етнос (от гр. έθνος) – племе, народ [1];
• Етноним (от гр. έθνος — племе, народ и όνυμα — име, название) - название на етническа общност: название на нация, народ, народностни племена, племенни съюзи, родове и др. [2];
Държава - Политическа форма за организиране на обществото, начело с органи за осъществяване на всички власти – изпълнителна, законодателна, съдебна, както и територията, върху която се разпростира тази организация; страна [2];
• Народ – жителите на една държава [2].

Тези ясни и точни формулировки много често се интерпретират по различен начин и от различни хора доказващи своите хипотези и теории. Често се срещат твърдения, че тези понятия са идентични, еднакви по същество и служат за една и съща цел, което от своя страна води до груби грешки в осветляването на определени събития. Това се наблюдава даже и в указаната до тук литература.

В редовете по-долу ще се опитаме да осветлим въпросите свързани с понятията „етнос” и „етноним” на българите.

Както се посочи по-горе понятието „етнос” има древногръцки произход и указаното значение, но като същност то съществува от този етап на развитие на човешкото общество, през който за подобряване условията на живот древното семейство се съюзява със съседните семейства, образува се първобитната община, а в по-късен етап и племето, за да премине през първите еднонационални държави от градски тип и продължи развитието си с развитието на човешкото общество.

Ние няма да се спираме подробно на историята на понятието „етноним”, особено за неговото неправилно използване като изказ на понятието „държава”, както и разглеждане на цялостната му семантика. Това не е целта на настоящата статия. Ще се спрем само на няколко хипотези за произхода на етнонима „българин, българка, българи”:
• Етнонимите в древността са пряко свързани с местообитанията и съпровождащите ги топоними. Така например нашия историк Петър Добрев пряко свързва етнонима „българин, българка, българи” със словестния фонд на езиците и топонимиката от региона на Памир и заключава, че етнонимът “българи” може да означава “високи, велики, могъщи”. Може би тази хипотеза е вярна, но тя не е съвършена. Аргументация: Езиците, както всичко на този свят се подчинява на крилатата фраза на философа Хераклид от Ефес – „Всичко тече, всичко се променя”. Примери: а) Основния език на който работят всички медици по света е латинския, но народ „латини” много отдавна не съществува; б) И обратно, може да се създаде нов език на базата на компилация между два или повече езици. В частен разговор академик Мирфатих Закиевич Закиев каза „...Вие, Дунавските българи сте запазили своя етноним „българи”, но сте загубили езика си. Сега говорите на славянски (улчийски). При нас (волжките българи) се е получило обратно…”;
• Произходът на „българин, българка, българи” може да се свърже с легендарните бойци на Александър Велики Бун и Гар така добре описани от поета Низами Гянджеви в неговия епос „Искендер наме” [3]. В легендата се говори, че когато Александър Македонски предприема поход към непознатите северни земи в армията му участват и воините Бун и Гар. От големите и изтощителни преходи, от непознатия климат, който предлага големи температурни разлики даже в периода на едно денонощие и от различните флора и фауна те се разболяват и не могат да следват армията. По тази причина и за да не се разпространи някаква епидемия те са оставени в една пещера. В нея те прекарват продължително време, като се лекуват с някаква черна кал (не е изключено това да е земя с примес на нефт). И чудото става, те оздравяват и решават в знак на чудното си изцеление от този момент да се наричат българи – по името на пещерата „Балгар”. И в този случай, както се вижда, един топоним се превръща в етноним. Тази легенда и сега е много разпространена сред населението на Средното Поволжие и Южен Урал. Можете да я чуете в Татарстан, Башкортостан и в Челябинска област. И тази хипотеза е красива, с известна аргументация, но и тя си има своите много слаби страни – не може да обясни как от двама македонски войници се създава цял етнос.
• Роденият в Моравия географ и ориенталист Вилхелм Томашек, както и унгарския ориенталист Гюла Немет изследвайки произхода на етнонима „българи”, като специалисти по история на тюркските езици и диалекти, стигат до извода че той произхожда от тюркската дума „булгамак”, по-позната на българския читател в нейния турски диалект „буламач” (смесвам, разбърквам) [1]. Според тези изследователи българския етнос се е формирал чрез смесване на различни етноси в Прикавказието през IV – V век. Подобно твърдение намираме и в монографията на Харин Е. А. „…Налицо недостаток исторической документации и археологического материала, имеющего отношение к Гуннам. Одна из причин, почему Гунны имеют впечатление тайны о них, то, что они были почти наверняка смесью народов – конфедерации… что среди гуннской конфедерации приблизительно в 370 г. нашей эры были болгары, которые двигались из Армении в Северо-кавказские степи после 45 г. нашей эры. Лидер этих proto - Болгар был некий Vanand, и целая область взяла название от этого лидера (Димайтров, 1998)…” [4]. Анонимният римски (латински) хронограф от 354 г. за първи път споменава народ с етноним „българи” [5]. Вижда се, че логическите съждения на тримата изследователи и данните от Хронографа съвпадат по отношение времето на появяване на етнонима „българи”. Хипотезата е добра до определена степен, с известни допуски може да се приеме даже и като теория, но в никакъв случай като аксиома.
• Съгласно една от легендите в началото на своето съществуване българите се наричали „иделци”: „…Булгары - 1) племя, образовавшееся в Волго-Урале более 15 тысяч лет назад в результате объединения семи огузо-тюркских и сакланских (североиранских) родов и первоначально называвшееся "идель" - "семь родов". Племя булгар называется в литературе также "болгарами" и "протоболгарами"…Племя булгар участвовало в сложении и является основным предком следующих современных наций и народностей: булгар (в том числе и части сибирских тюрков), турок, карачаевцев, балкар, кумыков, крымских тюрков, каракалпаков, азербайджанцев, чувашей, украинцев, дунайских болгар, венгров, гагаузов…” [6 стр. 356]. Интересна в този пасаж е не само постановката на въпроса за появяването на българския етнос и неговия първоначален етноним „идел” като резултат от интеграцията на седем рода. Ако разгледаме семантиката на тази дума ще се уверим, че те се състои от две тюркски думи: а) Числителното бройно „иде” /на волжкобългарски (татарски- ўиде ~ иде; чувашки - шчичче ~ ичче; башкирски - ете); на турски – еди/ означаващо седем; б) “Ел” (ил) имаща значение на район, регион, земя, край, родина и държава, но и последващата диференциация на българите и участието им в създаването на горепосочените етноси. Разбира се като хипотеза за произхода и особено за времето на създаване на българския етнос представената информация не издържа на сериозна критика, но тя и затова е част от легенда. Така или иначе тя не трябва да се отрича тотално защото във всяка легенда има известна доза истина.
• Нашият голям възрожденски деец Г.С. Раковски, според своите познания и тогавашното състояние на историческата наука, също се спира на етнонима „българи”. Това което го отличава от другите изследователи е твърдата му увереност, че българите са се наричали с този етноним още от времето на Александър Македонски:
[7 стр.11]. Разбира се в тези редове се чувства повече патриотизм към своето Отечество, отколкото историческите факти, но не трябва да се забравя, че когато са писани тези редове България все още е под турско робство.
• Бенедектинският монах от Дубровник Мавро Орбини ( 1563г. – 1614г.), написал един от капиталните исторически трудове за произхода и историята на славянските народи, е създател на хипотезата за произхода на етнонима „българи” от името на река Волга [8 стр.289]:

И при този изследовател състоянието на историческата наука през периода в който живее, както и лошите комуникации, не му позволяват да се запознае даже със съществуващите вече източници. Така българите стават „безапелационо”, съгласно господстващата по това време теория за произхода на славяните, славянски род пристигнал от Скандинавия в поречието на Волга и по името реката се нарекли „волгари”, а после и „болгари”. В продължението на този цитат се говори, че една част от „болгарите” след известно време се отделили и през 390г., по времето на византийския император Теодосий I, се заселили в Тракия. Но за първи път етнонима „българи” намираме в „Анонимен латински хронограф от 354г.” свързан със сина на библейския Ной. Биха ли пропуснали византийските летописци споменаването на народ „българи” заселил се почти под стените на Константинопол. Вероятно не. Освен това ако вникнем по-дълбоко в семантиката на етнонима ще открием че при произнасянето му всички славянски народи заменят ер голям (Ъъ) с а или у. Примери: а) на сръбски – бугари; б) на руски – болгары /за дунавските българи/ и булгары /за волжките българи/; в)на хърватски – bugari; г) на полски – Bułgarów; д) на чешки – Bulhaři; е) на украински – болгари и т.н. С фонемата (Ъъ) този етноним пишем ние, дунавските българи и част от волжките българи: а) казанските татари – българ; б) чувашите - ПĂЛХАР (чете се ПЪЛХАР); в) башкирите – българ. Останалите племена и народи живяли в пределите на Волжска България имащи фино-угорски или сибирско-алтайски елементи или заемки в езика изговарят „българи“ като: а) удмурдите – боългаръес; б) мордва – боългарт; в) мари – болгаър-влак. Изключение правят само якутите (саха) със своето - болгардар [9], но фонетичният изказ на „българи“ при този народ е нещо средно между „бъолгардар“ и „българдар“. Това почти българско звучене на синонима „българи“ от народ непряко свързан с българския етнос акад. Мирфатих Закиев обяснява с факта, че пристигането на българските племена на средното Поволжие, Приуралието и Среден Сибир донася със себе си всички условия за създаване на нови етноси и нации: а) Завършен език на който говорят всички, а не компилация от различни езици; б) Организирано заемане на територии от родове и племена; в) Създаване на ново държавно обединение – Волжска България; г) Функционираща държавна администрация; д) Организирана военна сила; е) Една религия, едни празници и обичаи. Като наблюдава новите съседи коренното население не може да не взаимства положителните страни на подобно съседство. Така, наред с другите фактори, волжкобългарския език става език и на якутите (саха).
• Професор Рашо Рашев, обеснявайки произхода на „българите“ пише: „...Тюркският антропологичен тип и тюркоезичието на прабългарите не се поставят под съмнение. Като неоспоримо доказателство се сочат езиковите остатъци в Именника на българските владетели, във византийските писмени източници и в бълггарските каменни надписи. От гледна точка на представените в тях тюркски имена, изрази и думи произходът на прабългарите наистина не може да бъде дискутиран… Става дума за това, че тюркските езикови остатъци и елементи от материалната култура представят изключително езика и културата на прабългарската военноадминистративна и родова върхушка…Имаме основания да говорим за две прабългарски групи и култури - на тюркската по произход аристокрация, която заема ръководните места в централизирания военно-административен апарат, и на обикновеното прабългарско население, заето със земеделие и скотовъдство. Това очевидно са две различни групи, отличаващи се не само по своето социално положение, но и по език и традиционна култура…” [10]. Вижда се, че професор Рашев разпознава сред Аспаруховите българи минимум два етноса – на управляващата върхушка и обикновеното население. Тази хипотеза не противоречи на написаното в [6 стр.22]: „...Атилькэсэ провел здесь - в качестве бека своих булгар, местных ульчийцев и улагцев - несколько лет в полной безопасности…”. Под улчийци трябва да се разбира “славяни”, а “улагци” са романските народи и в частност румънците. Така с възможностите на археологията, хипотезата на проф. Рашев за полиетническите съставки на етнонима „българи“ придобива логически завършен вид.
• Останалите познати хипотези, основаващи се само на вероятното значение на отделни думи от различни езици в които се откриват корените на две или три други думи показващи черти от характера на българите (от памирската „бала“ - висок, голям, велик, главен), количество на родовете в едно българско племе (оногури – десет рода), региона в който са живели българи (загорци – зад, до планината) и т.н. просто не издържат сериозна критика.

От казаното се вижда, че до този момент, за съжаление, няма хипотеза обосноваваща етнонима „българи“, която да издържи на всички възможни критики. Този факт до определена степен се дължи на липсата на достатъчно достоверни писменни исторически източници. Но липсата на такива не е достатъчно сериозен аргумент. Липсата на източници се чуства при осветляването на всички исторически проблеми. Също така, използването единственно елементите на езикознанието – лексиката, морфологичния и синтактичен строй – понякога води до грешни резултати и неправилни изводи. Това налага аргументацията на всяка съвременна хипотеза да се гради на базата на максимално използване достиженията на всички пряко или коствено с проблема науки както го правят в своите трудове по: а) археология – Рашо Рашев [10 и 11]; б) история на произхода на отделните етноси - Мирфатых З. Закиев [12 и 13] и Мирфатых З. Закиев, Я.Ф. Кузьмин-Юманади [14]; в) антропология и гренетика - Ильгизар Р. Газимзянов [15]; г) етнология и етнография - Рауфа К. Уразманова [16] и Ружа Нейкова.

Да се надяваме, че времето за решаване на този кардинален за българската история въпрос е вече дошло и скоро ще се поздравим с успех.


Литература:

1. Речник на чуждите думи в българския език – Държавно Издателство „Наука и изкуство”, Държавна печатница „Дунав” – Русе, 1971.
2. Тълковен речник онлайн – http://rechnik.info/
3. Низами Гянджеви – Искендер наме в двух книгах – http://lib.rus.ec/b/209808
4. Харин Е.А. Генетическая связь Викингов Норвегии с Центральной Азией – http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:fyub_SAZnCEJ:samlib.ru/h/harin_e_a/faux.shtml+%D0%94%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B9+%D0%9F%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D1%82%D0%B0+%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%8B&cd=9&hl=bg&ct=clnk&gl=bg
5. Анонимен латински хронограф от 354г. – http://bgrod.org/istoria/index.php?nav=26&id=165
6. Бахши Иман – Джагфар тарихы – свод болгарских летописей – том I – издательский дом „Огледало”, София, 2001.
7. Г.С. Раковски – О Асеню первому, великому царю болгарскому и сыну му Асеню второму – У Белградъ - печатано въ кн. сърб. книго-печатницъ – 1860.
8. Мавро Орбини – Историография початiя имене, славы, и разшiренiя народа славянского и их царей и владетелеи подЪ многiми имянами и со многiми Царствiями, Королевствами и Провiнцiами (Царството на славяните) – издадена за първи път през 1601 г., отпечатана през 1722 г. в Петербург - http://www.bulgarian-folklore.com/downloads.php?cat_id=2
9. Русско – якутский (саха) онлайн словарь – http://sakhatyla.ru/
10. Рашо Рашев – За произхода на българите – http://www.kroraina.com/bulgar/rashev_bg.html
11. Рашо Рашев – “Прабългарите през V-VII век – Издателство „Фабер“ – 2005.
12. Мирфатых З. Закиев – Произхождение тюрков и татар – Москва, издателство „Инсан“ – 2003.
13. Мирфатых З. Закиев – История татарского народа, этнические корни, формирование и развитие - Москва, издателство „Инсан“ – 2008.
14. Мирфатых З. Закиев, Я.Ф. Кузьмин-Юманади – Волжские булгары и их потомки – Москва, издателство „Инсан“ – 1993.
15. Ильгизар Р. Газимзянов – Антропология населения Волжской Булгарии Золотоордынского периода и некоторые вопросы этногенеза татар среднего Поволжья – Российская Академия Наук, Институт этниологии и антропологии им. Миклухо-Маклая – Вестник Антропологии № 1, Москва, 1996.
16. Рауфа К. Уразманова – Обряды и праздники татар Поволжья и Урала – Казань, ПИК „Дом Печати“, 2001.

New layer...
Последно променена в Понеделник, 30 Октомври 2017 16:00
Ангел Христов, Мирфатых Закиев


Е-мейл Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
Банер

Магазин

Банер
Банер
Банер

Дарение

Фаза на Луната